Определение № 565 от 30.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3785/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответницата М. В. Е. срещу решение № 200/28.03.2022 г. по в. т. д. № 1084/2021 г. на Софийски апелативен съд, в частта му, в която е потвърдено решение № 265068 от 27.07.2021 г. по гр. д. № 10127/2018 г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от „Банка ДСК“ АД срещу жалбоподателката иск по чл. 430 ТЗ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като последната е осъдена да заплати на ищеца предсрочно изискуема главница в размер на 44 488. 18 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от 25.07.2018 г. до окончателното й заплащане; договорна възнаградителна лихва в размер на 16 298. 74 лв. и за периода от 25.07.2015 г. до 25.07.2018 г.; договорна лихва за забава за сумата 297. 26 лв. и за периода от 25.07.2015 г. до 25.07.2018 г.; разноски за подновяване на ипотеката за сумата 327. 36 лв.; такса за управление на кредита за сумата 1 653. 33 лева и платени застрахователни премии за сумата 194. 06 лв.. Касаторката поддържа в касационната си жалба, че атакуваното решение е недопустимо, тъй като разглежданият от въззивния съд спор вече е бил разрешен със сила на присъдено нещо с постановеното по гр. д. № 9958/2016 г. решение на Софийски градски съд. Излага доводи и за неправилност на обжалвания акт поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Моли той да бъде обезсилен или отменен, като й бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, навеждайки оплаквания относно значението на решението по гр. д. № 9958/2016 г. на СГС и разпростирането на силата му на пресъдено нещо по отношение на процесното материално правоотношение, както и за допустимостта при нововъзникнали след влизане в сила на това решение факти да се предявяват нови искове. Възразява и срещу определения момент на предсрочната изискуемост на процесния банков кредит и срещу „допустимостта на възражението за прихващане със сумата от 35 263. 29 лв.“. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18 ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 18 TP № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 6/04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018 г. на ВКС, І т.о., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 60107 от 22.12.2021 г. по т. д. № 523/2020 г. на ВКС, I т. о.. Релевира също основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение. Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ АД подава писмен отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 450 лв.. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима. Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за банков ипотечен кредит от 29.07.2008 г., въз основа на който банката – ищец е предоставила на ответницата кредит в размер на 48 700 лв., който е следвало да бъде изплатен на 240 месечни анюитетни вноски. От заключението на счетоводната експертиза е намерил за установено, че кредитополучателят е направил последното си плащане по кредита на 24.09.2014 г., с което са погасени вноски с падеж до 05.01.2014 г., като останалите непогасени вземания са както следва: главница в размер на 44 488. 18 лв., възнаградителната лихва – 24 133. 92 лв., дължима за период от 15.01.2014 г. до 24.07.2018 г., непогасената наказателна лихва – 323. 94 лв. и начислени и неплатени дължими такси в общ размер на 2 240. 39 лв.. Софийски апелативен съд е обсъдил направеното от ответницата възражение за недопустимост на първоинстанционното решение поради формирана сила на пресъдено нещо с влязлото в сила на 30.05.2018 г. решение № 2347 от 16.04.2018 г. по гр. д. № 9958/2016 г. на Софийски градски съд, което е счел за неоснователно. Посочил е, че с горецитираното влязло в сила решение не е отречено съществуването на процесните вземания, а единствено настъпването на предсрочната им изискуемост. Първоинстанционното решение не е недопустимо като постановено по недопустим иск, тъй като надлежното упражняване от банката - ищец на правото й да обяви кредита за предсрочно изискуем представлява новонастъпил факт, необхванат от силата на пресъдено нещо, чието установяване е предмет на настоящото исково производство. Оставил е без уважение и оплакването за непроизнасяне по своевременно направено възражение за прихващане на ответницата, по съображения, че отговорът на исковата молба не обективира такова възражение, а единствено искане за преизчисляване с обратна дата на размера на главницата и договорната възнаградителна лихва по процесния договор при съобразяване на внесената от длъжника по кредита сума от 35 263. 29 лв... Въззивният съд е приел, че ищецът е упражнил надлежно правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем с връчване на препис от исковата молба на кредитополучателя на 12.12.2018 г., при което е уважил предявения главен иск за сумата 44 488. 18 лв., съобразявайки заключението на икономическата експертиза. По иска за договорна възнаградителна лихва по т. 6. от процесния договор е счел за основателно направеното възражение за погасителна давност съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД за лихвата за периода от 15.01.2014 г. до 24.07.2018 г., при което е уважил този иск за сумата 16 298. 74 лв. - възнаградителна лихва за периода от 25.07.2015г. до 25.07.2018г.. В касационната жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се съдържат единствено оплаквания за неправилност на обжалваното решение, които не съставляват изискуемото общо основание за допускане на касационния контрол. Отсъстват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК в контекста на задължителните разяснения в т. 1 ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не могат и да бъдат изведени такива. Обективирани са само касационни оплаквания, съставляващи основания по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Съгласно т. 1 от горецитираното тълкувателно решение, ВКС не разполага с правомощия да ревизира правилността на фактическите и правни изводи на въззивната инстанция в настоящата предварителна фаза по селекция на касационните жалби, което е допустимо да стане само в следващата фаза - ако бъде допуснат касационния контрол на някое от посочените от законодателя основания. Липсата на общо основание е достатъчно, за да не бъде допускано исканото касационно обжалване, доколкото наличието на общо и допълнително основания са кумулативно изискуеми. Жалбоподателката се позовава и на вероятна недопустимост на обжалвания акт. Соченото основание е мотивирано с доводи, че съществуващият между страните спор е бил разрешен със сила на пресъдено нещо с решение № 2347/16.04.2018 г. по гр. д. № 9958/2016 г. на Софийски градски съд. Настоящият състав счита, че не е налице сочената от касатора процесуална пречка за съществуването на правото на иск. С горепосоченото решение № 2347/16.04.2018 г. по гр. д. № 9958/2016 г. на Софийски градски съд е уважен предявеният от М. Е. иск с правно основание чл. 424, ал. 1 ГПК вр. с чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на „Банка ДСК“ АД, че Е. не дължи сумите по процесния договор за кредит, доколкото не е било доказано банката да е обявила кредита за предсрочно изискуем. Така постановеното решение обаче не отрича материалното притезателно право на банката, а единствено отрича неговата изискуемост към момента на постановяване на съдебното решение. Упражняването от банката на правото да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем представлява ново обстоятелство, необхванато от формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, което е допустимо да бъде установено, ведно със свързаното с него материално правоотношение, в нов исков процес. Поради гореизложеното не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В конкретни случай касаторът обосновава това основание с гореразгледаните доводи за недопустимост на обжалвания акт. Последните не могат да обосноват предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като се отнасят до допустимостта на постановеното решение, а не до неговата правилност. Изложените твърдения, че неправилно не е било разгледано направеното от жалбоподателя възражение за прихващане представлява довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, който също не обосновава очевидна неправилност на обжалвания акт. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива квалифицирани състави на неправилност не са осъществени по настоящото дело. Ето защо, не са налице наведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. При този изход на настоящото производство в тежест на касаторката следва да бъде възложено претендираното от насрещната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а Наредбата за заплащане на правната помощ.. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение