Определение № 283 от 25.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1437/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. В. С. чрез майка си и законен представител С. Й. М. срещу решение №27 от 04.03.2020 г. по в.гр.д.№10/2020 г. на АС Варна. С обжалваното решение е потвърдено решение №120 от 02.10.2019 г. по т.д.№245/2018 г. на ОС Добрич, с което е отхвърлен предявеният от В. В. С. чрез майка си и законен представител С. Й. М. срещу ЗК „Лев инс“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за сумата от 100 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо й Й. М. Й., настъпила в резултат на ПТП от 07.09.2013 г., ведно със законната лихва от 07.09.2013 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е излязъл извън рамките на диспозитивното начало, респективно извън предмета на делото при разпита на допуснатите по делото свидетели, а въззивният съд вместо да обезсили решението на първата инстанция, го е потвърдил. Евентуално се сочи, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част. 2. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка и следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли да изложи мотиви за това. 3. Спадат ли внуците към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинено от деликт, в случай, че е налице особена близост между ищеца внук и починалия. 4. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приеме за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това. 5. При изследване на въпроса дали ищецът попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно ТР №1/2016 г. на ОСГТНК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуци и дядовци, без да отчете спецификата на случая. 6. Допустимо ли е въззивният съд да не съобрази при тълкуване на свидетелските показания характера на зададените от съда и процесуалните представители въпроси, целящи да отклонят вниманието на свидетелите от предмета на делото. 7. Достатъчно ли е да се приеме за доказано местоживеенето на страна по делото единствено въз основа на удостоверение от общината, при положение, че има и други доказателства по делото, които установяват друго. 8. За установяване на изключителна връзка между дядо и внук следва ли същите да са живеели в едно домакинство през цялото време. По отношение на първите четири въпроса се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация ЗК „Лев инс“ АД не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд, позовавайки се на разпоредбата на §22 от ПЗР на КЗ /ДВ бр.102/2015 г./, е намерил за неоснователно възражението на ответното застрахователно дружество за недопустимост на производството поради неспазване на нормативно установеното задължение за предявяване на претенцията пред застрахователя. Приел е за безспорно установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и смъртта на дядото на ищцата. Посочил е, че спорни по делото са въпросите относно доказаните и претърпени от ищцата неимуществени вреди от смъртта на дядо й и обуславят ли същите изискуемите се предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя съгласно разясненията на ТР №1/2016г. на ОСГТНК на ВКС, според които, по изключение /освен децата на починалия, неговия съпруг, родители, братя и сестри, и други близки, които поради нетрудоспособност действително са били издържани или имат право на издръжка по закон от пострадалия, както и взетото за отглеждане, но още неосиновено дете, при фактически създадени отношения родител-дете/ легитимирано да претендира обезвреда за неимуществени вреди е и всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Изложил е съображения, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, претендиращият обезщетение следва да проведе главно и пълно доказване на обстоятелствата относно отношенията му с пострадалия, интензитета и продължителността на претърпените от него вреди, въз основа на които да се направи извод за наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания, а що се отнася до легитимацията на лицата, намиращи се в определена роднинска връзка с починалия, следва да бъде отчетен и традиционно установения в българското общество характер на семейните отношения между братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, които са част от най-близкия родствен и семеен кръг, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, поради което и само формалната връзка на родство не е достатъчна да обоснове основателност на исковата претенция. Счел е, че е необходимо да бъде доказано, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, поради което да е справедливо да бъдат обезщетени. Изхождайки от тези разрешения и анализирайки изключително подробно събраните по делото гласни доказателства, е достигнал до извод, че не са налице основания, даващи право на ищцата да получи претендираното обезщетение – посочил е, че показанията на разпитаните по делото свидетели, ценени и съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК, са общи, вътрешно и взаимно противоречиви, и не установяват твърдените от въззивницата релевантни обстоятелства, като от същите не могат да се направят категорични изводи относно това къде е живял починалият, за наличието на дълбоки и силни взаимоотношения между ищцата и дядо й, надхвърлящи нормалните и общоприети такива за подобна родствена връзка, както и за претърпени значителни по интензитет и продължителност страдания от страна на ищцата в резултат от загубата на дядо й /свидетелите сочат, че поради ниската възраст на децата първоначално не са им казали за смъртта му, като показанията им относно това кога и дали въобще е казано и в частност как е реагирала на това ищцата са противоречиви и недостоверни, а не се установяват и че ищцата „плаче неутешимо“ при мисълта, че повече няма да види дядо си, както и не сочат факти за психическото й състояние, гледайки как други деца си играят със своите дядовци или споделят за прекарани с тях семейни празници/. В този смисъл е приел, че твърденията за претърпени от ищцата неимуществени вреди от смъртта на дядо й, които е справедливо да бъдат обезщетени съобразно изложените по-горе съображения, са недоказани, което обуславя и извод, че предявеният срещу застрахователя на делинквента иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените в исковата молба фактически твърдения и отправеното до съда искане, допустим предмет на делото, като дори и да се приеме, че е налице допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при разпита на свидетелите от първоинстанционния съд /до което се свеждат направените за пръв път в касационната, но невъведени във въззивната жалба, оплаквания/, то това нарушение не може да доведе до извод за недопустимост на постановените от инстанциите по същество решения. В този смисъл не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост, като касационно обжалване на решението на това основание и по първия от поставените в изложението въпроси, не може да бъде допуснато. От друга страна при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК, е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил доводите и възраженията на страните /включително единствено наведените във въззивната жалба относно доказаност на иска/, извършил е самостоятелна и подробна преценка на събраните допустими и относими доказателства /вкл. показанията на разпитаните свидетели/, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства и е направил собствени фактически констатации и правни изводи, поради което по въпроси втори и четвърти, касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд е извършил и подробен анализ на претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на дядо й и е дал подробен отговор на въпроса, дали тези вреди, съобразно спецификата на конкретния случай, обуславят изискуемите се предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя, като се е съобразил изцяло с дадените в ТР №1 от 21.06.2018 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС указания /изключващи наличие на бланкетно поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по отношение пети и осми въпроси/. Съгласно тези указания материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961 г. и Постановление №5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Съобразил е и разясненията, според които особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци – част от най-близкия родствен и семеен кръг според традиционните семейни отношения за българското общество, като връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост и когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС. В този смисъл не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика на ВКС, а касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпроси трети, пети и осми. Всъщност с посочените въпроси, а и с поставените от касатора въпроси шести и седми се поддържа неправилност на изводите на съда, респективно по същество се оспорва правилността на решението, която обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,