Определение № 64 от 03.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2745/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община – район „Илинден“, приподписана от пълномощника и юрисконсулт Л. Я., срещу решение №2305 от 21.04.2020 г. по гр. дело №7035/2019 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 5636/09.01.2019 г. по гр. д. № 78549/2017 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на М. С. М. на основание чл.49 ЗЗД 8 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 963 лв. - обезщетение за имуществени вреди. Ответницата по жалбата М. С. М., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. З., оспорва жалбата. Въззивният съд е възприел фактическите и правни изводи на пъроинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите, изложени от него.Отговорността по чл.49 ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия, която произтича от вината на натовареното с извършването на работата лице и не се обуславя от вината на възложителя на работата. В този смисъл отговорността на възложителя е гаранционно-обезпечителна и безвиновна- той отговаря за действието или бездействието на своите работници или служители, на които е възложил работа. За да бъде осъществен фактическият състав на тази разпоредба, е необходимо да бъде осъществен фактическият състав на чл.45 ЗЗД, като вредите следва да са причинени от изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената му работа. Непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД е сложен фактически състав, който изисква кумулативното наличие на следните юридически факти: деяние, извършено виновно, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между настъпилата вреда и деянието. В случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от неоспорените от страните заключения на изслушаните СМЕ и ССЕ, се установява кумулативното наличие на всички гореизброени елементи от фактическите състави на разпоредбите на чл.45 и чл.49 ЗЗД. Улицата на която е настъпил процесният инцидент, е на територията на СО и съгласно закона същата има задължение да я поддържа в състояние да не причинява вреди на ползващите я лица. От показанията на разпитаните свидетели се установява, че това задължение не е изпълнено от служителите на ответника, следователно налице е противоправно деяние извършено чрез бездействие. Също от показанията на свидетелите, както и от заключенията на двете съдебни експертизи се установява настъпването на твърдените от ищцата вреди и причинно- следствената им връзка с бездействието на служителите на ответника. Въведената от закона презумпция относно вината не е оборена от ответника. Размерът на претърпените от ищцата неимуществени вреди, предвид заключението на СМЕ и показанията на свидетелите, е по-голям от присъдения от първоинстанционния съд, но в случая следва да бъде съобразен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес. Твърдяното от ответника съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Противно на твърдяното от ответника по иска, показанията на разпитаните по делото свидетели са логични и безпротиворечиви, подкрепят се от събраните писмени доказателства и заключенията на експертизите, поради което трябва да се кредитират. Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС по правни въпроси - основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, които правни въпроси са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.: 1/Как следва да бъдат анализирани и ценени показанията на свидетел, за който има съмнения в обективността му; 2/ Следва ли въззивният съд да изложи мотиви, с които да се произнесе по всички въведени във въззивната жалба оплаквания; 3/В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите, при определяне обезщетението за неимуществени вреди и какъв е критерият за справедливост при определянето им; 4/ Следва ли да се преценят всички факти и обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, включително и направеното възражение за съпричиняване. Посочени са ППВС №4/68 г. и решения на ВКС. Жалбата е процесуално допустима с изключение на частта и относно иска за обезщетение за имуществени вреди. В тази част ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение на въззивен съд по иск с цена до 5 000 лв. Според разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК производството по такива спорове е двуинстанционно. Касационната жалба в тази част следва да се остави без разглеждане поради недопустимост на касационния контрол. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на срещу решение №2305 от 21.04.202020 г. по гр. дело №7035/2019 г. на Софийския градски съд в частта и относно иска за обезщетение за неимуществени вреди. Повдигнатите въпроси са относими, но са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС, включително и тази посочена от касатора. Въззивното решение е мотивирано. Съобразена е задължителната практика на ВКС, според която съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. Когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда. Съдът следва да съобрази също, при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнолревантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнолевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. В този смисъл са решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.; решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, ІІ г.о и решение №800 от22.03.2011 г. по гр. дело №776/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, той съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г.о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г.о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г.о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г.о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивното решение е в съответствие и със задължителната съдебна практика, според която когато съдът се произнася по въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да обсъди всички установени по делото доказателства и доводи на страните, включители и тези по възражението за съпричиняване. С решение №350 от 17.10.2011 г. по гр. дело №1382/2010 г., ВКС, IV г.о. е посочено, че съобразно разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите обезщетението може да се намали. Допринасянето може да бъде както с действия, така и с бездействия. В този случай вредоносният резултат трябва да е в причинна връзка и с деянията на увредения. Според ППВС №17/1963 г. е необходимо единствено да има такава причинна връзка, а не и вина. Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на вредата, той съпричинява същата., Според решение №414 от 21.11.2012 г. по гр. дело №1543/2011 г., ВКС, ІV г.о. съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет на болките и страданията. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба трябва да се присъдят 700 лв. деловодни разноски за касационното производство, представляващи платено възнаграждение за един адвокат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.