Определение № 1712 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 948/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Обединена Българска Банка“АД, чрез процесуален представител, срещу Определение № 108/11.03.2026г. по в.ч.т.д. № 71/2026г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено Определение № 420/20.11.2025г. по т.д. № 45/2025 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С посоченото определение е прекратено производството по делото на основание чл.129, ал.3 ГПК по отношение на ответника М. А. В. и е върната исковата молба в посочената част.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразено е несъгласие с извода на съда, че на ответника М. А. В. следва да се назначи особен представител, за който ищецът е задължен да заплати възнаграждение, тъй като не бил открит на посочения от него постоянен адрес съгласно разпоредбата на чл.47, ал.6 ГПК. За несъобразено от съда се сочи обстоятелството, че самият ответник сам е потвърдил, че е запознат с делото, извършил е справка по него и е посочил веднъж адрес за връчване. След подробни съображения в подкрепа на тезата си за липса на предпоставки за назначаване на особен представител на този ответник, частният жалбоподател моли за допускане до касационно обжалване на въззивното определение и след отмяната му, делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Приложима ли е разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК и следва ли да се назначи особен представител на разноски на ищеца в случаите, когато ответникът по делото, независимо че не е открит от призовкар на съда за връчване на съобщения, е извършил действия по това дело, като входиране на молби по делото, в които сам посочва адрес за връчване на призовки и съобщения?“

2.„ Следва ли да се назначава особен представител на ответника по делото на разноски на ищеца на основание чл.47, ал.6 ГПК в случай, че самият ответник е депозирал по делото молба, в която заявява, че е запознат с делото и е запознат, че е търсен за да му се връчат съдебни книжа?“;

3.„Приложима ли е разпоредбата на чл.40, ал.2 ГПК, когато ответник по делото сам е посочил в подадената от него молба до съда, че не живее на посочения настоящ адрес?“;

4.„ За да се приложи разпоредбата на чл.40, ал.2 от ГПК, задължително условие ли е личното връчване на първото съобщение по делото, с което страната да бъде предупредена за последиците на тази разпоредба в хипотезата, в която търсеното лице само е заявило, че е запознато с делото?“

Частният касатор се позовава и на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт поради явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на формалната логика и нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

За да потвърди определението на първостепенния съд, с което е прекратено производството по делото поради неизпълнение от ищеца на задължението му да внесе определения за назначаването на особен представител на ответника М. В. депозит, след подробно обсъждане на релевантните за спора процесуални действия по връчване на съобщения до този ответник и изходящи от него молби, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките по чл.47, ал.6 ГПК за назначаване на особен представител на разноски на ищеца – лицето не е намерено на посочения в исковата молба адрес в продължене на един месец и не е намерено лице, съгласно да получи съобщението; неявяване на ответника В. в канцеларията на съда за получаване на книжата в срока, указан в уведомлението по чл.47, ал.1 ГПК; служебно извършена от съда проверка по чл.47, ал.3 ГПК относно адресната регистрация на лицето и проверка относно местоработата му, въз основа на които е установено, че адресът, на който са изпратени книжата до ответника В. съвпада с постоянния му адрес, /настоящ такъв няма вписан в НБДН – в справката е отразено, че ответникът живее в Германия от 2006г./, както и че същият няма регистриран действащ трудов договор, съгласно справка от НАП.

За неоснователни са намерени доводите на ищеца в частната жалба, произтичащи от твърдението, че ответникът В. сам е посочил съдебен адрес за призоваването му с подадената през м.юли 2025г. молба, поради което следва да се приложи разпоредбата на чл.41, ал.2, предл. 1 ГПК и съобщенията да се считат за надлежно връчени, както и че е налице хипотезата на чл.40, ал.2 ГПК. По съображения, че молбата от 15.07.2025г., подадена от името на М. В., е изпратена по електронна поща и представлява сканирано копие на документ, включително и на саморъчно положения подпис, а не оригинал на такъв, въззивният съд е приел, че молбата не може да се приеме за електронен документ с положен електронен подпис, доколкото такъв липсва. С оглед на това е направен изводът за неприложимост на разпоредбата на чл.41, ал.2 ГПК във връзка със съдържащото се в молбата посочване на адрес на ответника В., на който да му бъдат връчвани съобщения и книжа по конкретното дело. За да приеме за неприложима и разпоредбата на чл.40, ал.2 ГПК съдът е установил, че в молбата на М. В. от 17.10.2025г., съдържаща оригинален негов саморъчен подпис, е посочено обстоятелството, че същият не живее повече от 15 години на адреса в [населено място], [улица]; Не е направено обаче изрично изявление в молбата, че живее в чужбина, за да се счете, че съгласно чл.40, ал.1 ГПК е длъжен да посочи съдебен адресат; Дори и да се приеме, че са налице данни за пребиваването на този ответник в чужбина, предвид отбелязването в справката от НБДН, за да се приложи разпоредбата на чл.40, ал.2 ГПК при непосочване на съдебен адресат по смисъла на ал.1-ва, е необходимо за последиците по ал.2-ра ответникът да е предупреден от съда при връчване на първото съобщение, каквото не е извършвано по отношение на ответника М. В..

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поставените в изложението въпроси не удовлетворяват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не изхождат от рещаващи за изхода на спора мотиви на въззивния съд. Първият въпрос обективира твърдението на частния жалбоподател, че в депозираните по делото молби ответникът В. сам е посочил адрес за връчване на призовки и съобщения. С такова съдържание е единствено първата постъпила по делото по електронен път молба от 15.07.25г., по отношение на която решаващият съд е приел, че не представлява валидно процесуално действие, тъй като не е подписана с електронен подпис на подателя. В обжалваното определение не са излагани мотиви за това, дали съдържащото се в изходящата от ответника молба от 17.10.2025г. изявление, че знае за делото, препятства прилагането на чл.47, ал.6 ГПК, поради което и вторият въпрос не кореспондира на мотивите в атакувания акт. Последните два въпроса №№ 3 и 4 изхождат от защитната теза на частния жалбоподател за приложимост на чл.40, ал.2 ГПК, доколкото ответникът е заявил в молба до съда, че не живее на посочения настоящ адрес, и че е запознат с делото, което изключва условието за лично връчване на първото съобщение по делото, с което страната да бъде предупредена за последиците на тази разпоредба. Видно от мотивите към обжалваното определение, съдът е приел за установено, че с молбата от 17.10.2025г. М. В. е заявил, че не живее повече от 15 години на адреса в [населено място], [улица], който обаче е постоянният му адрес, съгласно справката от НБДН, а не настоящият му такъв, посочен във въпрос № 3, доколкото за такъв условно е приет, че има в Германия. Това уточнение в случая е важно, доколкото разпоредбата на чл. 40 е приложима за страна, която живее или замине за повече от един месец в чужбина. В тази връзка решаващият съд е акцентирал на липсата на изрично изявление от този ответник, че живее в чужбина, което да обуслови задължението по чл.40, ал.1 ГПК за посочване на съдебен адресат. С оглед на това, и третият въпрос не съответства на обективираната в акта правна воля на съда. Тези съображения са относими и към последния четвърти въпрос от изложенето, който изхожда от тезата на частния жалбоподател, че заявеното от ответника, че е запознат с делото, изключва условието на чл.40, ал.2, изр. второ ГПК. На първо място, въззивният съд не е приемал, че този ответник е „запознат“ с делото, като не е ясно точно какъв смисъл влага частният жалбоподател в това твърдение, но е сигурно, че не се има предвид връчване на каквото и да е съобщение по делото, вкл. и такова със съдържанието по чл.40, ал.2, изр. второ ГПК. Наред с това, изложените от съда съображения по приложението на чл.40, ал.2 ГПК са допълнителни с оглед условното приемане наличието на данни за пребиваването на този ответник в чужбина. Не са излагани мотиви досежно това, дали заявеното от ответника В., че знае за делото, е достатъчно условие за прилагането на уредената с чл.40, ал.2, изр.първо ГПК законова фикция за връчване. Решаващият извод на съда е друг и е основан на императивната разпоредба на чл.40, ал.2, изр. второ ГПК, изискваща поне едно връчване на съобщение до страната, с което същата да е предупредена за последиците по тази алинея, каквото връчване с такова предупреждение не е установено по отношение на ответника В..

Освен липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно да препятства искания достъп до касационно обжалване, не е доказано и релевираното по всички въпроси допълнително селективно основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, тъй като не е обосновано по начина, указан в т.4 от ТР №1 от 19. 01.2010г. на ОСГТК на ВКС.

Очевидната неправилност по чл.280, ал.2,предл.3 е основана на твърдения на частния касатор, като в едната част са за факти, каквито не са установени от съда, а именно „ за посочен адрес в хода на производството“, а в останалата част съображенията са относими към поддържаната необоснованост на определението, която се преценява при допуснат касационен контрол. Не се констатират и приетите в практиката пороци, обосноваващи очевидната неправилност на съдебния акт, като превратно прилагане на закона, прилагане на отменена/изменена правна норма или наличие на явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Така мотивиран, съставът на ВКС, Търговска колегия, второ отделение