Определение № 181 от 21.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2074/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба „ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД срещу въззивно решение № 22/20.01.2025 г. по в. т. д. № 465/2024 г. на Апелативен съд Варна, с което е отменено решение № 260002/23.05.2024 г. по т. д. № 24/2021 г. на Окръжен съд Шумен и касаторът е осъден да заплати на Т. Б. обезщетение в размер над 140 000 лв. до 200 000 лв. и на М. Б. обезщетение в размер над 140 000 лв. до 180 000 лв. за претърпени от ПТП на 09.02.2021 г. неимуществени вреди вследствие смъртта на тяхната дъщеря И. М.. Касаторът оспорва въззивното решение с твърдения за неправилност поради допуснато нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, както и нарушение на процесуалните правила, свързани с обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, което рефлектира в необоснованост на постановеното съдебно решение. Заявява становище, че съставът на апелативния съд е присъдил обезщетение в завишен размер и не е отчел наличието на съпричиняване поради липса на поставен предпазен колан и знание за наличие на алкохолно опиянение у водача на МПС. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулира въпроси относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от съда, за да се определи справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди, както и следните други: „При колизия между събраните гласни доказателства съдът как следва да преодолее тази колизия? Допустимо ли е да се позове на „ноторно“ известни факти, базиращи се на общия принцип на родствена близост? Следва ли при преодоляване на противоречията съдът да приложи разпоредбата на чл. 172 ГПК, излагайки мотиви за което?“; „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса като условие за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“; „Следва ли съдът при определяне наличието/липсата на съпричиняване на пострадалото лице да съобразява пряката и непосредствена последица за настъпване на вредоносния резултат? Когато тази пряка и непосредствена последица се дължи на действие/бездействие на пострадалия? Допустимо ли е съдът да се позовава на хипотетични постановки и вероятности?“; „Кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 КЗ обезщетение за вреди и начина за определяне конкретната степен на приноса на увредения в хипотезата, когато е пътувал в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?“; „Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?“ По първия въпрос се твърди отклонение от ППВС № 4/1968 г. и решение № 226/2016 г. по т. д. № 2940/2015 г. на I т.о. По въпросите, касаещи приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се твърди противоречие с ТР № 1/2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г., ТК, ВКС, решение № 98/2013 г. по т. д. № 596/2012 г., II т.о., ВКС. Относно последния въпрос е релевирана задължителна практика, обективирана в ППВС № 1/1953 г., и казуална практика – решение № 470/2012 г. по гр. д. № 1318/2010 г., IV г.о., решение № 127/2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г.о., ВКС. Касаторът претендира постановяване на решение, с което да бъде отменено въззивното такова в обжалваната част и да бъде присъдено обезщетение в размер на по 140 000 лв. за всеки от ищците с отчитане на съпричиняване в обем 50%. Заявява и претенция за заплащане на разноски. С. П. Й. и „МБАЛ – Шумен“ АД, участвали като трети лица помагачи на страната на застрахователното дружество касатор, не ангажират становище по жалбата. Ответниците по касация Т. и М. Банчеви оспорват касационната жалба с доводи за нейната неоснователност и липсата на предпоставки тя да бъде селектирана с цел извършване на касационен контрол на въззивното решение. Заявяват становище, че постановеното от апелативния съд решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Представляващият ги адвокат Н. Д. формулира искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима. Въззивното решение е влязло в сила в частта, с която производството е било прекратено по предявения от пострадалата И. М. иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, формално поддържан от наследниците й по закон – другите двама ищци и нейни родители Т. и М. Банчеви. Пред настоящата инстанция е пренесен спорът единствено между Банчеви и застрахователното дружество относно заплащане на обезщетения за претърпените лично от тях неимуществени вреди. За да постанови своето решение, въззивната инстанция е приела за установени по делото фактите, ангажиращи отговорността на застрахователното дружество, съответно е отчела наличието на спор единствено относно размера на дължимото на ищците обезщетение за настъпилата смърт на тяхната 17-годишна дъщеря И. М. и наличието на съпричиняване от страна на пострадалата. Апелативният съд е обсъдил установените в хода на производството обстоятелства в приложение на чл. 300 ГПК – с влязла в сила присъда С. Й. е бил признат за виновен за причиняване на ПТП в нетрезво състояние – с концентрация на алкохол в кръвта от 0, 7 промила, в резултат на което е настъпила смъртта на пострадалата И. М., пътувала в автомобила на предна дясна седалка. Съдебният състав е кредитирал установеното от свидетелите и третото лице помагач С. Й., че той и пострадалата са били заедно да празнуват, както и, че двамата са употребили алкохол преди инцидента. Преценил е, че сама по себе си единствено констатацията, че пострадалата пътничка е присъствала на празненството, където бил употребяван алкохол и е видяла, че и водачът пие, не може да обоснове извод за осъзнат от нея риск от повлияването му от изпитото количество и към по-късния момент, в който се е качила в автомобила. Акцентирал е, че пострадалата е поискала превоз не по време на почерпката, а след като делинквентът легнал и почивал един час, т. е. тя е възприела ставането му от сън, а не опиването му. При това положение съдът е приел, че по отношение на И. не може да бъде прието с категоричност наличието на адекватна преценка /без доказани външни прояви на смущения в походката или говора само въз основа на своя житейски опит и при полагане на разумна грижа за себе си/, че младежът е все още повлиян от изпития по-рано алкохол и то в степен, която да въздейства и върху уменията му да управлява своя автомобил. Поради тези съображения е отхвърлил възражението за съпричиняване, обосновано с този факт. Приел е за убедително доказано обстоятелството, че пътничката не е била с поставен обезопасителен колан, но при анализ на приетите по делото експертни заключения е достигнал до извод, че при удара на предната лява част на автомобила с дърво е възникнала инерционна сила, насочила тялото на пътничката напред към панорамното стъкло, която в комбинация с отклонението вляво поради ексцентричността на удара е причинила уврежданията, които е можело да настъпят и при поставен колан. Акцентирал е върху обстоятелството, че според експертите няма обективни физиологични данни за директен удар върху главата на пътничката в предното стъкло, поради което е оценил като липса на сигурност коланът да би осуетил този травматичен контакт и избегне необратимото мозъчно увреждане. Наред с това, е кредитирал обясненията на един от експертите, че и при задържане на тялото към седалката, не е изключено както значително сътресение (без директен удар, за който няма следи), така и удари в околни предмети (подглавник на седалката) и камшичен удар (със или без допълнителна шийна травма). Изброените травми, получени при високоенергиен удар, са от естество да засегнат сериозно дейността на мозъчни структури, участващи в контрола на дишането и така да доведат до онзи физиологичен резултат, който е наложил изкуствената вентилация. Аргументирал е извода си и с посоченото в основното заключение, че и гръдното увреждане би могло да е закономерен резултат и при поставен колан, а именно то, в съчетание с липсата на самостоятелно дишане, са довели до усложненията при извършената реанимация и в крайна сметка са причинили комплекса от пневмонията и мозъчната исхемия - непосредствена причина за смъртта. В заключение е посочил, че и при поставен предпазен колан пътничката би пострадала, поради което е отрекъл наличието на основания за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Относно размера на обезщетението въззивният съд е възприел изводите на първостепенния съд като в допълнение е съобразил икономическите фактори към датата на инцидента през 2021 г., илюстрирани и от нормативно определените лимити за отговорност на застрахователите, съответно е определил обезщетение за ищцата Т. в размер на 200 000 лв., а в полза на М. – обезщетение в размер на 180 000 лв. Разликата е обосновал с обективно различната степен на въздействие на загубата върху личността на всеки от двамата родители. Въпросът относно приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливото обезщетение покрива общия селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и соченият допълнителен такъв, тъй като не е разрешен в противоречие със заявената от касатора задължителна и казуална практика, а в синхрон с нея, както и със служебно известното на състава решение № 139/2021 г. по т. д. № 1780/2019 г., II т.о., ВКС. Апелативен съд Варна е изложил подробни съображения защо приема, че и двамата ищци, като родители на загиналото 17-годишно момиче, са понесли тежко загубата му – И. е била тяхното единствено дете и макар към датата на инцидента да е живяла в едно домакинство със своята баба, родителите й не са били в абдикация от своите функции. По отношение на поставеното питане, касаещо приложението на чл. 172 ГПК и анализа на свидетелските показания, които според касатора са в колизия, настоящият съдебен състав счита, че същото следва да бъде оценено като негодно да обоснове достъп до касационен контрол. То от една страна не е в корелация с мотивите на въззивната инстанция, а от друга страна, жалбоподателят не е посочил практика, която да е игнорирана от въззивния съд. Въпросите, отнасящи се до приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, са от естество да обосноват достъп до касационен контрол, тъй като приложението на сочената разпоредба е ключово за решаване на спора, а оплакванията, релевирани в касационната жалба, дават основание на настоящата инстанция да направи извод за необходимост от проверка дали съставът на Апелативен съд Варна е процедирал в съответствие с константната съдебна практика, която приема, че възражението за съпричиняване е недопустимо да се преценява с оглед хипотетични предпоставки. Наличието или отсъствието на съпричиняване не може да почива на предположения. Този въпрос предполага да допускането и на въпроса, отнасящ се до задълженията на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и установени чрез тях факти, доколкото в касационната жалба са наведени оплаквания, че въззивният съд е игнорирал част от доказаните по делото обстоятелства, които имат значение за преценката дали пострадалата е допринесла за реализиране на собствените си вреди, като не е поставила предпазен колан и се е качила като пътник в автомобил, управляван от шофьор, повлиян от алкохол. По процесуалноправния въпрос съставът счита, че е изпълнено изискването на сочената от касатора разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно да е разрешен в отклонение от посочената в изложението практика на касационната инстанция. Касаторът следва да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2 454,20 евро /равностойност на 4 800 лева/. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС