Определение № 1110 от 30.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2284/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба ищеца по делото “ЕЛ ДИ ПИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ГРУП“ ЕООД против решение № 437/24.06.2022г. по в.т.д.№ 1135/2021г. на Апелативен съд - София, в частта, в която е потвърдено решение № 260745/13.05.2021г. по т.д. № 455/2019г. на Cофийски градски съд, в частта за отхвърляне на предявения от дружеството срещу „МИРАД” ООД иск за заплащане на сумата от 566 040,41 лева, представляваща разходи за преустройство и СМР на обектите, предмет на предварителния договор, заплатени от ищеца по фактури, описани в справка по чл.366 ГПК, претендирани като вреди от виновно неизпълнение на договора от страна на ответника, като са му възложени и разноските по делото. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и е необосновано. Претендира и направените по делото разноски. Ответникът по жалбата и по делото, „МИРАД“ ООД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира сторените разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение. Третото лице помагач на страната на ищеца, М. Г. И., не представя отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първостепенното решение, въззивният състав е намерил за изцяло неоснователно и противоречащо на всички събрани по делото доказателства твърдението на ищеца, че съдът неправилно е приел, че направените от него подобрения можело и следвало да се считат извършени за сметка на ответника. В тази част напълно е споделил изводите на първоинстанционния съд, че изразходваните от ищеца средства за преустройство и промяна първоначалното предназначение на процесните недвижими имоти не биха могли правно да се квалифицират като подобрения. В тази връзка е намерил за неоснователно оплакването, че доколкото същите суми били изразходвани със знанието и без противопоставянето на ответника, то и следвало същият да ги възстанови на ищеца. Аргументирал се е, че тези знание и липса на противопоставяне произтичат към момента на извършването на разходите от конкретното съдържание на уговорките между страните, които впоследствие са отпаднали и по никакъв начин по делото не се установява направеното от ищеца и съобразно уговорките между страните - за негова сметка, да ползва ответника или да увеличава стойността на имота по начин, че ответникът да може да се ползва от него, та да се счете, че за ответника е възникнало задължение за обезщетяването на ищеца. Посочил е още, че преустройствата са правени с цел имотите да се ползват от самия ищец, за неговата дейност и съобразно уговорките между страните, които са останали неосъществени, а твърденията, че направеното от ищеца се ползва от ответника или от трети лица с икономическа изгода за ответника, е намерил за изцяло недоказани по делото. Относно осигуреното от ищеца финансиране за изпълнение на задълженията си по договорите между страните, съдът е констатирал, че съобразно уговорките между страните, включително и в няколкократно продължаваните срокове за това, всички събрани по делото доказателства, включително кредитираните писмени, свидетелските показания, които въззивният съд също е кредитирал в частите им, в които се отнасят до пряко възприети от свидетелите факти, сочат на обратното. В тази връзка е намерил, че установените по делото да са провеждани срещи, подготовка на „драфт“ договори - проекти на такива, останали неподписани и съответно не удостоверяващи постигнато между страните по тях съгласие, обективирано във възнамеряваната от тях форма, оферти и др.п., не са годни да опровергаят този извод на съда - по делото главните задължения на ищеца в изложената насока - да плати /плаща/ съобразно уговорките с ответника, включително да представи оригинал от банков документ, удостоверяващ готовност за кредитиране изцяло съобразно уговорките между страните по делото, са си останали неизпълнени от ищеца. В допълнение е посочил, че в представеното и неоспорено допълнително споразумение към първоначалния договор от 2015г., сключено на 08.09.2017г., се съдържа изрично признание за неосигуряване от страна на ищеца, на договореното финансиране за закупуване на процесните имоти, при уговорените между страните условия и в уговорените срокове. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „I.1/ Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба за допуснати в този смисъл процесуални нарушения?; I.2/ Нарушена ли е разпоредбата на чл.272 ГПК при положение, че въззивният съд не се е позовал на нея в решението си, а в него липсва изложение на фактите и обстоятелствата по делото, липсва анализ на събраните доказателства липсва посочване на това- какво е прието от фактическа и правна страна, а са налице мотиви единствено по жалбите на страните?; I.3/ Отговарят ли на критерия за необоснованост мотивите на оспореното съдебно решение, ако не може да се проследи логическата последователност и свързаност на процеса на формиране на воля? Налице ли е очевидна неправилност на обжалвания акт?; I.4/ Съставлява ли процесуално нарушение неправилното установяване и обсъждане на доводите на страна в процеса?; I.5/ Необсъждането на свидетелските показания, неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване, водят ли до неправилни правни изводи?; По тези въпроси се твърди противоречие с: решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 226/12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 553/27.06.2013г. по гр.д. № 196/2012г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 270/19.02.2015г. по гр.д. № 7175/2013г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 101/28.10.2016г. по гр.д. № 853/2016г. на 2 - ро г.о. на ВКС, решение № 112/02.05.2017г. по гр.д. № 3356/2016г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 266/29.06.2011г. по гр.д. № 1058/2010г. на 1 - во г.о. на ВКС, решение № 1769/03.06.1996г. по гр.д. № 2657/1995г. на 4 - то г.о. на ВКС и др.; II.1/ В случай, че продавачът по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот е престанал да бъде собственик на същия, счита ли се, че е налице невъзможност за изпълнение по смисъла на чл.89 ЗЗД и развален ли е този предварителен договор по право от продавача?; II.2/ Прехвърлянето на имота предмет на предварителния договор за покупко-продажба, в патримониума на трето лице, без съгласието на купувача по предварителния договор, обуславя ли разваляне на предварителния договор по право от продавача?; II.3/ В случай, че ответника-продавач на недвижим имот е апортирал същия в свързано дружество-трето лице преди сключването на окончателен договор с първия купувач, то следва ли да се приеме, че е налице невъзможност за изпълнение на предварителния договор с първия купувач, или същият е развален по право? И би ли било поведението на ответника виновното и противоправно такова довело до неизпълнение на предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот?; II.4/ Нарушава ли съдът материалния закон отнасяйки към хипотезата на чл.89 ЗЗД - разваляне по право обстоятелствата за разпореждане на продавача по предварителния договор за покупко- продажба на недвижимия имот, вместо поради виновна невъзможност за изпълнение на една от страните по договора?; По тези въпроси се твърди противоречие с: решение № 43/06.02.2015г. по гр.д. № 4792/2014г. на 4 - то г.о. на ВКС, решение № 408 по гр.д. № 409/2003г. на 2 - ро г.о. на ВКС.; III.1/ Налице ли е общ факт или обща група факти между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, когато обедняването произтича от неизпълнение на договорно правоотношение между страните по делото, а обогатяването на ответника произтича от договорно правоотношение с трето, неучаствуващо в спора лице в полза на което е апортиран недвижими имот предмет на договорното правоотношение с ищеца?; III.2/ Каква следва да е връзката между обедняването и обогатяването в хипотезата на неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД - пряка причинно-следствена или е достатъчно двете състояния да произтичат от общ факт или от обща група факти?; III.3/ Дължи ли се обезщетение за извършени СМР, предмет на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, осъществени по време на неговото действие при изрична клауза, че същите са за сметка на купувача при положение, че окончателен договор не е сключен по вина на продавача?; III.4/ За чия сметка са изпълнените СМР в чужд обект, необходимо присъщи и явяващи се предпоставка за изпълнение на договорни отношения между страните? По този въпроси се твърди противоречие на атакувания акт с: решение № 195/30.10.2009г. на ВнАС по в.т.д. № 365/2009г., решение № 10/25.02.2010г. на ВнАС по в.т.д. № 8/2010г., определение № 159/26.06.2015г. на 2ро т.о. на ВКС по т.д. № 3789/2014г., решение № 124/11.05.2021г. по т.д. № 630/2019г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 179/16.12.2016г. по т.д. № 2235/2015г. на 1 - во т.о. на ВКС, решение № 219/04.02.14г. по т.д. № 871/12г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 12/28.02.14г. по т.д. № 1037/12г. на 1во т.о. на ВКС, решение № 89/17.08.15г. по т.д. № 770/14г. на 2 - ро т.о. на ВКС, решение № 29/04.03.15г. по гр.д. № 5189/14г. на 2 - ро г.о. на ВКС, решение № 254/13.03.15г. по г.д. № 4121/13г. на 1 - во т.о. на ВКС.“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и на чл.280, ал.2, пред. последно ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Въпрос I.1- I.5 не могат да обусловят допускането на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол, тъй като отговорите на същите са предпоставени от съдържащи се във въпросите неверни твърдения, като решението не е постановено в несъответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице както общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителният селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Видно от последната страница на въззивното решение, противно на посоченото във въпрос № I.2, решаващият състав, след като е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, изрично е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, с оглед на което са взети предвид всички доказателства по делото, вкл. свидетелските показания (подробно обсъдени от СГС и кредитирани от въззивния съд в частите им, в които се отнасят до пряко възприети от свидетелите факти), като не е налице твърдяната невъзможност „да се проследи логическата последователност и свързаност в процеса на формиране на воля“ на съда. Отговорът на въпрос I.5 е предпоставен и от възприемането на твърденията на касатора, че съдът неточно е интерпретирал и неправилно е „тълкувал“ свидетелските показания, като същият не е изложил каквито и да е съображения в какво се състои тяхната неправилна интерпретация (такова оплакване в касационната жалба липсва). Освен това, преценка дали правните изводи на съда са правилни и дали решението е обосновано (въпроси I.3 и I.5), не е предмет на селективната фаза на касационното производство, като тази преценка се извършва само при условие, че се допусне касационният контрол. Фактът, че съдът е направил изводи, различни от тези на жалбоподателя, не представлява „неправилно установяване и обсъждане на доводите на страните“. Въз основа на препращането по чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, решаващият състав е приел следното: Първо, че в случая се касае за извършени разходи за преустройство, които са във връзка с уговорки по сключен договор, поради което водещи са уговорките по сключените между страните два предварителни договори. Второ, почти всички от претендираните суми са разходи, направени в периода 2015г. - 2016г., поради което по отношение на същите са релевантни уговорките по първия сключен между страните предварителен договор от 12.06.2015г. В него е уговорено задължение на продавача - изпълнител да промени за сметка на купувача - възложител инвестиционния проект за сградата, като се извърши преустройство на описаните апартаменти, банков салон и паркоместа в Медицински център, магазина в аптека и апартамент 24 - в два отделни апартамента. Понасянето на разноските за преустройството е уговорено да е от ищеца, тъй като само неговото субективно желание да ползва имотите с различно от първоначалното им предназначение е наложило преустройството. В чл. 9.2 от договора от 12.06.2015г. изрично е уговорено, че разноските по извършване на преустройството по чл.2, изброени като възнаграждение за проектанти и строителен надзор, изграждане на допълнителна асансьорна шахта, закупуване и поставяне на асансьор, изграждане на нови стени, стълбище, части по Ел.,ВиК и ОВ и др., примерно посочени, но не изчерпателно, се поемат изцяло от купувача – възложител, т.е. от ищеца, с изключение на закупуването и поставянето на агрегат, разходите за които ще бъдат поделени по равно, и с изключение на необходимото събаряне на изградени стени и извозване на отпадъчния материал вследствие на това, разходите за което ще бъдат за сметка на продавача - изпълнител. Заключено е, че по уговорка между страните, всички разходи, които са във връзка с преустройството, с изключение на разходите за агрегат и стените, са за сметка на ищеца, който е купувач - възложител. Счетено е, че именно за такива разходи са представените и сключени от ищеца договори с обект проектни и СМР дейности в процесната сграда (част от които са и оспорени откъм действителност). В този предварителен договор, който е бил действащ към момента на извършване на процесните разходи от ищеца във връзка с преустройството на имотите, и е уговорено, че същите са за негова сметка, липсва клауза, при която те ще се поемат от другата страна, като дори и в разпоредбата на чл. 12.3 от договора, в раздел „Отговорност за неизпълнение" е предвидено, че ако купувачът-възложител развали договора, поради виновно неизпълнение на продавача, то се дължи връщане на платеното по него, но липсва уговорка относно разходите за преустройства и СМР. Аналогична е и клаузата на чл.22.1 от договора, съгласно която, ако се окаже, че към момента, в който трябва да се прехвърли имота, има вещни тежести, се дължи само връщане на платените суми с лихва от датата на плащането, като отново страните не са уговорили поемане от ответника на разходите за СМР и преустройство, които е уговорено да са в тежест на ищеца. Счетено е, че уговорките по този договор не предвиждат никакво възстановяване на платени от ищеца-купувач суми за преустройство и СМР в имотите, с оглед желаното от него преустройство на същите, независимо от изпълнението на договора от ответника, а и в случая не се твърди и не се установява, че по този предварителен договор е налице виновно неизпълнение на ответника, тъй като е безспорно, че е осъществено процесното проектно преустройство и именно с оглед на това е сключен и последващият предварителен договор от 12.05.2017г. Трето, от доказателствата по делото е констатирано, че почти всички претендирани разходи са извършени през 2015г. и 2016г., като тези, които са последващи, а именно след сключване на договора от 12.05.2017г. са единични като например - по фактура № 287/23.12.2017г. за сумата от 2400 лева - плащане от ищеца към „ААП консулт“ ЕООД по договор за изготвяне на площообразуване на описания обект в Студентски град и др. Предвид, че е безспорно установено и съгласно отразеното в предварителния договор от 12.05.2017г. и документите по делото, че процесната сграда е с разрешение за ползване № СТ-05-193/16.02.2016г., е счетено, че не се установява ответникът като строител да не е изпълнил задълженията си да построи сградата и да я въведе в експлоатация, включително съобразно уговореното преустройство. В чл.4 от сключения предварителен договор от 12.05.2017г. е уговорено, че на купувача се осигурява достъп до имотите, след заплащане на задатъка, с оглед извършване на довършителни работи в тях, като в ал. 2 б. „в“ е конкретизирано какви са довършителните работи и за чия сметка, като тези по част ОВК се поемат от двете страни, съобразно уговореното, по част тавани и стени- от купувача, а тези, за които е уговорено да се извършат от продавача, е посочено, че ще се извършат от продавача, след като купувачът приведе имотите във вид, готови за извършване на съответните СМР или предостави на продавача линеен график за извършване на съответните работи. В чл.3, ал.3 от договора от 12.05.2017г., който съгласно чл.20 ЗЗД има силата на закон за страните, е уговорено, че след осигуряване на достъп до имотите, купувачът има право да извършва СМР и довършителни работи в тях за своя сметка, като не може да претендира обезщетение от продавача за тях, освен в предвидените в чл.6 случаи. Заключено е, че разходите за СМР за преустройство и довършителни работи в процесните имоти и по двата договора е уговорено да са за сметка на ищеца - купувач, с изключение на предвидените в чл.6 от договора от 12.05.2017г. хипотези, но такава клауза няма по предходния договор от 12.06.2015г., т.е. извършените до сключването на договора от 12.05.2017г. разходи са за сметка на ищеца-купувач, независимо от последиците, тъй като страните не са уговорили обратно действие на уговорката им, а правоотношението се урежда от договора, действащ към момента на осъществяването му. На следващо място е посочено, че в чл.6 от договора от 12.05.2017г. са уговорени няколко хипотези, в които ищецът-купувач може да упражни правото си да развали договора и съответно кумулативно с горното да иска - платения задатък в двоен размер, съответната част от платени разходи и по б. „в“ на чл.6, ал.1, чл. 6, ал.2 и чл.6. ал.5. np.iii да иска направените разходи при или по повод извършване на подобрения в имотите, или както е посочено продавачът да му заплати направените подобрения. Същевременно е прието, че упражняването на това право е в раздел „Отговорност и неустойки“ и за да се възползва от правото си да развали договора, поради неизпълнение на задълженията на продавача и да претендира процесните суми, ищецът-купувач следва да е изправна страна по договора. В тази връзка е счетено, че в случая, независимо от разпитаните свидетели и оспорването на удостоверенията от банката и разменената кореспонденция, е безспорно, че ищецът-купувач не е изпълнил уговореното в чл.10, ал.2 от договора в срок до 05.09.2017г. да предостави на купувача оригинал на писмо-ангажимент - потвърждение за кредитна отговорност на финансираща институция. Прието е, че неизпълнението на това задължение в уговорения срок се установява безспорно и от отразеното в чл.1 от двустранно подписания анекс към договора от 08.09.2017г., съгласно който страните са продължили срока на договора, именно поради неосигуряване на финансирането на дължимата продажна цена от страна на купувача. Съобразено е, че този документ е подписан от ищеца и с него се удостоверява неизгодния за него факт, че към момента на сключването му не е осигурено финансиране. Също така твърдения, че такова финансиране и писмо са осигурени към септември 2017г. няма, нито се установява от някои от документите, свързани с отпускането на инвестиционен кредит от „Банка Пиреос България“ АД, чийто правоприемник е „Юробанк България“ АД, тъй като всички данни сочат на кореспонденция и преговори на един значително по-късен етап. В този анекс в чл.1.3 е уговорено задължение за представяне на писмо-ангажимент в срок до 31.10.2017г. и сключване на окончателен договор на 08.11.2017г., като дори в чл.1.5 е уговорена неустойка върху неплатената част от продажната цена, дължима от купувача за периода от 08.09.2017г. до 08.11.2017г., за която няма данни да е заплатена от ищеца, поради което вкл. и на това основание, той се явява неизправна страна. Посочено е, че друг анекс или споразумение между страните за продължаване на уговорените срокове не е постигнато и не е сключван, въпреки разменената кореспонденция. Безспорно е и че към 08.11.2017г. няма данни на ищеца да е издадено писмо-ангажимент от която и да е банка и същият да е имал възможността към тази дата да осигури финансирането на покупката на имотите. В тази връзка е посочено, че дори и да се възприеме изцяло отразеното в оспореното удостоверение с № 27/26.02.2020г. от банката относно финансирането на купувача, от него е видно, че се касае за искане за кредит от 01.02.2018г., твърдяно одобрение на кредит от март 2018г., но не и в сроковете, които са уговорени по анекса, сключен между страните, а именно до 08.11.2017г. Няма продължение на уговорения срок (който е до 08.11.2017г.) за сключване на окончателен договор след анекса от 08.09.2017г. Прието е, че твърденията на ищеца, че ответникът е причина за липсата на финансиране не се установяват от съвкупния анализ на събраните писмени и гласни доказателства по делото, като от представената по делото молба от „Юробанк България” АД с вх. № 286725/02.03.2021г. се установява, че договори за инвестиционен кредит № 230/2018г. и № 231/2018г. не са подписвани с ищцовото дружество, и по никакъв начин не се установява от разменената кореспонденция и свидетелските показания, че причината за това е неизпълнение на някакви задължения от страна на „Мирад" ООД. Дори и да са водени преговори за финансиране и да е имало т. нар. драфт договор, т.е. проектодоговор, сключването на окончателен и представянето на писмо-ангажимент за финансиране на ищеца по никакъв начин не е установено да е осъществено в релевантния, съобразно уговореното между страните, момент, а именно до 08.11.2017г. След тази дата не е подписван анекс или друго споразумение, с което да е удължен срока, поради което не се установява ответникът да е бил длъжен да оказва съдействие на ищеца след горепосочената дата, а всички свидетелски и писмени доказателства относно преговори за финансиране са относими към последващ период. Съдът е отчел, че в действителност ответникът през 2019г. се е разпоредил с имотите в полза на трето лице, с което сключването на окончателен договор е станало правно невъзможно, но също така е приел, че горното не може да съставлява релевантно за процесната претенция неизпълнение на задължение, тъй като се касае за двустранен договор с корелативно обвързани задължения в определен срок по волята на страните, имаща силата на закон съгласно чл.20 ЗЗД, в който срок ищецът не е изпълнил своите задължения, въз основа на които следва да се изисква от ответника и изпълнение на неговите насрещни задължения. В допълнение е посочил, че от съвкупността преценка на събраните по делото доказателства, не се установява ищецът да е изпълнил изобщо задължението си да представи на ответника писмо-ангажимент от финансиращата институция и ответникът с оглед горното неоснователно да е отказал да се яви при нотариус, за да се осъществи сделката. Предвид горното, съдът е заключил, че доколкото ищецът не е предоставил на своя кредитор, макар и закъсняло, точно изпълнение, то не може да се приеме, че ответникът, въпреки разменените нотариални покани, е допуснал виновно неизпълнение на задълженията си по предварителния договор, който е с изтекъл срок на сключване на окончателен и не е подновен, за да бъде налице задължение на ответника да подпомогне съконтрахента си в процедурата по отпускане на кредита, и за да са релевантни изобщо твърденията на ищеца, че непредставянето на КСС от страна на „Мирад” ООД на банката и/или другите действия са свързани с неотпускането на кредита и е налице вина на ответника за горното. По гореизложените съображения е прието, че обезщетение на ищеца за направените разходи за преустройството не му се следва, тъй като не са установени кумулативните предпоставки на уговореното по чл.6 от договора между страните. Съдът, въпреки че ищецът не е обосновал претенцията си с твърдения, че търси сумата като подобрения върху чужд имот, е допълнил, че сумите не му се следват и на това основание, а именно на плоскостта на неоснователното обогатяване, тъй като по делото не се установило, че същите са съществуващи към момента и увеличават стойността на имота. Такива доказателства, че с разходите за СМР и преустройства е налице увеличена стойност на имотите към настоящия момент ищецът не е ангажирал. Напротив, налице са доказателства, че въпросното преустройство, във връзка с което са направени всички търсени разноски, е само и единствено с оглед желанието на ищцовото дружество да ползва имотите по различно предназначение, а именно за медицински център и аптека и офиси, което не е увеличило обективно тяхната стойност, а напротив, впоследствие за предприети действия за връщането на имотите в предходното състояние. Въпроси III.1- III.4 не са обусловили изхода на спора, поради което не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. На първо място, с оглед препращането към мотивите на първоинстанционния съд, въпросът за чия сметка са разходите за извършеното от ищеца преустройство, е разрешен съобразно постигнатите уговорки между страните, вкл. при разваляне на договора. Отговорът на въпрос III.3 освен това е обусловен от възприемане на съдържащото се в него твърдение, че окончателният договор не е сключен по вина на продавача, противно на приетото от съда. Въпрос III.4 е общо зададен и не отчита уговорките между страните то по двата предварителни договора, които са обусловили крайният извод на съда. Цитираната от касатора практика също е неотносима към даденото от съда разрешение, което е базирано на клаузите на предварителните договори, а не на разпоредбите за неоснователното обогатяване. Въпросът за приложението на чл.89 ЗЗД е обсъждан от съда единствено във връзка с претенцията за връщане на авансово платените по двата предварителни договора суми, присъдени в полза на ищеца, но не и при разглеждане на претенцията за заплащане на направените от ищеца разходи за извършване на преустройството на обекта в медицински център. Съдът е приел, че извършените разходи по време на действието на първия предварителен договор (същите възлизат на 422 790,62 лева от общо претендираните 566 040,41 лева), съобразно клаузите на този договор, дори същият да бъде развален по вина на ответника, не подлежат на заплащане от същия, като във връзка с втория предварителен договор е счетено, че не са осъществени предпоставките на чл.6 от договора, при които би се дължало заплащането им от ответното дружество, като е акцентирано върху това, че неизправна страна по договора е ищецът. С оглед горното, поставените във връзка с чл.89 ЗЗД въпроси II.1 – II.4 не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обусловят допускането на решението до касация в обжалваната част. Предвид изложеното, доколкото въпросите не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да бъдат обсъждани наведените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК – Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. На последно място, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него разноски в размер на 8000 лева с вкл. ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представена фактура и платежно нареждане. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд