Определение № 60438 от 07.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4015/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № III-40 от 21.05.2021г. по гр.д.№ 278/2021г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 153 от 23.12.2020г. по гр.д. № 618/2020г. на Районен съд-Айтос. С последното е признато за установено по отношение на Х. С. М., Л. А. М. и А. Х. С., че И. С. М. е собственик на 7/20 ид.ч. от недвижим имот, а именно: УПИ **,* в кв. 37 по плана на [населено място], съставен от ПИ № * с площ 745 кв.м. и част от ПИ № * с площ 585 кв.м., заедно с построените в него сгради: едноетажна масивна жилищна сграда с площ 138,63 кв.м., едноетажна масивна сграда - лятна кухня с площ 42,58 кв.м. и едноетажна сграда - навес с площ 36 кв.м.; за посочения размер от 7/20 ид.ч. са отменени констативните нотариални актове, издадени на ответника Х. М.. Касационната жалба е подадена от ответниците по иска Х. С. М., Л. А. М. и А. Х. С. чрез адвокат Д.. Навеждат се доводи за неправилни изводи на съда, довели до отхвърляне на възражението им за придобивна давност, както и за неправилно определяне дела на ищеца от 7/20 ид.ч., при което не е съобразено, че нотариалният акт за дарение от 1989г. не касае целия УПИ, а само един от имотите, участващи в него. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по правните въпроси: 1/ длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по спора; 2/ задължен ли е съдът да събере всички относими, допустими и своевременно посочени доказателства, да ги обсъди в тяхната съвкупност и да изложи мотивирани изводи по отношение на тях; 3/ може ли да се приеме, че касаторите са държатели на частите на останалите наследници, след като е доказано, че ищецът е ходил няколко пъти в имота на гости. Приложена е практика на ВКС по поставените въпроси. Ответникът по касационната жалба И. С. М. в писмения си отговор изразява становище за недопускане на касационен контрол. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост на 7/20 ид.ч. от урегулиран поземлен имот с построените в него сгради. Безспорно е, че имотът е бил собственост на родителите на ищеца И. и ответника Х., а именно С. М. М. /С. М. М./, починал 1989г. и А. Х. М./А. Х. М./, починала 1998г. Наследници на двамата са ищеца И., ответника Х. и двете им сестри С. и Х., които не са страни в процеса. Приживе, през 1989г., родителите са дарили на двамата си сина общо 2/5 ид.ч. от дворно място от 745/1330 кв.м. ид.ч., представляващо имот пл. № *, заедно с толкова идеални части от построената в имота жилищна сграда и лятна кухня. През 2020г. ответникът Х. С. М. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственик по давност на 4/5 ид.ч. от дворно място от 1330 кв.м., съставляващо УПИ **,* в кв. 37 по плана на [населено място], заедно с толкова идеални части от построените в него сгради: едноетажна масивна жилищна сграда с площ 138,63 кв.м., едноетажна масивна сграда - лятна кухня с площ 42,58 кв.м., едноетажна паянтова сграда - навес с площ 36 кв.м. и навес с оградни стени с площ 12 кв.м. Този имот Х. М. и съпругата му Л. М. са продали през 2020г. на сина си А. Х. С. - третия ответник по иска. Спорът е съсредоточен върху предявеното от ответниците възражение за придобивна давност по отношение притежаваните от ищеца идеални части, изтекла в полза на Х. М. и Л. М.. Разпитаните свидетели установяват, че в имота повече от 30 години живеят ответниците, те са правили ремонти и подобрения. Ищецът живее постоянно в Турция, но идва поне няколко пъти в годината в България и до преди две години е отсядал в къщата при брат си. Откакто разбрал за прехвърлянето на имота не си говорят и вече не ходи в тази къща, а у други роднини. Къщата има два входа и И. отсядал от едната страна. Видно от представената скица на поземления имот, че УПИ **, * в кв. 37 по плана на [населено място] е с площ 1330 кв.м., като имот пл. № * участва със 745 кв.м., а имот пл. № * - с 585 кв.м.; регулационният план е от 1989г.; по разписен лист собственик на имот пл. № 343 е С. М. М. с нотариален акт от 1972г.; този нотариален акт не е представен по делото; на скицата няма отразяване чия собственост е имот пл. *. Първоинстанционният съд е уважил иска като е приел, че ищецът е посещавал имота без противопоставяне от страна на брат си и че от страна на ответниците не е установена промяна в намерението, която да е демонстрирана пред ищеца; само фактът, че ответниците считат имота за свой дом и са извършвали подобрения в него, не е достатъчен за придобиване по давност. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционния акт. Възприел е изводите, че не е установена промяна в поведението на ответника Х., която да сочи на преминаване от държане във владение на притежаваните от ищеца идеални части от имота. Такава промяна е настъпила едва през 2020г. със снабдяването с констативен нотариален акт. Във въззивната жалба на ответниците е наведен довод, че при уважаване на иска за 7/20 ид.ч. съдът не е съобразил, че договорът за дарение от 1989г. в полза на двамата братя е за общо 2/5 ид.ч., но само от имот пл. № * и сградите в него, а УПИ **,* се състои от два имота и имот пл. № *, както и сградите в него не са били обект на дарение, при което делът на ищеца в съсобствеността на този имот е друг - 5/20 ид.ч. На тези доводи въззивният съд не е отговорил. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Липсват предпоставки за достъп до касационно обжалване по формулирания материалноправен въпрос /третия по ред/, касаещ изводите на съда, че независимо от установената фактическа власт, касаторите са държатели на частите на останалите наследници, включително на тези на ищеца, тъй като няма данни да са демонстрирали промяна в намерението си. Касаторите всъщност възразяват срещу извършената от съда преценка на събраните доказателства, доколкото според част от свидетелите ищецът е идвал в имота на гости. Първо, преценката на доказателствата, извършвана от решаващия съд, не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК. Второ, не е допуснато от Бургаски окръжен съд отклонение от практиката по Решение № 26 от 01.11.2012г. по гр.д.№ 439/2012г. на ІІ г.о., Решение № 503 от 02.05.2012 г. по гр.д.№ 83/2011г. на І г.о. и Решение № 114 от 20.06.2016г. по гр.д. № 760/2016г. на І г.о., както и по Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК. Посочените решения на състави на ВКС, както и тълкувателния акт, изхождат от разбирането, че е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение; ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Именно такова доказване не е извършено по настоящето дело и поради това възражението за давност е отхвърлено. Приема се безпротиворечиво в практиката, че само живеенето в имота и извършването на подобрения в него не представляват демонстриране на намерението за своене, още повече когато другият съсобственик има безпрепятствен достъп до имота и също осъществява фактическа власт когато реши. Първите два въпроса са процесуални и са свързани със задълженията на въззивния съд да извърши своя преценка на доказателствата, да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по спора. Спрямо този въпрос се установява отклонение от практиката по Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК и посочените от касаторите Решение № 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 638/2014г. на І т.о., Решение № 17 от 08.02.2016г. по гр.д. № 4121/2015г. на ІV г.о., Решение № 176 от 15.05.2017г. по т.д. № 1885/2015г. на ІІ т.о. Както бе констатирано по-горе въззивният съд не е разгледал наведените във въззивната жалба доводи досежно размера на правата на ищеца в съсобствеността с оглед на това, че договорът за дарение, с който той придобива 1/5 ид.ч., касае само имот пл. № * и сградите в него, а процесният УПИ **,* се състои от два имота и имот пл. № *, както и сградите в него, не са били обект на дарение, при което делът на ищеца в съсобствеността на този имот по-малък. Горното налага допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.