Определение № 50097 от 15.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 688/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Б. – К. против решение № 499/10.12.2021 г. по гр.д.№ 511/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което е отменено решение № 260191/30.12.2020 г. по гр.д.№ 887/2019 г. на Районен съд – Дупница и е прието за установено, по реда на чл. 422 ГПК, че ищецът „ Банка ДСК „ ЕАД има вземане от ответницата В. Д. Б. – К., в размер на 11 234 лева - главница по договор за кредит за текущо потребление, сключен между банката и кредитополучател Т. В., поръчител по който се явява ответницата, ведно със законната лихва върху сумата от 28.05.2018 г. до окончателното й заплащане, сумата 934,79 лева - договорна лихва за периода 10.04.2017 г. – 27.05.2018 г., както и сума от 142,97 лева – санкционна лихва за периода 10.09.2017 г. – 27.05.2018 г. и 120 лева – такси и разноски. Касаторът поддържа неправилност на въззивния акт, като постановен при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, без конкретизация на вида им, сочейки ги „ във връзка „с въведените от него доводи относно: 1/ обхвата на отговорността на поръчителя, в резултат на последващо сключените второ, трето и четвърто допълнителни споразумения към договора за кредит от 29.11.2013 г., 28.03.2016 г., 30.01.2017 г. и 10.08.2017 г. / квалифицирайки измененията като обективна новация, непротивопоставима на поръчителя, в евентуалност – изменение на отговорността на длъжника в посока на завишаването й, извън хипотезата на обективна новация, също непротивопоставимо на поръчителя /; 2/ значението на договорената между кредитодател и кредитополучател хипотеза на автоматично настъпване на предсрочна изискуемост, в относимост към довода за изтекъл преклузивен срок по чл. 147 ал. 1 ЗЗД, доколкото страната счита, че договорът за кредит я урежда като самостоятелна, различна от разглежданата в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2014 г. – т.18 на ОСГТК на ВКС хипотеза на настъпване на предсрочна изискуемост, без да е необходимо предявяването й на длъжника; 3/ липсата на доказателства за надлежно предявяване на предсрочната изискуемост, с поканата – уведомление на банката вх. № 01316/22.03.2018 г.; 4/ погасяването на иска за всички вземания, поради изтекъл преклузивен срок по чл. 147 ал. 1 ЗЗД, тъй като началния момент на същия,според касатора, тече от падежа на всяка отделна вноска по главница, възнаградителна или друг вид лихва; 5/ нищожността на клаузите за възнаградителна лихва, като неравноправни по смисъла на ЗЗП, предвид начина на определянето й, съгласно последващи сключването на договора допълнителни споразумения - неустановен точен размер на коефициента 6-месечен SOFIBOR - съставна част от определянето на размера на договорната лихва, считано от допълнителното споразумение от 30.01.2017 г. насетне, ведно с фиксирана надбавка - за периода на исковите претенции; 6/ недоказаност на исковете по размер, вкл. поради неприлагане на гр.д.№ 1342/2018 г. на Районен съд – Дупница / заповедното производство /. Насетне в касационната жалба касаторът е конкретизирал нарушението - необсъждане от въззивния съд на фактически и правни доводи и събраните доказателства. Поддържа, че въззивният съд е следвало да съобрази, че първоинстанционният съд не е изготвил доклад, съгласно чл. 146 ал. 1 ГПК, съответно е следвало да укаже на страните, за кои обстоятелства не сочат доказателства и конкретно – да укаже на банката – ищец, че в нейна тежест е да установи индивидуално уговорени клаузи по договора за кредит. Като нарушение се сочи и непроизнасянето на въззивния съд по въведено от ответницата възражение за прихващане. Поддържа се и необоснованост на въззивното решение, но по същество отново е въведен касационен довод за съществено нарушение на съдопроизводствените правила – липса на мотиви. Ответната страна – „Банка ДСК„ ЕАД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като формулираните въпроси не са относими към решаващите изводи на въззивния съд и отговорите им не са от естество да променят правния резултат. След образуване на настоящото производство е постъпила допълнителна молба от касатора / вх.№ 500695/01.07.2023 г. /, с която, предвид влязло в сила определение на въззивния съд, с отказ да се произнесе по възражението за прихващане на ответницата, с оставянето му без разглеждане с пределение на настоящия състав по присъединеното към настоящото ч.т.д. № 2379/2022 г. /, се претендира осъществяване на дължимия от съда служебен контрол за недопустимост на въззивното решение на това основание - непроизнасяне по възражението за прихващане. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството е образувано по кумулативно съединени искове, предявени по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК от „Банка ДСК“ЕАД против В. Д. Б. – К., за установяване съществуване вземания на банката, на основание сключен договор за кредит за текущо потребление с кредитополучател Т. Г. В., по който договор ответницата се явява поръчител, в размер на 11 234 лева – главница, 934,79 лева – договорна лихва за периода 10.04.2017 г. – 27.05.2018 г., наказателна лихва от 142,97 лева за периода 10.09.2017 г. – 27.05.2018 г. и 120 лева – дължими такси и разноски. Към договора за кредит са сключени допълнителни споразумения от 29.11.2013 г., 28.03.2016 г., 30.01.2017 г. и 10.08.2017 г.. Освен относно измененията с първото, поръчителят не е изразил съгласие с приетото в следващите допълнителни споразумения. С всяко от споразуменията между страните по договора за кредит се уговаря различен по продължителност гратисен период за изплащане на главницата, през който продължава да се начислява и дължи възнаградителна лихва. Съгласно договора за кредит същата е в размер от 9,45 % годишно, като е уговорен променлив лихвен процес, с променлива компонента „базов лихвен процент“, определян по одобрена от кредитора методология. Промяната му предпоставя едностранно изменение размера на възнаградителната лихва по решение на кредитора. Методологията за определяне на базовия лихвен процес, стойностите и промените му се оповестяват в офисите на банката и на Интернет страницата й. В споразумението от 29.11.2013 г. не е договаряна промяна относно размера на възнаградителната лихва, а само в годишния процент разходи – 10.97 %, с първоначален размер 10,40 %. В споразумението между кредитора и поръчителя, сключено във връзка с подписаното с длъжника на 29.11.2013 г. споразумение, е договорено, че част от начисляваната в гратисния период от 12 месеца възнаградителна лихва, в размер 105,75 лева, ще се погасява съобразно договорен погасителен план, а остатъкът ще се капитализира към остатъка от главницата към конкретно определен момент. В допълнителното споразумение от 28.03.2016 г., с което поръчителят не е заявявал съгласие, е уговорен гратисен срок от 6 месеца при 100 % плащане на възнаградителна лихва докато тече същия. Лихвеният процент за възнаградителната лихва продължава да се формира от променлив БЛП и надбавка и е с посочена стойност от 10,45 %. С това допълнително споразумение кредиторът се е отказал от обезпечение в своя полза – залог върху вземания по разплащателна сметка на длъжника по кредита, но е посочено учредяването на нов залог / договор за същия е представен / - върху вземания на залогодателя Т. В. от пенсия и други, дължими от НОИ плащания, както и по конкретно посочена сметка при ищеца. Изрично е посочено, че поръчителството се запазва при условията на първоначалния договор. С допълнителното споразумение от 30.01.2017 г., както и в последното, лихвеният процент на възнаградителната лихва се сочи формиращ се от променлива величина – 6 мес. SOFIBOR и фиксирана надбавка и е в общ размер от 10,45 % по всяко от споразуменията. Макар посочена като фиксирана, надбавката е със стойност 10,124% по споразумението от 30.01.2017 г. и 10,182 % по това от 10.08.2017 г.. Във всяко от допълнителните споразумения, освен първото, е посочено, че ако кредитът стане предсрочно изискуем, поради настъпване на обстоятелства, предвидени в ОУ, отпада капитализацията на лихвите, считано от датата на предсрочната изискуемост и капитализираните суми се считат отново за дължима лихва. Крайният срок за издължаване на кредита е останал непроменен с подписаните споразумения. С отговора на исковата молба ответницата е въвела следните възражения срещу иска: 1/ поръчителството е погасено на основание чл. 147 ал. 1 ЗЗД, тъй като предсрочната изискуемост е настъпила автоматично, с допусната забава за плащане на вземане по договора повече от 90 дни, съответно е настъпила след 90-ия ден - на 30.07.2017 г., поради което срокът по чл. 147 ал. 1 ЗЗД за предявяване на иск срещу длъжника е изтекъл на 30.01.2018 г.; 2/ с допълнителните споразумения са променени съществени клаузи на договора за кредит, с които поръчителят не е изразил съгласие, но които утежняват положението на длъжника и следователно не са противопоставими на поръчителя; като такива страната визира: а/ договорените гратисни периоди, с които, предвид запазено задължение за заплащане на възнаградителна лихва върху усвоената главница, са удължава периода на заплащане на същата върху ненамаляваща по размер главница, респ. се увеличава размера на дължимата възнаградителна лихва спрямо тази, която би била платена без договаряне на гратисни периоди; б/ промяната в начина на формиране на възнаградителната лихва – първоначално от БЛП и надбавка, а последващо – от 6 мес. SOFIBOR и надбавка; в/ отпаднало обезпечение, дадено от длъжника в полза на банката – залог върху вземания по разплащателна сметка, с допълнителното споразумение от 28.03.2016 г.; намира, че с допълнителните споразумения е новиран дълга и тази обективна новация е непротивопоставима на поръчителя, неизразил съгласие; 3/ предсрочната изискуемост не е надлежно предявена с представената покана – уведомление на банката / евентуален довод, в случай, че не се приеме за настъпила автоматично предсрочната изискуемост /, тъй като не съдържа конкретни волеизявления във връзка с упражняване на потестативното право на кредитора да преобразува срочните задължения по договора в безсрочни; 4/ по отношение на всички вноски, с падеж до 10.10.2017 г., поръчителството е погасено, на основание чл. 147 ал. 1 ЗЗД, тъй като 6-месечния срок тече от падежа на всяка от тях, а не от крайния срок на договора или от датата на упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем ;5/ клаузите за формиране размера на възнаградителната лихва са нищожни, като неравноправни, поради неяснота относно изменението на компонентата – базов лихвен процент, както и в аспект на компенсиране изменението на последващо договорената компонента 6 - мес. SOFIBOR с промяна в сочената като фиксирана надбавка. Въз основа на твърдяната нищожност на клаузите за възнаградителна лихва, ответницата счита, че такава изобщо не дължи и доколкото изчислява да е заплатена от кредитополучателя договорна лихва от 3 012 лева, предявява възражение за прихващане вземането от същата, като платена без основание, с предявените вземания. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска разглеждайки единствено и обосновавайки основателност на възражението за погасено поръчителство, на основание чл. 147 ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд е променил правния резултат и уважил исковете, като е приел за неоснователно възражението, че с оглед допълнителните споразумения към договора за кредит отговорността на поръчителя е отпаднала. Този извод е мотивиран със запазения краен срок по договора за кредит със сключените споразумения, като промените в гратисните срокове и измененията в погасителните планове не влияят на отговорността на поръчителя .Съдът е възпроизвел отговора на правния въпрос по т.д.№ 1568/2014 г. на І т.о. на ВКС, по отношение промяната в срока на договор, по който е поето поръчителство. Не е изложил съображения, в съответствие с възражението на ответницата, че така уговорени, при дължимо плащане на възнаградителна лихва по време на гратисния срок, вкл. при договорена капитализация на лихвата, се увеличава задължението на длъжника, спрямо обема му, при който е поел отговорност поръчителя, нито по възражението за значението на отпадналото обезпечение. Съдът е приел, че кредита е обявен за предсрочно изискуем с уведомлението – покана от 18.06.2014 г., за което не се спори, че е получено от адресата, а единствено се оспорва, че не съдържа обосновано волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост. Същата е настъпила на 10.04.2018 г., а заповедното производство е образувано на 28.05.2018 г. срещу длъжника и поръчителя, следователно е спазен срока по чл. 147 ал. 1 ЗЗД, течащ от момента на обявяване на предсрочната изискуемост. Изложени са мотиви за неоснователност на възражението за неравноправност на клаузите за размера на възнаградителната лихва. Ненужно, предвид липсата на въведен за това спор, съдът е излагал съображения за недоказаност от банката, че оспорените клаузи са индивидуално договорени, в който случай би отпаднало изследване на неравноправността им. Приел е,че не са налице всички предпоставки за обявяване на договорната клауза за неравноправна, тъй като не се установява да създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Този извод е обоснован с обстоятелството, че променливата компонента във формирането на възнаградителната лихва се основава на методология на банката, съгласно чл.7.1 от Общите условия за предоставяне кредити за текущо потребление и че при подписването на договора за кредит е била предоставена точна и конкретна информация за тази методика. В изложението по чл. 284 ГПК на касатора изрично се сочи, че възражението за нищожност на клаузите за формирането на възнаградителната лихва е в относимост към предявеното възражение за прихващане, но доколкото не е било разгледано от съда, за страната липсва основание да въвежда относим към същото въпрос за допускане на касационното обжалване. В изложението по чл. 284 ГПК касаторът поддържа недопустимост на въззивното решение, поради нередовна искова молба. Според страната в същата ищецът е следвало да изложи в пълнота обстоятелства за обосноваване момента на настъпила предсрочна изискуемост и за начина на формиране на претендираните суми, вкл. относно капитализацията на лихва, както и да посочи всички свои доказателства за тях. Неустановимо било дали представените извлечения от счетоводните книги на банката са мотивирали заповедния съд за издаване на заповедта за незабавно изпълнение, доколкото не са били посочени в същата. Не било приложено делото по заповедното производство, само заповедта за незабавно изпълнение, извлечението от счетоводните книги на банката и издадения въз основа на заповедта изпълнителен лист. Касаторът формулира и следните въпроси: 1/Ако в резултат на утежняващи условия на даден договор, приети само между кредитора и длъжника, без съгласието на поръчителя, при все да не променят крайния срок за изпълнение на договора, длъжникът поеме наред с първоначалния и друг дълг, следва ли да се приеме, че е налице случай на пълна обективна новация или на частична такава до размера на новия дълг, водещи съответно първата – до пълно погасяване отговорността на поръчителя, а втората - до частично такова, по отношение резултатите от утежняващите отговорността на длъжника условия ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение по т.д.№ 1568/2014 г. на І т.о. на ВКС; 2/ Остава ли отговорността на поръчителя ограничена за неизпълнение задълженията на длъжника със съдържанието им към момента на сключване на договора за поръчителство или тази отговорност се разпростира и върху задълженията на длъжника, явяващи се резултат от изменението на условия на договора, утежняващи тези задължения, щом поръчителят не е дал съгласие за изменението им ? – въпросът обосноваван в идентична на първия хипотеза, поради противоречие с решение по т.д.№ 3696/2014 г. на І т.о. на ВКС; 3/ Отпадането на дадено от длъжника на кредитора обезпечение отразява ли се на обема на дълга и отпада ли в този случай отговорността на поръчителя, предвид суброгирането му в правата на удовлетворения кредитор ? / въпросът конкретизиран от настоящата инстанция, на основание формулировката в пункт 4.1.1 от изложението /; 4/ „Относно хипотезата на настъпила по силата на договорна клауза предсрочна изискуемост на частта от вземанията по договор за банков кредит, която все още не е падежирана ? „, с изводим за настоящия състав смисъл – „ Допустимо ли е автоматично настъпване на предсрочна изискуемост, без предявяването й от кредитора, ако такава е договорена между него и длъжника ? – всеки от двата въпроса се обосновава с формално цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК и довода за липса на формирана съдебна практика. Поддържа се и очевидна неправилност на основание чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, обоснована с това, че съдът е зачел счетоводните записвания на банката – кредитор, вкл. досежно капитализацията на възнаградителни лихви в главница, въпреки липсата на клауза, договаряща подобна възможност, както в договора за кредит, така и в последващите допълнителни споразумения. Дори да би имало такава клауза, очевидно приемайки я за недействителна, касаторът счита, че съдът е следвало да се установи размера на дължимите суми, без прилагане на капитализация на лихвата. По същество се поддържат процесуални нарушения на съда - неизясняване на делото от фактическа страна и необоснованост на изводите с оглед събраните доказателства. Въззивното решение не е вероятно недопустимо, като постановено по нередовна искова молба. Визираните от ответницата – касатор обстоятелства, доколкото са пропуснати да се обяснят в пълнота в исковата молба, са относими към обосноваването и доказването на ищцовите претенции, в съответствие със съдържанието и на собствената й защита, но не и към редовността на исковата молба, след като от същата са ясно изводими основанието и петитума на исковете, без между тях да е налице противоречие. Непроизнасянето на съда по въведено възражение за прихващане не компрометира допустимостта на съдебния акт, а е съществено процесуално нарушение, отстранимо по пътя на инстанционния контрол. Отделно стои въпроса налице ли е надлежно възражение за прихващане, тъй като противопоставеното от ответницата активно вземане, претендирано като платено без основание, не й принадлежи, тъй като се касае за заплатени от кредитополучателя суми. Не са налице насрещни вземания на страните по спора, за да са предмет на съдебно възражение за прихващане. Първи и втори въпроси са предпоставени от възражението на ответницата, че предоговарянето със сключените допълнителни споразумения, за което като поръчител не е давала съгласие / изключая първото от тях /, е обременило дълга и на това основание / неправилно квалифицирано като обективна новация, при която дадените обезпечения по правило отпадат, освен при дадено изрично съгласие - чл.107 ал.1 ЗЗД/ отговорността й като поръчител е отпаднала или поне е ограничена до дълга, какъвто е съществувал към момента на поемане на поръчителството. Въпросите изхождат от предпоставка, каквато въззивният съд не е приемал - че със сключените споразумения са уговорени по-тежки условия по дълга, по смисъла на чл. 139 предл. второ ЗЗД. Първият от въпросите е и в разрез с фактическата страна на спора, вкл. поддържаната от ответницата, тъй като не се твърди да е поет от кредитополучателя и друг дълг, наред с обезпечения по договора за кредит за текущо потребление. Капитализирането на редовна възнаградителна лихва / доказателства за каквото няма – не е отразено в заключението на съдебно-икономическата експертиза/ и клаузите относно промяната в лихвения процент за възнаградителната лихва са договорни клаузи по обезпечения, а не по друг дълг. Дори въпросът да се коригира в съответствие с фактологията по спора и не в аспект на обективна новация, с оглед преждепосоченото, а към приложението на чл. 139 пр. второ ЗЗД, съдът не се е произнесъл относно това дали условията по погасяване на дълга по време на гратисните периоди, вкл. с капитализирането на възнаградителна лихва или начина на формиране на възнаградителната лихва са обременили дълга, съобразявайки единствено запазването на крайния срок за издължаване на кредита, съгласно първоначално договореното. Непроизнасянето по доводи на страната, относими към правния спор, въведени в преклузивния за това срок, предпоставя формулирането на процесуално-правен въпрос относно задълженията на съда, а не материално-правни, каквито са формулираните първи и втори. Дори да се приеме за обоснован общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото въпросите са въведени в спора, чрез възраженията на ответницата, не е обоснован допълнителния такъв с посочените решения на ВКС. Въззивният съд не е приел, че утежняващи дълга условия по договора не предпоставят освобождаване на поръчителя от отговорност, съгласно чл. 139 пр. второ ЗЗД, а че такива няма. Аналогични са съображенията и относно третия формулиран въпрос – съдът не е изложил мотиви дали отпадането на първоначално учредения от длъжника, в полза на кредитора, залог на вземания, съставлява обстоятелство, преценимо съгласно чл. 139 пр. второ ЗЗД. Ответницата,обаче, не е въвела коректно това си възражение, тъй като паралелно с отмяната на този е договорен нов залог върху вземания на кредитополучателя, в полза на банката. Четвъртият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, но не е обоснован допълнителния такъв в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По начало е несъстоятелно възражението, че са уговорени различни, като ред за възникване, хипотези на предсрочна изискуемост в договора за кредит. Чл. 19.1 и чл.20.1 от Общите условия към договора, съответно кореспондиращите им клаузи в последващо приложимите Общи условия, визират само различните основания / предпоставки / за упражняване потестативното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем. Несъстоятелен е и довода за липса на съдебна практика по въпроса – отговор на същия е даден с ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2014 г. – т.18, с който въззивното решение не конфронтира. В постановени след приемането му решения на ВКС се подчертава, че дори в договорни клаузи изрично визиращи „автоматично“ настъпване на предсрочната изискуемост / каквито не са процесните / не отпада изискването за предявяването й от кредитора на длъжника / така решения по т.д.№ 2561/2014 ІІ т.о., т.д.№ 601/2014 г. на І т.о., т.д. 1153/2014 г. на ІІ т.о., т.д.№ 2349/2016 г. на І т.о., т.д.№ 1272 /2015 г. на ІІ т.о. на ВКС и др. / и в този смисъл следва да се възприма даденото задължително тълкуване. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът я обосновава с непроизнасяне на съда по всичките му доводи и несъобразяването му с обстоятелства, част от които дори не са въведени в преклузивните за това срокове - като твърдението, че изобщо няма договорени клаузи за капитализиране на редовната възнаградителна лихва, при изначално противопоставено възражение за нейната неравноправност. Следователно, обосновката съставлява довод за неправилност, поради процесуално нарушение, съобразно основанията по чл. 281 т. 3 ГПК, различни от тези по чл. 280 ГПК. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Само от мотивите за съда не е установимо допуснато ли е, при това съществено процесуално нарушение, нито е установимо, че ако не би било допуснато правният резултат би бил различен. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение