Определение № 1325 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 462/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД чрез процесуалния му пълномощник – юриск. К. И., срещу въззивното решение № 221/22.11.2024г. по в.т.д. №405/2024г. на АС – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 98/26.04.2024г. по гр. д. № 452/2023 г. на Окръжен съд – Габрово за уважаване на исковата претенция по чл. 432 ал. 1 от КЗ на Ф. А. А., за разликата над сумата от 100 000 лв. до присъдения размер от 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й - А. М. А., настъпила при ПТП от 06.02.2023г., ведно със законната лихва.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Поддържа, че въззивният съд не е преценил съответно елементите на обезвреда, определящи конкретното съдържание на критериите, върху които се основава принципа на справедливост. Счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно определянето на размера на обезщетение за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД по подробно изложените доводи, като е присъдил на ищцата несъразмерно високо, възлизащо на сумата от 200 000 лв. Сочи, че съдът е кредитирал свидетелските показания на дъщерята и на зетя на ищцата, като е посочил, че същите са повърхностни и непълни, но въпреки това и при липса на други доказателства, е приел, че имало близост, уважение и обич между нея и починалия й съпруг. Твърди, че противно на приетото от въззивния съд, по делото нямало конкретни доказателства за житейски обстоятелства със стабилно проявление, които да попадат в общите оценъчни понятия и да определят съдържанието на връзката на ищцата с починалия. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, неговата отмяна и отхвърляне на иска за обезщетение за сумата над 100 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата жалба, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват и как се оценяват и съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“;

2. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищцата, и настъпили последици да ги съобрази в тяхната съвкупност като оцени значението им за размера на вредите?“;

3. „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието справедливост, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика ППВС 4/1968г.?“;

Ответницата по касационната жалба – Ф. А. А. оспорва същата чрез процесуалния си представител – адв. Ж. Д., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 21.02.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира разноски, а именно адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал.2 от ЗАдв.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е безспорно, че застрахованият водач на процесното МПС – Г. Д. Н., е причинила смъртта на А. М. А. при ПТП, настъпило на 06.02.2023г. Въззивният съд е възприел от показанията на свидетелите А. А. С. (зет на ищцата и починалия) и М. Айлединова С. (дъщеря на ищцата и починалия), че ищцата и покойния й съпруг са били в 45 годишен брачен съюз, разбирали се добре, никога не са се разделяли и навсякъде ходели заедно. След смъртта на съпруга й, ищцата коренно се променила, като първите дни в болницата не осъзнавала ясно случилото се и все още не можела да преживее смъртта му. Въззивният съд е посочил, че „свидетелските показания, макар и повърхностни, касаят лично възприети от свидетелите факти, житейски са логични, не се опровергават от доказателства по делото, и могат да бъдат кредитирани“.

Посочвайки критериите по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е приел, че с оглед конкретно установените по делото обстоятелства, а именно, че починалият А. е бил на 64 години, живеел е заедно със съпругата си повече от 45 години, при отношения на близост, обич, уважение, взаимна привързаност и взаимопомощ, загубил е живота си пред очите й, тя тежко преживявала невъзвратимата липса, не била преодоляла мъката си, променила се емоционално, станала изнервена и затворена, разсеяна и раздразнителна, исковата претенция се явява основателна за сумата от 200 000лв. С тези мотиви е потвърдил изцяло първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

Първият поставен от касатора въпрос относно приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и относимите критерии при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при деликт смърт, се явява обуславящ за изхода на спора и отговоря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивното решение не е постановено в отклонение от задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г. и константната практика на ВКС по въпроса за приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. В ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При прилагането на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е необходимо съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са: моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на починалия и потърпевшия, както и действителните житейски отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност, съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС, решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и др. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Въззивният съд е обсъдил всички критерии, като е ценил дълбоката връзка между починалия съпруг и преживялата го ищца, с която са имали много продължителен брак / 45 г./ и отлични взаимоотношения. При определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди на ищцата, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВС и ВКС общи критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства от значение за установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил внезапното и неестествено настъпване на смъртта на А., шока, преживян от ищцата, загубата на дългогодишния й спътник в живота, на който тя би разчитала и занапред, както и икономическите условия в страната към този конкретен момент на настъпване на ПТП – месец февруари 2023г. С оглед горното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не се явява постановено в противоречие с практиката на ВКС и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Поставените втори и трети въпроси в изложението на касатора относно обсъждането на относимите критерии и съпоставянето им с конкретните факти и обстоятелства, както и за задълбоченото изследване на общите и специфични факти и обстоятелства, формиращи понятието справедливост, са взаимосвързани, поради което следва да бъдат обсъдени общо. Въззивният съд е обсъдил критериите по чл. 52 ЗЗД и фактите на тяхното проявление, но поставените въпроси не могат да обосноват допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да мотивира допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с горното за обосноваване на предпоставките за допускане до касационно обжалване по тези въпроси, касаторът е посочил решения на апелативни и окръжни съдилища по повод присъдени обезщетения при смърт / решение на ВТАС по в.гр.д. №406/2022г., решение на ВТАС по в.т.д. №214/2022г. и другите описани/, които не представляват практика на ВКС, противоречието с която да е основание за допускане до касационно обжалване. Въззивният съд не е действал в противоречие с константната практика на ВКС относно задължението си да обсъди всички доводи, доказателства и конкретно установени проявления на факти, съставляващи критерии по чл. 52 ЗЗД, както се отбеляза по-горе, поради което въпросите не удовлетворяват и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. Ответницата по касационната жалба е поискала присъждане на разноски, а именно адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по чл. 38, ал.2 от ЗАдв., като е представен договор за правна защита и съдействие за подаване на отговор пред ВКС с договорена безплатна защита. Предвид горното съдът намира, че на адв. Д. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв. с включен ДДС, което се явява справедливо по размер с оглед положения труд от адвоката, изразяващ се в подадения отговор на касационната жалба.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение