Определение № 1761 от 15.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 2291/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Е. Котенко, чрез процесуалния му пълномощник – адв. С. С., срещу въззивното решение № 831 / 24.07.2025 г. по в.гр.д. № 165/2022г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 4982/18.11.2019г. по гр. д. № 4872/2018 г. на Районен съд – Варна, с което е отхвърлен искът на касатора срещу „Юробанк България“ АД за прогласяване за нищожни на описаните клаузи на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006г., том VI, peг. №11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията - Варна с вх.рег. №34263/07.12.2006г., служеща за обезпечаване на вземанията на „Юробанк България“ АД по договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски №115/05.12.2006г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществени процесуални нарушения. В жалбата се изтъква като довод, че въззивният съд не е съобразил разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК, като е приел за ненужно уведомяването за производството на дружеството, на което е прехвърлено вземането, обезпечено с процесния ипотечен договор. Касационният жалбоподател твърди, че съдът незаконосъобразно е приел, че не е налице нищожност на договорната ипотека, независимо от обвързаността на обезпечението с неопределени условия в договора за кредит и в нарушение на чл. 26, ал.1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ и чл. 16, ал.1 ЗПК /отм./. Касаторът излага подробни съображения, че заповедта за изпълнение не му е надлежно връчена и с влязъл в сила акт било прието за недопустимо подаването на възражение срещу същата, както и на частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение. Твърди, че в решение № 277/20.03.2024г. на Окръжен съд – Варна не са разгледани доводите му за недействителност на клаузите от договора за кредит. По подробно изложените съображения претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на исковата му претенция. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Има ли сила на пресъдено нещо влязло в сила съдебно решение за действителност на текст от ипотечен договор, който не е бил включен в предмета на спора, решен с влязло в сила решение за действителност на текст от кредитен договор, изпълнението на който се обезпечава с ипотечния?“; 2. „Има ли сила на пресъдено нещо недопуснато до касационно обжалване въззивно решение, постановено по иск за недействителност на текстове от договор за банков кредит, предявен и приет за разглеждане с твърдение за тяхното естество на неравноправни клаузи, когато със съдебното решение искът не е разгледан поради приета негова недопустимост като подаден извън срок?“; 3. „Длъжен ли е въззивен съд да се произнесе по иск за оспорена действителност на текстове от ипотечен договор, предявен и приет за разглеждане с твърдение за тяхното естество на неравноправни клаузи спрямо оспорваните текстове от ипотечния договор, които препращат или възпроизвеждат текстове от договор за кредит, когато с влязло в сила съдебно решение искът за действителност на текстове от договор за кредит, предявен и приет за разглеждане с твърдение за тяхно естество на неравноправни клаузи с потребител, не е разгледан по същество поради приета негова недопустимост като подаден извън срок?“, като по трите въпроса касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. по т.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 2/18.03.2022г. по т.д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, както и с актове на СЕС, а именно решение по дело С - 170/2021, решение по съед. дела С - 776/19 и С - 782/19, решение по дело С - 582/23, решение по дело С - 423/23 и др.; 4. „Влиза ли в сила заповед за изпълнение спрямо ипотекарен длъжник от изпълнително производство, който не е бил вписан в заповедното производство и в заповедта за изпълнение и не е участвал в нейното издаване?“; 5. „Влиза ли в сила определение на въззивен съд, с което е прието липса на право на ипотекарен длъжник от изпълнително производство, образувано по изпълнителен лист от заповедно производство, да възрази срещу заповедта за изпълнение и да обжалва разпореждане за нейното издаване, когато не е бил вписан в заявлението от заповедното производство и в заповедта за изпълнение и не е участвал в производството по нейното издаване?; 6. „Въззивен състав, решаващ иск за действителност на текстове от ипотечен договор, оспорени с твърдение за тяхната неравноправност, длъжен ли е при извършване на своята преценка за неговата допустимост за предявяване на иска в срок, започващ от връчване на заповед за изпълнение или разпореждане за нейното издаване, да зачете сила на пресъдено нещо на влезли в сила определения, в които е прието, че за ищеца не е възниквало право да оспорва тези актове и че не е бил страна в производството по тяхното издаване?“, като по 4, 5 и 6 въпроси касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с описаните актове на ВКС, а именно: опр. № 88/10.10.2012г. по ч.т.д.№ 606/2012г. на 2 т.о., опр. №531/21.09.2012г. по ч.т.д. № 498/2012г. на 1 т.о., опр. №284/27.07.2022г. и опр. №50003/01.12.2023г. по ч.гр.д. №423/2022г. на 3 гр.о., решение №93/17.05.2021г. по гр.д. № 2766/2020г. на ВКС, 4 г.о., като се сочи и противоречие с описаните по-горе решения на СЕС; 7. „Длъжен ли е въззивен съд в производство по оспорване на текстове от ипотечен договор, обезпечаващ вземания по договор за банков кредит, да обсъди оспорване истинност на текст от договор за кредит и на авторство на подпис в него, което оспорване е направено в друго съдебно производство, и след постановяване на обжалваното пред този въззивен съд първоинстанционно решение?“, по който въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; 8. „Когато в производството по оспорване действителност на текстове от ипотечен договор, обезпечаващ вземания по договор за банков кредит, са представени и приети доказателства за вписване в имотен регистър на нов ипотекарен кредитор поради прехвърляне на вземането по кредитния договор, извършено след постановяване на първоинстанционното решение, разпоредбите на чл. 226, ал.1, 2 и 3 ГПК следва ли да се тълкуват като задължаващи съда да уведоми новия ипотекарен кредитор и в зависимост от заявеното от него да осигури прилагането на чл. 226 ГПК между страните по делото и задължаващи съда да укаже на ищеца от първоинстанционното производство необходимост от насочване на иска към новия ипотекарен кредитор, вписан в имотен регистър?“, по който въпрос се твърди разрешаване в противоречие с т.10б от ТР № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, с ТР №2/26.03.2021г. по т.д. № 2/2019г. на ОСГТК на ВКС и решение №161/24.06.2025г. по к.т.д. № 1509/2023г. на ВКС, 1 т.о.; 9. „Длъжен ли е въззивен съд в производство по оспорване на текстове от ипотечен договор, обезпечаващ вземания по договор за банков кредит с потребител, да се произнесе по действителност на кредитния договор и обезпечаващия го ипотечен договор по чл.16 ЗПК/ отм./ и чл. 26 ЗПК, като провери дали кредитният договор предвижда прехвърляемост на вземането, когато във въззивното произвоство са представени и приети доказателства за вписване в Имотен регистър на новия ипотекарен кредитор поради прехвърляне на вземането по кредитния договор, извършено след постановяване на първоинстанционното решение?, по който въпрос се сочи разрешаване в противоречие с Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/27.04.2022г. по т.д. №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, решение на ОС – Кюстендил по гр.д.№333/2019г. и на ОС – Пловдив по гр. д. № 2390/2019г.; 10. „Въззивният съд длъжен ли е да обсъди оспорването с въззивната жалба на дължимост на разноски, плащането на които са възложени с първоинстанционното решение, когато оспорваните разноски са за експертиза, която не е свързана с предмета на делото?“, по който въпрос също се сочи противоречие с Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решения на СЕС по дело С-283/09 и по дело Т-45/01. Ответникът по жалбата – „Юробанк България“ АД не изразява становище по касационната жалба и не е подал отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. С исковата молба и направените от ищеца уточнения с допълнителни молби пред първоинстанционния съд са били предявени в обективно кумулативно съединение установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за установяване на нищожност поради неравноправност на клаузи от договора за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г. и на клаузи от договора за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 34263/07.12.2006 г. С решение № 4982 от 18.11.2019г. по гр. дело № 4872/2018 г. на Районен съд Варна първоинстанционният съд се е произнесъл само по иска за установяване на нищожност поради неравноправност на горепосочените клаузи от договора за ипотека. По повод на подадена молба за допълване на решението и произнасяне и по иска за нищожност на договорни клаузи от договора за ипотечен кредит, първоинстанционният съд с определение № 2776 от 17.02.2020 г. е разделил производството, като по отделените искове е образувано гр. дело № 2283/2020 г. на Районен съд Варна. Постановеното по гр.д.№4872/2018г. решение на РС – Варна е било потвърдено с решение № 260128/ 29.07.2020 г. по в. т. д. № 602/2020 г. на Окръжен съд Варна. С решение № 60161/21.01.2022г. по т.д. №2016/2020г. на 2 т.о., друг състав на ВКС е обезсилил решение № 260128 от 29.07.2020 г. по в. т. д. № 602/2020 г. на Окръжен съд Варна и е върнал делото на Окръжен съд Варна за ново разглеждане от друг състав по иска за установяване нищожност на конкретните клаузи от договора за ипотека, сключен с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх. рег. № 34263/07.12.2006 г., с мотиви, че решението по гр. дело № 2283/2020 г. на Районен съд Варна, с предмет - нищожност на договорни клаузи от договора за ипотечен кредит, е преюдициално по отношение на спора. След спиране на производството по делото, с определение № 2039/29.04.2025г., и като е констатирано приключване на преюдициалното дело, производството е възобновено, и окръжният съд е постановил обжалваното пред настоящия съдебен състав въззивно решение. За да постанови акта си, въззивният съд е приел, че на 05.12.2006 г. е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който „ДЗИ БАНК“ АД /с правоприемник ответника по касационното производство/ е предоставило на кредитополучателя И. И. сумата от 51 000 лева, предназначена за рефинансиране на кредити и за потребителски нужди, със срок на издължаване 240 месеца. Съдът е отчел, че ищецът В. Котенко, който не е страна по договора за кредит, е учредил ипотека в полза на банката за обезпечаване задълженията на кредитополучателя по силата на нотариален акт № 21, том VI, рег. № 11011, дело № 874/2006 г. на нотариус П. Д., с район на действие РС Варна. Въззивният съд е приел, че след преценка на клаузите по процесния договор за ипотека не се установява нищожност на някое от основанията по чл. 170 ЗЗД, а именно липсва неизвестност относно личността на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. Констатирал е, че в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека са описани размерът на кредита и страните по него, размерът на главницата и предназначението на средствата, посочени са крайният срок за погасяване на задължението, размерът на годишния лихвен процент през първата година, както и за остатъчния период на договора. Посочил е, че текстът „дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се начисляват от банката при база 360/360 дни ежемесечно“ не е нищожен, тъй като не се формира неизвестност относно размера по смисъла на чл. 170 ЗЗД. Окръжният съд е приел за неоснователно възражението за нищожност на посочените конкретни договорни клаузи, като е изтъкнал, че те са част от обезпечения договор за кредит и тяхната действителност е установена между страните със стабилизираната заповед за изпълнение №10584/22.11.2010г., издадена по гр.д. №18176/2010г. на ВРС и връчена лично на ипотекарния гарант на 20.03.2011г. Съдът е изтъкнал, че стабилизирането на заповедта за изпълнение има последиците на окончателно разрешен правен спор за съществуването и размера на вземането. Съдът е приел, че обсъждането на тази недействителност би довело до незачитане на силата на пресъдено нещо по преюдициалния спор между същите страни по гр.дело №2283/2020г. на ВРС, производството по който е прекратено с решение №277/20.03.2024г., недопуснато до касационно обжалване с определение №1093/08.04.2025г. по к.т.д. №20248002901866 на ВКС. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от касационната жалба. Първите три поставени от касационния жалбоподател въпроса са взаимосвързани и касаят доводите му относно решението по гр.дело №2283/2020г. на ВРС, поради което следва да бъдат обсъдени общо. Въззивният съд е посочил, че атакуването на клаузи от договора за кредит като нищожни би довело до заобикаляне на приетата недопустимост на иска по горепосоченото дело, което е преюдициално. С решение № 277/20.03.2024г. по в.гр.д.№ 2285/2023г. на ОС – Варна е обезсилено решение №260051/13.06.2023г. на РС – Варна, като вместо това е постановено прекратяване на производството поради недопустимост на предявените от В. Котенко срещу „Юробанк България“ АД, И. И., Г. И. и Р. Н., искове с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1, във вр. с чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на описаните клаузи от договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски №115/05.12.2006г. Въззивният акт не е допуснат до касационно обжалване с определение № 1093/08.04.2025г. по к.т.д. №1866/2024г. на ВКС, 1 т.о., 5 -ти състав. Налице е сочената от касатора практика, че сила на присъдено нещо е налице по влязло в сила решение, с което са разгледани спорните права и факти, а в случая предвид обезсилването на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по делото не е формирана сила на присъдено нещо и такава не може да бъде зачетена, но не това е решаващият мотив на въззивния съд за отхвърляне на исковата претенция. Водещ аргумент на съда за неоснователност на иска е, че след преценка на оспорваните клаузи на договора за ипотека, не се установява нищожност на нито едно от основанията по чл. 170 ЗЗД, съгласно която разпоредба учредяването на ипотека е недействително, ако в ипотечния договор съществува неизвестност относно личността на кредитора, на собственика или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. Въззивният съд е изложил мотиви защо счита, че не се установяват горепосочените хипотези, включително и относно уговорките за лихва, а процесните питания на касатора, не са свързани с тях и отговорът на поставените въпроси не би могъл да доведе до различен изход на правния спор. Следователно въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не касаят решаващия мотив на въззивното решение и разрешаването им не би довело до друг резултат по делото. Поставените четвърти, пети и шести въпроса също са взаимосвързани и касаят доводите на жалбоподателя, че той не е адресат на заповедта по чл. 417 ГПК, не е участвал в заповедното производство и същата не би могло да се счита за влязла в сила спрямо него. Налице е сочената от касатора практика на ВКС, обективирана в решение № 93/17.05.2021г. по гр. д. №2266/2020г., 4 г.о. и опр. №531/25.09.2012г. по ч.т.д.№498/2012г., опр. №603/04.07.2012г. по ч.т.д. №168/2012г., съгласно която ипотекарният длъжник може да е страна и в заповедното производство, но само в хипотезата на подаване на заявление и издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.6 ГПК, във вр. с чл.173 ал.3 ЗЗД срещу него. Когато, обаче, заявлението и заповедта не са издадени срещу него, ипотекарният длъжник става страна в изпълнителното производство, едва след насочването на изпълнението върху ипотекирания имот за обезпечаване на чуждото задължение, но не е страна в развилото се преди това заповедно производство само срещу длъжниците по обезпеченото задължение. Следователно независимо от това дали и как ипотекарният длъжник е узнал за заповедта за изпълнение и връчена ли му е от ЧСИ при насочване на изпълнението срещу ипотекирания имот, той не е страна по заповедното производство и не би могло да се приеме, че заповедта за изпълнение влиза в сила спрямо него при неподаване на възражение по чл. 414 ГПК в срок. В случая въззивният съд е посочил друго, но този аргумент е само допълнителен. Решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска са, че след преценка на сочените клаузи на нотариалния акт за ипотека, не се установява нищожност на нито едно от основанията по чл. 170 ЗЗД. Следователно въпросите не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като не касаят основния решаващ мотив на въззивното решение и разрешаването им не би довело до друг резултат на делото. Липсата на общото основание за допускане до касационно обжалване по въпросите от горепосочените две групи изключва обсъждането на соченото от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, обосновано с описаните актове на СЕС, свързани с потребителската защита. Поставеният седми въпрос е свързан с доводите на касатора, че в друго производство поръчителят по договора за кредит – Р. Н. била оспорвала подписа си в него и в допълнителното споразумение. Въпросът не е обуславящ с оглед решаващите мотиви на въззивния съд и поради това, че процесната ипотека обезпечава изпълнението на главния длъжник – кредитополучателя, а не на поръчителя. Дори и да бе установен такъв факт в другото съдебно производство, при липса на идентитет на страните и предмета по двете дела няма как да бъде зачетен. Не е налице и противоречие със соченото от жалбоподателя ТР №1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, и без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Поставените в изложението осми и девети въпрос са взаимосвързани и следва да бъдат разгледани общо, като касаят доводите на касатора, че се установявало вписването в имотния регистър на нов ипотекарен кредитор поради прехвърляне на вземането по договора за кредит след постановяване на първоинстанционното решение, а въззивният съд не бил го уведомил, нито бил дал на ищеца указания за насочване на иска срещу новия ипотекарен кредитор, респ. не бил обсъдил допустимостта на прехвърлимост на вземането по договора. Питанията касаят процесуалните действия на съда при договор за цесия, сключен след предявяването на иска и след постановяване на първоинстанционното решение. Разрешението от въззивния съд е в съответствие със съдебната практика, намерила отражение в тълкувателните мотиви на ТР 3/19.12.2013 г. по т. д. 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 60 от 14.07.2020 г. по гр. д. 2565/2019 г. на ВКС, ГК, I ГО, решение № 32 от 30.05.2016 г. по т. д. 95/2015 г. на ВКС, ТК, I ТО, решение № 6 от 17.06.2020 г. по т. д. 2174/2016 г. на ВКС, ТК, I ТО и др., в която се приема, че процесуалната норма на чл. 226 ГПК е в смисъл, че делото продължава своя ход между първоначалните страни, като по реда на чл. 226, ал. 2, изр. второ ГПК приобретателят може да замести своя праводател само със съгласието на страните и на лицето, което встъпва като страна по делото, но независимо от горното, във всички случаи ще бъде обвързан от силата на присъдено нещо. Не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие с горепосочената практика или да е нарушил процесуалните си задължения при настъпило в хода на процеса частно правоприемство, поради което не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси. Последният десети въпрос е свързан с доводите на касационния жалбоподател за възложени му разноски за експертиза, но същият не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд не е бил сезиран с частна жалба относно произнасянето на първоинстанционния съд по разноските, поради което не е разглеждал дължимостта на същите. Първоинстанционният съд съобразно изрично посоченото от ищеца в молбата за уточнение на исковата му претенция с вх. №14310/2020г. от 18.02.2020г. е приел, че не е налице искане по чл. 248 ГПК. Предвид горното окръжният съд не е разглеждал произнасянето на ВРС относно разноските по първоинстанционното производство и поставеният въпрос не е обуславящ, тъй като не е свързан с произнасянето на въззивния съд. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се следват, а ответникът не е подал отговор и не е заявил искане за присъждане на такива. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение