Определение № 4428 от 04.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2835/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), представлявана от държавен инспектор А. В., срещу въззивно определение № 293/07.05.2024 г. постановено по възз. ч. гр. д. № 173/2024 г. на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е отменено определение № 676/22.02.2024 г. по гр. д. № 2318/2021 г. на Окръжен съд – Варна по отношение допълването на постановеното прекратително определение № 3433/08.09.2023 г. в частта за разноските. Вместо това КОНПИ е осъдена на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати сумата 21 693,84 лв. (с ДДС) – направени разноски за адвокатско възнаграждение за защитата на ответниците - С. А. С., Д. П. С. и Д. Г. Г., пропорционално на прекратената част от делото. В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно, като постановено в противоречие със закона и практиката на ВКС. В изложението се сочи, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне въпросите: 1) за репариране на разноски за адвокатско възнаграждение, платено от трето за делото лице; 2) следва ли да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в пълен размер, превишаващ минималния по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, който не ограничава преценката на съда за съразмерността между уговореното възнаграждение и защитавания интерес, без да се отчита фактът, че след проведени три открити съдебни заседания делото е частично прекратено поради отказ от искове, обоснован единствено от междувременно постановена задължителна съдебна практика; 3) следва ли да се заплащат съдебно-деловодни разноски при прекратяване на производството по дело, поради направен отказ от иска, когато този отказ е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си; не следва ли отговорността за разноски да се понесе от ответника, ако същият с поведението си е станал причина за предявяването на иска. Сочи се практика на ВКС, на която според касатора въззивното определение противоречи. Ответниците по жалбата – С. С., Д. С. и Д. Г., чрез адв. Б. Ж., в писмен отговор изразяват становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството е било образувано по подадена на 17.09.2021 г. искова молба от КПКОНПИ (сега с наименование - КОНПИ) срещу С. А. С., Д. П. С., Д. Г. Г., А. С. С. и „Криейт Инвест“ ЕООД - [населено място] за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 1 361 566.30 лева, както следва: от ответника С. С. – за имущество на обща стойност 973 290,25 лв.; от Д. С. - на стойност 62 496,90 лв.; от ответницата Д. Г. - на стойност 55 779,15 лв. С влязло в сила определение № 3433/08.09.2023 г. по гр. д. № 2318/2021 г. на ОС – Варна частично е прекратено производството по делото, поради направен отказ от иска за отнемане на имущество на обща стойност 736 915,63 лв., а именно: по отношение на ответника С. С. отказът касае исковете за отнемане на погасителни вноски и вноски по банкови сметки, извършени лично и от трети лица по банковите му сметки, както и на пазарни стойности към датите на отчуждаването на недвижими имоти, в общ размер - 517 190,25 лв.; за ответницата Д. С. отказът е за имущество на стойност 23 946,23 лв.; а за ответницата Д. Г. е направен пълен отказ от претенцията срещу нея за отнемане на имущество на стойност 55 779,15 лв. За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е приел, че при липсата на специални правила в ЗПКОНПИ (ЗОНПИ след изменението, обн. ДВ, бр. 84/2023 г.) относно разпределението на отговорността за разноски при прекратяване на делото, приложима по силата на чл. 159 ЗОНПИ е нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК, съгласно която ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. За неоснователни са приети доводите на Комисията, че в случая разноски не следва да се присъждат, тъй като отказът от исковете е вследствие уеднаквяване на съдебната практика чрез постановяването на задължителен за съдилищата тълкувателен акт, което е мотивирало ищеца частично да десезира съда. Изясняването на точния смисъл на закона и даването на указания относно начина на неговото прилагане чрез тълкувателен акт на ВКС, не е изменение на самия закон, за да бъде приравнено на наличието на обстоятелства, които са новонастъпили и освобождаващи ищеца от задължението за заплащане на разноски на ответника. Съдът е приел още, че не е налице пречка дължимото за защитата на страната адвокатско възнаграждение да бъде заплатено и от трето лице, когато размерът на възнаграждението е уговорен от страната и нейния пълномощник и са представени доказателства за извършения разход. Посочено е, че в случая ответникът С. е сключил с адвокатското дружество договор за поръчка, с който страните са уговорили, че доверителят възлага на дружеството да защитава него и останалите трима ответници – физически лица (негова съпруга и дъщери) по първоинстанционното дело (с изрична уговорка, че договорът се сключва и в полза на третите лица) срещу възнаграждение от 37 000 лв. без ДДС за една инстанция. В изпълнение на договора ответниците са упълномощили адв.Ж. от посоченото адвокатско дружество. Последното е издало фактура с получател - възложителя С. С., за сумата 37 000 лв. без ДДС (44 400 лв. с ДДС), която е заплатена по банков път от „Грандстрой-Варна“ ЕООД. В платежното нареждане изрично е записано, че дружеството извършва плащане по фактурата за сметка на С. С.. С оглед на това съдът е приел, че независимо какви са вътрешните отношения между С. и наредителя на сумата „Грандстрой-Варна“ ЕООД, плащането е извършено за сметка на задълженото лице по сключения договор за адвокатска защита по делото. С това е погасено паричното задължение към довереника, за сметка на патримониума на доверителя. Поради това, съобразно прекратената част от исковете, на ответника С. се дължи припадащата се част от разходите за заплатено адвокатско възнаграждение, респ. - сумата 18 078,20 лв. без ДДС, или 21 693,84 лв. с ДДС. Възнаграждението в този размер не се явява несъразмерно високо спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото. Посочено е, че Комисията е подала искова молба от 138 страници с подробно изложение на множество факти и обстоятелства, относими към предявените против всеки от ответниците искове, относно техните доходи, приходи, обичайни и извънредни разходи, придобито имущество и несъответствие между нетните им доходи и придобитото имущество. Приложени са и писмени доказателства в голям обем. В срок ответниците чрез общия си процесуален представител са подали подробен отговор на исковата молба с наведени изчерпателно възражения срещу редовността на исковата молба, допустимостта на предявените искове и евентуално тяхната неоснователност. Своевременно са формулирани доказателствени искания за допускане до разпит на свидетели за установяване на различни факти, за събиране на писмени доказателства и на експертни заключения. Изготвяни са писмени становища по уточняващите молби на ищеца, представяни са допълнителни писмени доказателства, ангажирани са гласни доказателства и са извършени съответните експертизи. На практика, по прекратените искове първоинстанционното производство се е развило в пълнота, вкл. и в трите открити съдебни заседания, в които е участвал упълномощения от ответниците адвокат. След прекратителното определение от 08.09.2023 г. е проведено още едно о. з. на 05.04.2024 г., когато е прието заключението на СИЕ и е даден ход на устните състезания. Към момента на извършване на повечето процесуални действия, не е било постановено уеднаквяващото съдебната практика ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк.д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. Обсъждайки всички тези факти и обстоятелства в съвкупност, съдът е приел, че заплатеното за прекратената част от исковете адвокатско възнаграждение в размер на сумата 18 078,20 лв. без ДДС не е прекомерно и не са налице основания за намаляването му. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Първият поставен въпрос е релевантен, но същият не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, която настоящият състав споделя - вж. определение № 825/14.12.2013 г. по ч.гр.д № 1070/2013 г., III г.о., определение № 562/28.10.2015 г. по ч.т.д. № 3532/2014 г., I т. о., определение № 614/ 26.10.2010 г. по ч.гр.д № 542/2010 г., IV г.о., определение № 590/07.12.2017 г. по ч. гр. д. № 4655/2017 г., IV г.о., решение № 29/28.06.2018 г. по т. д. № 1738/2017 г., I т.о. и др. Приема се, че съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД паричното задължение може да бъде изпълнено от всяко трето лице. Без правно значение е дали третото лице е действало по писмено или устно овластяване от страната, или е действало като гестор. Основанието за сключване на договор за правна помощ с адвокат е осъществяването на процесуално представителство и защита по делото. Присъждане на разноски, съгласно чл.78 и сл. ГПК се следва на защитаваната в процеса страна (а не на друго лице), ако от договора може да се направи извод, че уговореното възнаграждение е на това основание, както и че възнаграждението е реално заплатено. Не е от значение кой е платил възнаграждението на поелия защитата по делото адвокат. Обстоятелството, че плащането е извършено от трето лице, е ирелевантно в отношенията между страните по делото. Касае се до парично задължение на довереника към доверителя, което няма пречка да бъде изпълнено и от трето лице (чл. 73 ЗЗД). Поради това, във всички случаи изплатеното възнаграждение за един адвокат съставлява разноски за страната, щом е установено основанието за плащане и размерът на адвокатското възнаграждение е уговорен от страната и нейния пълномощник. Произнасянето на въззивния съд съответства на тези правни разрешения. В случая, по делото е представен договор за правна помощ, сключен между Адвокатско дружество „Ж. и Б.“ от една страна, и ответниците, от друга страна, в който е уговорен размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство и защита пред една инстанция. Представени са и доказателства за реалното му заплащане, като обстоятелството, че наредител на сумата е трето лице, не променя задълженото лице по договора за адвокатска защита, нито е основание да не се присъдят следващите му се на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски. В допълнение следва да се посочи, че не е налице същинско противоречие на въззивното определение с цитираната от касатора практика на състави на ВКС, доколкото същата касае случаи, при които не е установено основанието за разходи за адвокатско възнаграждение, нито такива реално да са направени за сметка на претендиращата ги страна. Вторият въпрос в изложението, касаещ приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК, няма претендираното от касатора значение. Въззивният съд е съобразил разясненията по т. 3 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК изисква да се прецени съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като се изложат мотиви относно вида, предмета и сложността на спора; да се отчетат конкретните за случая факти и доказателства, дължимото правно разрешение по повдигнатите правни въпроси, различно по сложност при всеки отделен случай. При преценка на тези обстоятелства и при констатирано несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права съдът намалява адвокатския хонорар. В случая въззивният съд е съобразил тези си процесуални задължения – изградил е преценката си, като е отчел броя, вида и предмета на предявените срещу тримата ответници искове за отнемане на имущество на значителна стойност; високата фактическа и правна сложност на спора (с каквато обичайно се характеризират производствата по ЗОНПИ); вида и обема на извършената от пълномощника на ответниците работа по делото; участието в проведените съдебни заседания; изготвените отговори, писмени становища, ангажиране на доказателства и др. На тази база и като е съобразил, че частичният отказ от исковете срещу ответниците е направен след като производството в първата инстанция се е развило в пълнота, въззивният съд е приел, че дължимото за прекратената част адвокатско възнаграждение не е прекомерно и не са налице основания за намаляването му. По третия въпрос в изложението въззивното определение не е постановено в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС, включително цитираната от касатора. Безпротиворечиво се приема (вж. - определение № 201/19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 2078/2022 г., I г. о.; определение № 238/27.05.2021 г. по ч. т. д. № 854/2021 г., ІІ т. о., определение № 843/ 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., ІV г. о., определение № 300/20.04.2012 г. по ч. гр. д. № 245/2012 г., ІV г. о., определение № 626/20.08.2012 г. по ч. гр. д. № 275/2010 г., ІV г. о., определение № 332/02.06.2015 г. по ч. гр. д. № 2518/ 2015 г., ІІІ г. о.; определение № 277/14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., I г.о. и др.), че при прекратяване на делото поради оттегляне или отказ от иска, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. В случай, че ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили (след подаване на исковата молба) обстоятелства, независещи от поведението и волята на ищеца, то ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, както и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността на страните за извършените разноски. В съответствие с изложеното, въззивният съд е приел, че искът срещу ответниците е бил предявен по решение на КОНПИ, след извършена от Комисията проверка по реда на закона. Отказът от исковете по отношение на С. С., Д. С. и Д. Г., е предприет след постановяването на ТР № 4/18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, с което е била уеднаквена практиката на съдилищата по прилагането на закона, което обстоятелство очевидно няма връзка с поведението на ответниците и не зависи от волята им. Предвид това, не може да се отрече правото на ответните страни да претендират и да им бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение