Определение № 5879 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1931/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 749 /2024 г. на Софийския апелативен съд срещу въззивно решение № 135/ 17.02.2025 г. по делото, постановено по искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която с него искът на Б. Д. Л. срещу ПРБ е уважен общо за сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното обвинение, ведно със законната лихва, считано от 01.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата (решението на СГС е потвърдено в частта, с която искът е уважен за сумата 9 175.04 лева и САС допълнително е присъдил обезщетение в размер на 5 824,96 лева, ведно със законната лихва). ПРБ твърди, че искът е неоснователен за сума, която превишава 6 000 лева (по около 1 000 лева за всяка година от наказателното производство). Б. Д. Л. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения от САС размер 15 000 лева до пълния предявен размер 30 000 лева, както и в частта, с която е отхвърлен искът му за обезщетение за имуществени вреди в размер на 64 800 лева, представляваща сбор от неполучени месечни възнаграждения в размер на по 600 лева за периода от 10.05.2013 г. до 10.05.2019 г. и в частта, с която е осъден да заплати разноски. Касационните жалби са подадени от надлежни страни в предвидения срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовни са и са процесуално допустими. За мотивите на въззивния съд: Въззивният съд е отразил доводите за неправилност на първоинстанционното решение, които се съдържат във въззивните жалби и на двете страни по делото. След това въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, свързани с обвинението, които имат значение за определяне на размера на претендираните обезщетения: Обвинението за извършено престъпление по чл.290 НК (лъжесвидетелстване) е повдигнато на ищеца на 24.01.2013 г., като наказателното производство срещу него е приключило на 28.02.2019 г. с влязла в сила оправдателна присъда. На ищеца е била наложена мярка за неотклонение „подписка“. Обсъдени са отделни процесуално-следствени действия. Обвинителният акт е внесен в съда на 13.03.2014 г. По него е образувано наказателно дело и е постановена осъдителна присъда – 18 месеца лишаване от свобода, С решение от 10.11.2015 г. присъдата е отменена и делото е върнато на прокуратурата във фазата на досъдебното производство поради допуснати процесуални нарушения. На 20.01.2016 г. е внесен нов обвинителен акт, по него е постановена нова осъдителна присъда. На 14.02.2019 г. е постановено въззивно решение, с което е отменена осъдителната присъда от 18.05.2017 г. и ищецът е признат за невиновен. От 11.05.2018 г. до 10.12.2018 г. ищецът е изтърпявал наказание пробация, постановено с присъда от 18.05.2017 г. За установяване на характера на претърпените от ищеца неимуществени вреди е прието заключение на съдебно – психологическа и психиатрична експертиза, изготвено от психолог и психиатър, от която установява пряка връзка между повдигнатото незаконно обвинение и наблюдаваните при пострадалия депресивни състояния. Повдигането и поддържането на обвинение е довело до разстройство в адаптацията на ищеца с преобладаващо нарушение на други емоции F-43.23 – МКБ 10 - тревожност, депресия, безпокойство, напрежение, гняв и параноялни изживявани за отравяне през 2017 г.. Към датата на изготвяне на заключението ищецът е с възстановено психично здраве. Въззивният съд е обсъдил и събраните по делото показания на посочените от ищеца свидетели С. и Б., от които е прието за установено, че в резултат на обвинението ищецът е променил поведението си, като трайно е станал сприхав, нетърпелив, нервен и поведението му се е променило в депресивно. По отношение на основателността на предявения иск за имуществени вреди съдът е приел, че по делото не се установява намаляване на доходите на ищеца от възнаграждения като пряка и непосредствена последица от факта на незаконното обвинение, в резултат на което този иск е неоснователен. По отношение на основателността на предявения иск за неимуществени вреди съдът е приел, че ползваният от първоинстанционния съд математически модел при определяне на обезщетението е неправилен. След това въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на значението на установените релевантни факти за определяне на обема, характера и интензитета на вредите и съответното им обезщетение: Въззивният съд е съобразил характера и интензитета на преживените от пострадалия ищец психически страдания, установени от събраните по делото свидетелски показания и приетото по делото заключение на съдебно – психологическата и психиатрична експертиза. Обсъдена е тежестта на повдигнатото обвинение по чл.290 НК за извършено престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода„ за срок до 5 години. Отчетена е наложената спрямо ищеца мярка за неотклонение „подписка“. Взето е предвид обстоятелството, че ищецът два пъти е бил осъден с невлязла в законна сила присъда в две отделни съдебни производства, инициирани от Прокуратурата с обвинителни актове и е бил оправдан. Прието е, че макар и повдигнатото обвинение да не е за „тежко престъпление“ по смисъла на чл.93, т.7 НК, от естеството на самото обвинение следва, че е засегнато достойнството на личността. С оглед на това е прието, че справедливият размер на обезщетението е 15 000 лева. Въззивният съд е съобразил, че ищецът не е бил обвинен за извършване на тежко престъпление, но че от естеството на самото обвинение следва, че е засегнато достойнството на личността. Този факт определя и причинно-следствената връзка между повдигнатото обвинение и гнева на ищеца, а продължителността на наказателното производство (около 6 години - 24.01.2013 г. - 14.02.2019 г.) – неговото продължително депресивно състояние. Продължителното обвинение е довело до описаните в съдебното заключение разстройство в адаптацията на ищеца с преобладаващо нарушение на други емоции F-43.23 – МКБ 10 - тревожност, депресия, безпокойство, напрежение, гняв и параноялни изживявани за отравяне през 2017 г.. Въззивният съд е съобразил специфичния характер на обвинението в лъжесвидетелстване, което е свързано с престъпен умисъл за изкривяване на истината. Придържането към нея, като елемент на нравствените настройки на личността и нейното възпитание, е нравствено поведение, което е характерно за хора с висока чест и достойнство. Нарушаване на самооценката и проявлението и в обществото са вреди от неимуществен характер, които следва да бъдат справедливо обезщетени. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Страните спорят за определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, като изтъкват противоположни аргументи за неправилното му определяне. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България: Прокуратурата на Р. България твърди, че присъденият на Б. Д. Л. размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди и на установената практика. При определяне на размера на обезщетението съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, а понятието „справедливост“ не е абстрактно. Съдът не е съобразил, че претърпените от ищеца вреди са със значително по-нисък интензитет, с оглед на следните обстоятелства: предприетите действия на процесуална принуда в хода на досъдебното производство – прилаганата спрямо него мярка за неотклонение „подписка“; липсата на трайни вредни последици за физическо и психическо здраве на пострадалия; липсата на публично оповестяване на наказателното производство срещу него. Не са били отчетени още възрастта на пострадалия (43 години) – най-активната и трудоспособна възраст, продължителността на наказателното производство и интензивността на наказателното преследване. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят ПРБ извежда следния правен въпрос, за който твърди, че осъществява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: За начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно правилото на чл.52 ЗЗД, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на установените по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства (които имат значение за претърпените от ищеца неимуществени вреди) – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. ПРБ твърди, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с приетото с ППВС № 4 /23.12.1968 г. и с т.3 и т.11 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от претърпените от ищцата неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и в противоречие с т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. ПРБ твърди, че въпросът за размера на обезщетението е разрешен в противоречие и с приетото в решения на ВКС по гр.д. № 1439 /2022 г. на III г.о., по гр.д. № 996 /2021 г. на ІІІ г.о. и по гр.д. № 3860 /2022 г. на ІV г.о. Настоящият състав намира, че въпросът е обуславящ, но видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, не е разрешен в противоречие с приетото в посочените постановление и тълкувателни решения на ВКС. Въззивният съд е съобразил приетото в т. 11 (раздел ІІ от мотивите) на ППВС № 4 /23.12.1968 г. и последващата практика на ВС и ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД за това, че понятието справедливост е свързано с редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да прецени, за да определи размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Както беше посочено по-горе за мотивите на въззивния съд, въз основа на становищата на страните и след анализ на събраните по делото относими доказателства, той е посочил кои конкретни обстоятелства имат значение за спора – за вида и размера на претърпените вреди, чието обезщетение се иска и за определяне на точния размер на обезщетението и е обсъдил значението им. По-конкретно – въззивният съд е обсъдил изтъкнатите в жалбата на ПРБ факти и е обосновал значението им за определяне на обема и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди и за съответния размер на справедливото им обезщетяване. Размерът на обезщетението е определен след съвкупната преценка на всички релевантни конкретни обстоятелства. Между тях са и предприетите действия на процесуална принуда, отражението на незаконното обвинение върху психическо здраве на пострадалия, продължителността на наказателното производство и неговата интензивност. За да оправдае завишаването на размера на присъденото обезщетение съдът е съобразил характера на повдигнатото обвинение за престъпление, засягащо достойнството на личността и оценката за нейната значимост в обществото, сравнително дългия период на воденото на наказателно преследване срещу пострадалия (от 24.01.2013 г. до 28.02.2019 г.), както и обстоятелството, че двукратно е бил признат за виновен с невлязла в сила присъда. Въззивният съд е изложил последователни самостоятелни мотиви. Въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.3 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК за отговорността на държавата, тъй като по делото не е установено поведението на пострадалия да е причина за увреждането (по делото не е установено наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия). Въззивният съд не е допуснал противоречие с разрешението в посочената т.11 от същото ТР № 3 /22.04.2005 г. по тълк. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК, тъй като по делото не е установено ищецът да е бил частично оправдан. Въззивният съд не е допуснал противоречие и с разрешението в посочената т.19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като мотивите му отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Не е допуснато противоречиво разрешение и с нито едно от трите посочени решения на ВКС, тъй като не се установява въззивният съд да не е отчел всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, които имат значение за справедливото обезщетение. Посочените решения са постановени по три различни обвинения, разгледаните в тях обуславящи факти са различни от тези по обжалваното въззивно решение, единственото общо между тях трите е, че присъдените обезщетения са с по-нисък размер. По касационната жалба на Б. Д. Л.: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване наред с доводите за неправилно определен – занижен размер на обезщетението е поставен следният процесуалноправен въпрос, за който се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: Длъжен ли е съдът да съобрази всички събрани по делото писмени и устни доказателства при установяване на фактическия състав по делото, за който се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с тълкувателно решение по тълк.д. № 1 /09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 192 /14.06.2016 г. по гр.д. № 1061 /2016 г., на ВКС, IV г.о., Решение № 50185 /10.11.2022 г. по гр.д. № 4945 /2021 г. на ВКС, ІІІ г.о. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие, а в съответствие с установената практика, тъй като въззивният съд е съобразил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства за обстоятелствата, които имат значение за разгледания спор. За определяне на размера на причинените неимуществени вреди са обсъдени събраните по делото свидетелски показания и заключението на извършената във въззивното производство съдебно-психологическа и психиатрична експертиза и фактите от наказателното производство. По отношение на основателността на предявения иск за имуществени вреди, съдът е приел, че по делото не са представени доказателства, които да доказват съществуването на пряка и непосредствена връзка между факта на незаконното обвинение и намаляване на доходите на ищеца от трудови възнаграждения. Извършените от въззивния съд процесуални действия не са в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика. Въззивният съд е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на съвкупната преценка на всички релевантни за това обстоятелства. Тъй като по поставените въпроси има установена практика на ВКС и жалбоподателят не е обосновала допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, така както е предвидено с т.4 от ТР № 1 /2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, то и това основание не е осъществено. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Поради това настоящият състав намира, че няма съмнение за очевидна неправилност на обжалваното решение. Поради изложеното дотук настоящият състав приема, че по нито една от двете жалби не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед изхода от това производство (касационната жалба на нито една от страните не е допусната до касационно обжалване) не следва да се присъждат разноски. Воден от изложеното съдът