Определение № 23 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2576/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Прокуратурата на РБ срещу решение № 63/20г., постановено по в.гр.д. 99/20г. на Пловдивски апелативен съд, с което Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на Е. Г. М. 15000лв. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, заедно със законната лихва от 30.04.2016г. до окончателното плащане. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решиение на основание чл.280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. Според касатора решението е неправилно тъй като съдът се бил произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите как се определя размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД и длъжен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост. Въззивният съд е приел от фактическа страна, че в наказателното производство, ДП № 463/2009г. по описа на ОД МВР – С. З., ищецът Е. М. на 18.12.2009г. е бил привлечен в качеството на обвиняем за три тежки, по см. на чл.93, т.7 НК, престъпления - по чл.321, ал.3, т.2, вр. с ал.2 НК; чл.316 във вр. чл.308 ал.2 във вр. ал.1 във вр. чл.26, ал.1 НК; чл.253, ал.5 и ал.4, във вр. ал.3, т.1, във вр. ал.2 във вр. чл.26, ал.1 НК.В досъдебното производство, водено както срещу ищеца, така и срещу други лица по обвинения за тежки престъпления, обективирано в 156 тома, са извършвани с участието на ищеца множество процесуални действия, като същото се характеризира с фактическа и правна сложност. Воденото срещу ищеца наказателно производство е прераснало и в съдебна фаза пред /СпНС, където делото е внасяно последователно пет пъти с обвинителен акт, като са били образувани НОХД № 625/2012г., НОХД № 1733/2012г., НОХД № 1200/2013г., НОХД № 500/2014г. и НОХД № 1139/2014г. Първите посочени четири НОХД са прекратени от съда и делото - върнато на Прокуратурата за доразследване и за отстраняване на съществени процесуални нарушения.Наказателното производство срещу ищеца е окончателно прекратено от съда с окончателно определение от 05.02.2015г. по НОХД № 1139/2014г., на осн. действащия тогава чл.369, ал.4 НПК (отм.), поради неспазване от Прокуратурата на определения от съда тримесечен срок за внасяне на делото в съда по реда на чл.369, ал.2 НПК(отм.).Така, общата продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство е 5 години,1 месец и 19 дни.В наказателното производство по отношение на ищеца са постановени следните мерки за процесуална принуда: на 16.12.2009г.ищецът е бил задържан по ЗДМВР, като задържането му е продължено с постановление на прокурор до 72 часа, след което, по искане на ПРБ, му е наложена от съда с Определение от 19.12.2009г. по ЧНД № 1037/2009г. по описа на ОС – Ст.З. мярка за неотклонение „задържане под стража“ - за периода до 23.03.3009г. или - общо 3 месеца и 8 дни, след което мярката за неотклонение на ищеца е изменена в „домашен арест“, приравнена по тежест на „задържане под стража“ - за периода 24.03.2009г. до 05.08.2009г. или - 4 месеца и 12 дни, след което мярката за неотклонение на ищеца е изменена в “гаранция“ в размер на 500лв. Въззивният съд е приел от правна страна, че искът по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е основателен, а за да определи размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД е взел предвид следното: Обвинението срещу ищеца е било в извършването на три престъпления, които са тежки по см. на чл.93, т.7 ДР на НК, т.к. за всяко от тях се предвижда наказание лишаване от свобода над 5 години; продължителността на воденото срещу ищеца наказателното производство е 5г., 1м. и 19 дни, която е сравнително голяма, макар и същото да съответства на голямата фактическа и правна сложност на делото, тъй като само досъдебната фаза е обективирана в 156 тома; наказателното производство е прераснало и в съдебна фаза с внасяне на обвинителен акт в съда пет пъти, макар и да е проведено единствено съдебно заседание; четирикратно делото е прекратявано и връщано на Прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения и доразследване, което е причинило допълнително притеснения, несигурност и неудобства за ищеца; спрямо ищеца са били взети най-тежки мерки за отклонение „задържане под стража“ в продължение на 3 месеца и 8 дни и приравнената на нея „домашен арест“ – 4 месеца и 12 дни; множеството публикации в местните и национални печатни и електронни медии, чистото съдебно минало на ищеца; социално - икономическите условия и стандарта на живот в страната към релевантния минал момент 2009г.- 2015г., с оглед на официалните статистически данни на НСИ за постоянно нарастване на минималната работна заплата и средните разходи на лице и домакинство спрямо предходни моменти. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, защото по поставените въпроси не се установява допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване- противоречие с практиката на ВКС. Практиката на ВКС по въпроса за това как се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД е трайна и еднозначна. В ППВС №4/68г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД обаче не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Такива обстоятелства, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по искове с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са: личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във всички случаи на приложение на чл. 52 ЗЗД, база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди са стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането – в този см. са напр. решение № 115/5.04.2012 г.на ВКС по гр. д. № 593/2011 г. IV г. о., решение № 9/7.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 733/2011 г. на III г. о. о на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1179/2012 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 49/2011 г. на ВКС по гр. д. № 697/2010 г. на III г. о. на ВКС, решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на IV г. о. на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Следва да се отчита и това, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на деянието, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното/р. по гр. д. № 411/16 г. на четвърто г. о. на ВКС/. Моралните вреди са индивидуално определими и в дисхармония със справедливостта е определяне на обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди/ р. по гр. д. № 1916/09 г. на четвърто г. о. на ВКС/. В случая въззивният съд изцяло се е съобразил с практиката на ВКС като е отчел както размера на обезщетението при сходни случаи, но така също и групите от обстоятелства, които водят до увеличаване, респективно до намаляване размера на обезщетението. Воден от горното, състав на ВКС ІІІ ГО