Определение № 336 от 30.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 976/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Топ сервиз 2010“ ЕООД срещу решение №100283 от 15.12.2020 г. по в.т.д.№122/2020 г на АС Велико Търново, поправено с решение за поправка на допусната очевидна фактическа грешка №100002 от 15.01.2021 г. по същото дело. С обжалваното решение, след отмяна на решение №586 от 22.11.2019 г. по т.д.№26/ 2014 г. на ОС Велико Търново, „Топ сервиз 2010" ЕООД /предишна правна форма ООД/ е осъдено да заплати на „Елитис“ ЕООД на основание чл.49, вр.чл.45 от ЗЗД, обезщетение за имуществени вреди-пропуснати ползи в размер на 561 636 лв., разлика между продажната цена по предварителен договор от 20.08.2013 г. за покупко-продажба на недвижим имот и покупната цена на имота по постановление за възлагане по изп.д.№215/ 2012 г. по описа на ЧСИ С. К., поради несключването на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот, предмет на предварителен договор от 20.08.2013 г. между „Елитис“ ЕООД, като продавач и „Троя-2000“ ЕООД, като купувач в резултат на действията на управителя на „Топ сервиз 2010“ ООД, ведно със законната лихва от 12.03.2014 г. до окончателното заплащане на главницата. В касационната жалба са наведени доводи, че решението е недопустимо, евентуално очевидно неправилно, поради нарушение на материалния закон /предвид неправилното становище на съда, че дружеството носи отговорност по чл.49 от ЗЗД за действия на управителя му, изразяващи се в подаване на молба до нотариус за издаване на констативен нотариален акт и предявяване на насрещен иск по заведеното дело за собственост/, съществено нарушение на съдопроизводствените правила /с оглед необсъждане на наведените с отговора на въззивната жалба възражения и липсата на мотиви защо не възприема заключението на вещото лице/ и необоснованост /предвид необосновано определения размер на пропуснатите ползи и необоснования извод, че купувачът по предварителния договор е разполагал със средства да закупи недвижимия имот/. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК извън поддържаната очевидна неправилност на решението, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Отговорността на работодателя по чл.49 от ЗЗД може ли да бъде ангажирана заради противоправно действие или бездействие на самия работодател, респективно неговия управител. 2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди всяко едно от въведените с въззивната жалба или отговора й възражения и изрично и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението. 3. Когато съдът не възприема заключението на експертизата следва ли да изложи мотиви защо. 4. Дружеството носи ли отговорност по чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД, за действия на управителя си, който е поискал с молба от нотариус издаване на констативен нотариален акт за собственост на имот, който акт впоследствие е бил отменен от съда и това са последвали пропуснати ползи за друго лице. 5. Търговското дружество носи ли отговорност по чл.49, вр. чл.45 от ЗЗД за причинени щети от действията на управителя му, извършени в това му качество. Спрямо първите три въпроса се поддържа селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите - че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касация „Елитис“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че управителят на ответното дружество „Топ сервиз 2010“ ООД, в качеството си на такъв, е инициирал издаването на констативен нотариален акт за собственост върху процесния имот, подавайки молба до нотариус и съзнавайки и наясно с правните последици от тези свои действия-признаване право на собственост върху този имот /посочен в титула му за собственост - постановлението за възлагане, като граница, а не като част от придобития имот/, е инициирал нотариално производство и се е снабдил с такъв нотариален акт. Счел е, че е без значение за предмета на настоящия спор е, че нотариусът е този, който е компетентен да прецени да се издаде ли такъв акт, или не, тъй като в случая релевантни са действията на управителя на ответното дружество, по чиято инициатива е проведено нотариалното производство и по чиято инициатива са създадени и документи, представени от него в това производство-техническия проект, въз основа на които се е и снабдил с искания констативен нотариален акт за собственост. Посочил е, че впоследствие, седмица по-късно, е манифестирал и своите права пред „Троя 2000“ ЕООД, купувач по предварителния договор от 20.08.2013 г. на имот, част от който е именно този паркинг, за който като собственик се е легитимирал продавачът по предварителния договор - „Елитис“ ЕООД, с постановлението за възлагане, в което е описан този имот като придобиван от него. Намерил е, че именно тези действия на управителя на ответното дружество са причина за последващите действия от страна на купувача по предварителния договор „Троя 2000“ ЕООД, развилите се отношения между него и продавача по договора „Елитис“ ЕООД /както и за провелите се съдебни производства/ и са довели до неосъществяване на окончателната сделка по покупко-продажба на имота, предмет на предварителния договор, като между действията на управителя на ответното дружество и настъпилата за ищеца имуществена вреда, изразяваща се в невъзможността да увеличи своето имущество чрез получаване на приход от реализиране на продажбата на имота, предмет на предварителния договор, е налице причинна връзка, доколкото без тези действия на управителя на ответното дружество /описани по-горе/, неосъществяването на окончателния договор за покупко-продажба на имота, респективно - неполучаването на сумата, която е щял да получи при осъществяването й, не би настъпила с тези последици за ищеца. Установил е, че вследствие именно на тези действия на управителя на ответното дружество, с които извънсъдебно се оспорва правото на собственост на продавача на имота по предварителния договор, купувачът по него се е разколебал в намерението си за закупуване на имота и е изявил волята си до продавача за прекратяване на сключения предварителен договор за това /в уведомлението от 06.02.2014г./, като тези действия на управителя на ответното дружество са и причина за сключване на анекс към предварителния договор от 01.02.2014 г., изрично посочени в анекса /“претенциите на „Топ сервиз“ относно 813 кв.м. от паркинга“/, като страните са определили нов срок за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на имота - до 01.08.2015 г. Намерил е за безспорно, че подаването на молба за издаване и издаването в полза на ответното дружество на констативен нотариален акт за собственост по чл.587 от ГПК е действие, с което се оспорва или смущава правото на собственост на „Елитис“ ЕООД, тъй като с издаването на такъв нотариален акт се създава несигурност за правото на собственост на действителния собственик на имота и се нарушава неговото право пълноценно да упражнява правомощията си на собственик, предвид възможността лицето, посочено в нотариалния акт за собственост да се разпореди с имота, като именно това оспорване е причина за предявяване от страна на „Елитис“ ЕООД на искова молба за защита правото си на собственост чрез предявяване на отрицателен установителен иск, че „Топ сервиз 2010“ ООД не е собственик на имота /предвид на тази предприета защита от страна на продавача по предварителния договор, са продължили отношенията между него и купувача по договора, израз на което е сключеният анекс/. Счел е, че отправеното от „Троя 2000“ ЕООД уведомление от 06.02.2014 г. за прекратяване на предварителния договор, очевидно не е поддържано от това дружество с оглед сключения анекс и предвид последващите отношения с продавача по договора, като същото обаче е израз на формирането на воля у управителя на „Троя 2000“ ЕООД в резултат именно на действията на управителя на „Топ сервиз 2010“ ООД по извънсъдебно оспорване на собствеността върху част от имота-част от паркинга, предмет на предварителния договор, да не се реализира окончателната сделка по закупуването му - това е така, тъй като в самото уведомление е посочено, че тъй като „Топ сервиз 2010“ ООД е признат за собственик на 813 кв.м. от същия паркинг, собственост на „Елитис“ ЕООД, който е част от недвижимия имот, предмет на сключения предварителен договор...за „Троя 2000“ ЕООД отпада интереса от реализиране на сделката между тях-сключване на окончателен договор за покупко-продажба на недвижим имот“. Изразил е становище, че именно действията на управителя на ответното дружество, и последващите му такива -предявяването /на 12.12.2014 г./ на насрещен иск за установяване, че „Елитис“ ЕООД не е собственик на паркинг от 1306 кв.м., са причина „Троя 2000“ ЕООД да се откаже от закупуване на имота, и са довели до неосъществяване на окончателната сделка по продажба на имота, предмет на предварителния договор /въпреки сключения анекс/, и че те са единствената действителна причина да не се реализира тя, се установява и от последващите изявления на управителя на „Троя 2000“ ЕООД за прекратяване на предварителния договор в отговора на нотариална покана от 14.12.2016 г., което е посочено и от управителя на „Троя 2000“ ЕООД в показанията му пред въззивната инстанция в качеството му на свидетел. Изложил е съображения за несъстоятелност на възраженията на ответника „Топ сервиз 2010“ ЕООД, че действията по снабдяване с констативен нотариален акт не са действия по оспорване на собствеността /изложени доводи за това по-горе /, че не тези действия са причина за неосъществяване на сделката, а липсата на готовност на страните по предварителния договор да сключат окончателен такъв, който освен това е трябвало да се сключи до 21.12.2013г., а към тази дата „Троя 2000“ ЕООД не бил получил нотариалната покана, с която „Топ сервиз 2010“ ЕООД заявявал, че е собственик на паркинга /получена е на 27.12.2013 г./, че към тази дата купувачът не е имал и необходимите парични средства за закупуване на имота, и предвид и на това, че и след 06.02.2014 г. /уведомлението от „Троя 2000“ ЕООД за прекратяване на договора/ предварителният договор продължил да действа. Установил е, че липсват ангажирани по делото доказателства, от които да се направи извод, че съгласно предварителния договор, окончателният такъв е следвало да се сключи до 21.12.2013 г., а досежно финансовата възможност на „Троя 2000“ ЕООД за закупуване на имота е посочил следното: безспорно е установено от приложените по делото банкова референция и уведомление, че към 21.12.2013 г. на това дружество е бил разрешен и отпуснат инвестиционен кредит в размер на 1 000 000 лв. за закупуване на имота, предмет на предварителния договор, но кредитът не е бил усвоен не по причина на банката, като безспорно е установено от заключението на приетата съдебно-икономическа експертиза, че за периода от 20.08.2013 г. до 24.10.2016 г. „Троя 2000“ ЕООД е заплатил по сметка на „Елитис“ ЕООД по предварителния договор общо 415 000 лв., като видно от платежните нареждания до 22.11.2013 г. са били заплатени 250 000 лв., а само за периода от 01.02.2014 г. до 24.10.2016 г. заплатената сума възлиза на общо 165 000 лв. Изложеното обосновава извод за наличие на финансова възможност на дружеството да заплати цената на имота, вкл. към м.декември 2013 г., а и впоследствие, независимо, че експертът е констатирал, че към 21.12.2013 г. „Троя 2000“ ЕООД не разполага по сметките си с остатъчна сума за покупка на имота - очевидно е, че тези плащания са извършвани от касова наличност /началното и крайното салдо по сметката е 0 лв./, т.е. дружеството към този момент притежава и други парични наличности, нефигуриращи по банкови сметки, а и самият управител е посочил в показанията си, че дружеството е разполагало с финансова възможност за закупуване на имота. Въззивният съд е посочил също така, че действията на управителя на ответното дружество са виновни и противоправни, а съгласно чл.45 ал.2 от ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното, като тази законова презумпция не е оборена. По отношение на претърпените вреди е приел, че: всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да настъпи със сигурност, ако не би било осуетено от деликта, съставлява пропусната полза, като такава е и печалбата, която увреденият е можел да получи от изпълнението на договор, осуетен от противоправното поведение на делинквента, така и всяка друга имуществена облага, която със сигурност пострадалият би реализирал, ако вредоносното действие не би настъпило; сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи; пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение трябва винаги да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане на закономерно настъпване на увеличаването; нереализираната печалба не може да се основава на предположение, а следва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото. Установил е, че в случая са налице такива доказателства - „Елитис“ ЕООД е придобил процесния недвижим имот, за сумата от 901 064 лв., а разликата между тази покупна цена и цената, на която е щяла да бъде реализирана окончателната сделка по покупко-продажба на имота /1 462 700 лв./, ако не е била осуетена в резултат на действията на управителя на ответното дружество, е 561 636 лв. Счел е за неоснователни и възраженията, че не следва да се вземат предвид наведените във въззивната жалба факти и обстоятелства, осъществили се след датата на исковата молба - на основание чл.235, ал.2 от ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. Посочил е, че отговорността по чл.49 от ЗЗД е субсидиарна и съществува дотолкова, доколкото виновно и противоправно са причинени вреди от лице, на което е възложена известна работа, като възраженията на ответника, че не са налице доказателства, че дружеството е възложило на своя управител определена работа по трудов или граждански договор и той виновно и противоправно е извършил действия или бездействия от кръга на възложените, е неоснователно. Изложил е съображения, че съгласно чл.141, ал.1 от ТЗ управителят организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона и решенията на общото събрание, като в резултат на избора на дадено лице за управител възниква правото да представлява дружеството, като в резултат на избора му на управител, в изпълнение на задължението си да управлява и ръководи дейността на дружеството, управителят е предприел действията по снабдяване с нотариален акт. Последващите му действия - по манифестиране правото на собственост, признато с констативния нотариален акт и предявяване на насрещна искова молба, са също действия по управление и ръководство дейността на дружеството, неизискващи за осъществяването им нито решение на ОС, нито наличието на договор между него и дружеството, тъй като компетенциите за тяхното извършване произтичат по силата на закона-чл.141, ал.1 от ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в обстоятелствените части на редовни искова и допълнителна искова молби фактически твърдения /относно извършените от управителя на ответника действия по оспорване на собствеността на ищеца върху процесния имот, довели до неосъществяване на окончателната сделка по продажба на имота, предмет на процесния предварителен договор и че те са единствената действителна причина да не се реализира сделката, което е довело до настъпването на имуществени вреди за ищеца, изразяващи се в пропуснати ползи/ и отправеното до съда искане /за осъждане на ответника по реда на чл.49 от ЗЗД, като отговарящ за действията на управителя, да заплати исковата сума/, предмет на делото, като съобразяването на настъпили след датата на исковата молба факти, не представлява произнасяне по различен от въведения от ищеца предмет на делото. В този смисъл не се установява поддържаната от касатора евентуална недопустимост на решението и на това основание касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложените от въззивния съд мотиви касационно обжалване не може да се допусне и по формулираните от касатора въпроси. С третия правен въпрос, израз на поддържаната от касатора теза, че купувачът по процесния предварителен договор не е имал необходимите парични средства за закупуване на имота, се предпоставя, че заключението на вещото лице по СИЕ установява това обстоятелство, както и становище на въззивния съд, че приетата експертиза не следва да се кредитира. Както бе посочено обаче заключението установява, че към 21.12.2013 г. „Троя 2000“ ЕООД не е разполагало по сметките си с остатъчна сума, като въззивният съд съпоставяйки това обстоятелство с установените към същия период плащания от страна на това дружество, е стигнал до извод, че към този момент дружеството притежава и други парични наличности, нефигуриращи по банкови сметки. В този смисъл въпросът не е обусловил правната воля на съда, кредитирал посоченото заключение, като следва да се посочи, че дори и да бе обуславящ, не се установява и поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съобразно константната практика на ВКС /включваща и цитираните в изложението решения/, съдът може, както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма, като заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред и във връзка с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, като независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая в съответствие с тази практика, споделяна и от настоящия съдебен състав, съдът е преценил експертното заключение съвкупно с останалите доказателства /документи и свидетелски показания/ за релевантните обстоятелства, като е достигнал до посочения по-горе извод относно финансовата възможност на „Троя 2000“ ЕООД да закупи процесния недвижим имот. На следващо място константна е практиката на ВКС, че правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него ООД, възниква от избора на управителя, като това правоотношение има смесен характер /съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка/, а дружеството може да носи отговорност по реда на чл.49 от ЗЗД за виновните действия или бездействия на своя управител. Тъй като въззивният съд се е съобразил с тези разрешения /наличието на които изключва бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо четвърти и пети въпроси/, касационно обжалване не може да се допусне както по цитираните, така и по първия от въпросите /в посочената от касатора практика, вкл. ППВС №7/1958 г. не е давано разрешение/разяснение, че отговорността на дружеството не може да бъде ангажирана заради противоправни действия на неговия управител/. Също така при постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл.235 и чл.236 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В решението се съдържа анализ на приетите по делото доказателства и мотивиран отговор на всички възражения, наведени в отговора на въззивната жалба и в този смисъл спрямо формулирания в изложението втори правен въпрос не се установява наличие на поддържаното селективно основание, респективно касационно обжалване не може да бъде допуснато. Всъщност с този въпрос по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. С оглед изложеното и тъй като в касационната жалба не се оспорва настъпването на претендираните от ищеца пропуснати ползи, респективно не са наведени касационни основания за неправилност на изводите за настъпването им /респективно въпросът дали е налице пропусната полза - неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, при положение, че макар и че не е сключен окончателен договор поради действията на управителя на ответника, имотът, за който не съществуват данни, че е непродаваем и чиято стойност несъмнено се е увеличила, е останал в патримониума на ищеца, не е и не може да бъде предмет на касационен контрол/, касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 24 000 лв. с ДДС. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,