Определение № 4998 от 04.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 827/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационни жалби срещу решение № 1183 от 24.10.2023 г. по в.гр. д. № 1074/2023 г. на АС – София, с което частично е уважен иск по чл. 57, ал.2 ЗЗД Жалбоподателят - Н. Д. И., чрез процесуалния си представител обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 57, ал.2 ЗЗД. В касационната жалба са изложени съображения за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, като се поддържат и съображения за неправилност на постановеното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон. Жалбоподателят - Л. Н. М., чрез процесуалния си представител обжалва въззивното решение в частта, с която предявеният иск по чл. 57, ал.2 ЗЗД е частично уважен. В касационната жалба се излагат съображения за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпило писмено становище от Н. Д. И., чрез адв. В. Г. – САК, в което са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба Л. Н.. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение от 13.01.2023 г. по гр.д. № 8525/2020 г. на Софийски ГС, е отхвърлил предявения иск по чл. 57, ал. 2 ЗЗД на Н. И. против Л. М., за разликата над сума от 2709 лв. до пълния предявен размер от 67 725 лв., с която ответникът се е възползвал при продажбата, обективирана в нотариален акт № 47, том - III, рег. № 2566, дело № 416/2005 г., с който на 17.09.2004г. М. И. е продала на Л. М. апартамент № 7, находящ се в [населено място], която е прогласена за нищожна относно 1/2 ид. част от правото на собственост, принадлежащо на Н. И., като наследник на прехвърлителката М. И.. Установено е, че приживе майката на ищцата - М. К., починала на 27.04.2005 г., е сключила договор за покупко-продажба, обективиран с нот. акт № 042, том II. рег.№ 6317, дело № 212/2004г. на нотариус с рег. № 206 на ПК с район на действие РС - София, по силата на която М. И. на 17.09.2004г. е продала на Л. М. апартамент № 7, находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 125,17 кв.м., заедно с избено помещение № 14, както и с 1,047 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Констатирано е, че с предявяване на иск на 11.03.2014г. Н. Д. е поискала след прогласяване на нищожността на сделката, да бъдат осъдени С. Д. и съпругата му Н. Н. да предадат владението на 1/2 идеална част от продадения им имот. С влязло в сила решение от 30.12.2015г., по гр.дело № 3397/2014г. по описа на Софийски ГС, потвърдено с решение № 2742/10.12.2019 г. по гр. дело № 5552/2017г. по описа на АС-София, е прогласена нищожност на продажбата до размер на 1/2 идеална част от продадения имот на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.152 и чл.209 ЗЗД, тъй като по същество договорът за продажба представлява съглашение, с което се уговаря предварително, че ако продавачката не върне на купувача взетата в заем от нея сума, последния ще стане собственик на апартамента. Със същото решение е отхвърлен искът с правно основание чл.108 ЗС срещу приобретателите на вещта, тъй като е прието за основателно възражението им за изтекла в тяхна полза придобивна давност и това е обусловило правен интерес за ищцата да предяви иска с правно основание чл.57, ал.2, вр. чл. 55 ЗЗД срещу ответника в настоящото производство, с искане да бъде осъден да й заплати половината от данъчната оценка на отчуждения имот. При така установените обстоятелства, за да постанови своето решение въззивният съд е приел, че ответникът се е разпоредил с вещта, която е обект на нищожната сделка и се е възползвал като е получил разликата между цената, която е платил и цената, която е получил. Според въззивния съд разпореждането е станало преди да узнае, че основанието, на което е придобил собствеността по отношение на недвижимия имот, е нищожно, поради което той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Въззивният съд е приел, че ответникът е придобил вещта през 2004 г. и я е отчуждил на 21.06.2005 г., но към момента на отчуждаването, сделката не е била обявена за нищожна по отношение на ищцата. Ищцата е предявила иска си на 11.03.2014г., а решението, с което сделката, сключена през 2004 г., е обявена за нищожна и е отхвърлен искът й по чл.108 ЗС е влязло в законна сила на 07.02.2020г., поради което правото й на иск по чл.57 ЗЗД не е погасено по давност, тъй като не е изтекъл предвиденият в закона пет годишен срок. Въззивният съд е приел, че правото на страната да иска заплащане равностойността на отчуждената вещ е възникнало от момента, в който е влязло в законна сила решението, с което сделката е прогласена за нищожна и е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС през 2019 г., а искът по чл. 57, ал. 2 ЗЗД е предявен на 13.08.2020 г., следователно правопогасяващо възражение на ответника е неоснователно. Съдът е счел, че след като ответникът се е разпоредил с вещта, която е обект на нищожната сделка, той се е възползвал като е получил разликата между цената, която е платил и цената, която е получил и разпореждането е станало преди да узнае, че е нищожно основанието, на което я държи, затова той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Съдът е приел, че когато поради разпореждане с вещта в полза на трети добросъвестни лица, ревандикация чрез евикция е невъзможна, тогава за собственика /в случая, придобил собствеността по наследяване/ остава само възможността да претендира връщане на онова, с което се е обогатил получателя, но само до размера на обедняването. Съдът е посочил, че двете сделки придобивна и отчуждителна за ответника имат цени, по-високи от данъчната оценка към момента на сключване на сделките, като разликата между платената цена при покупката /51 950 лева/ и получената при продажбата /57 200 лева/ е в размер на 5250 /пет хиляди двеста и петдесет лева. Въззивният съд, при така установените обстоятелства по делото, е приел че ответникът дължи само онова, от което се е възползвал, а именно половината от 5250 лв. и е уважил иска до сумата от 2625 лева, ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска 13.08.2020 г., до окончателно изплащане на задължението, като го е отхвърлил до пълния му размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателката Н. И., чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпроса: от кой момент следва да се счита, че страната-приобретател по придобивна сделка знае, че държи вещта – предмет на сделката, без основание по смисъла на чл. 57, ал. 2 изр. първо ЗЗД – от момента на сключване на сделката или от момента на влизане в сила на съдебното решение, с което тя е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пред. първо, вр. чл. 152, вр. чл. 209 ЗЗД. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят Л. М., чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите: от кога започва да тече погасителната давност за връщане на полученото при начална липса на основание и дали правилото на чл. 57, ал.2 ЗЗД е приложимо по отношение на недвижими вещи. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения, обективирани в Тълкувателно решение по тълк.д. № 5 /2017 г. на ОСГТК на ВКС, ППВС № 1/1979 г. на ВС и казуалната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 2081/2015 г. на IV – г.о. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставените за разглеждане въпроси от жалбоподателя Л. М.. На същите съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС. В с ъщата, застъпена и в решение № 22 от 09.02.2011 г. по гр.д. 1610/2009 г. I г.о., е прието, че след като вземането за равностойността на вещта е обусловено от условие тя да не е налице, то изискуемостта му настъпва от момента на влизане в сила на съдебно решение, с което е отхвърлен искът за предаване на владението на вещта на собственика и от тогава за кредитора започва да тече петгодишен давностен срок, в който следва да предяви съдебно вземането си за заплащане на парична равностойност на вещта на основание чл. 110 ЗЗД. Настоящият състав споделя и установената съдебна практика на ВКС, намерила израз в решение № 31/28.04.2015 г. по гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о., решение № 112/18.07.2013 г. по гр. д. № 509/2012 г., III г. о. и решение № 98/10.05.2018 г. по гр. д. № 3722/2017 г., IV г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и принципното разрешение, дадено в решение по гр. д. № 5214/2013 г., IV г. о. на ВКС, в които се приема, че чл. 57, ал. 2 ЗЗД е общо реституционно правило, намиращо приложение винаги когато натуралната реституция на вещ е невъзможна. Приема се, че това правило урежда широк кръг отношения и позволява достатъчно широка гама разрешения според наличието на различни обстоятелства, които не се съдържат в хипотезата на правната норма, но имат значение за обема на отговорността на обогатилия се, поради получаването на нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание. Отнасянето му към различните случаи, следва да държи сметка за вида на сделката, довела до задължение за реституция, за предмета на получената имуществена облага, за причините, поради които полученото е без основание и за добросъвестността или недобросъвестността на отговорното по чл. 57, ал. 2 ЗЗД лице. Основание на иска по чл. 57, ал. 2 ЗЗД не е самото имуществено разместване, а противоправното разпореждане, последващото недобросъвестно отчуждаване. Съставомерно обстоятелство в тази норма от материална страна е правната невъзможност вещта да бъде върната в патримониума на неоснователно обеднелия, същевременно последният не е могъл да претендира по друг исков ред. Въззивното решение не влиза в противоречие и с разрешението, дадено в ТД №5/2017г., което единствено пояснява, че при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни, тъй като въззивният съд именно в съответствие с него е определил началния момент за дължимост на лихвите. Касационното обжалване следва да се допусне по поставения за разглеждане въпрос от жалбоподателката Н. И. и по отношение на обжалваната от нея част от решението, уточнен съобразно даденото разрешение в ТД№1/2009 ОСГТК на ВКС, както следва: към кой момент следва да се определи недобросъвестността на неоснователно обогатилия се купувач при прогласена за нищожна покупка на недвижима вещ, която той е отчуждил на трети лица, с оглед определяне размера на обезщетението по чл .57, ал. 2 ЗЗД, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът