Определение № 923 от 16.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 391/2015 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. Й. срещу решение от 13.10.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 14532/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение от 05.07.2013 г. по гр. дело № 11511/2012 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу У. К. Д., в качеството й на частен съдебен изпълнител (ЧСИ), частичен иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ за присъждане на сумата 24 000 лв. – част от общата сума 65 315.73 лв., претендирана като обезщетение за вреди от неправомерно поведение – неизвършване на изпълнителни действия по запориране на вземане на длъжника [фирма] към [фирма], произтичащо от договор за строителство от 16.05.2005 г. на обект „Център за гуми”, ведно със законната лихва и разноски. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответницата У. К. Д. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. С определение № 97/19.03.2015 г. по настоящото дело, касационното производство е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК, до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателното решение (ТР) № 2/2013 г. по посоченото тълкувателно дело е постановено на 21.05.2015 г. и е обявено на 26.06.2015 г., поради което са отпаднали пречките за движението на настоящото дело и касационното производство по него следва да се възобнови, съгласно чл. 230, ал. 1 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните шест правни въпроса: 1) какви са материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на ЧСИ на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ; 2) противоправно по смисъла на чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ ли е бездействието на ЧСИ, ако същият не е наложил поискан от взискателя запор върху вземане, поради невнасяне от взискателя на авансова такса за извършването му, и длъжен ли е ЧСИ в такъв случай да извърши поисканото от взискателя изпълнително действие; и 3) ЧСИ или взискателят следва да прояви активност за определяне и внасяне на дължимата авансова такса за извършване на поискано изпълнително действие; 4) следва ли съдът съгласно чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; 5) какъв е обемът на дължимата грижа на взискателя и същата включва ли водене на иск за оспорване на датите на представените в изпълнителното производство документи, установяващи разпореждане с незапорираното вземане, изразяваща се в извършване на процесуални действия, настъпили след датата на настъпването на вредата; и 6) следва ли във въззивното производство съдът да допусне, поискани с исковата молба доказателства, ако първоинстанционният съд е отказал събирането им, а крайният извод на въззивния съд е основан на недоказване на обстоятелствата, за които са поискани същите доказателства. Спирането на настоящото касационно производство е било постановено, тъй като вторият и третият от тези въпроси са включени в предмета на разглеждане на тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и конкретно – въпрос № 11 от това тълкувателно дело. В т. 11 от постановеното по него ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. е прието следното: Ако взискателят не е внесъл авансово дължима такса, частният съдебен изпълнител я събира от длъжника съгласно чл. 79, ал. 2 от ГПК, когато длъжникът отговаря за тази такса. Когато длъжникът не отговаря за тази такса, частният съдебен изпълнител може да претендира плащането й от взискателя по реда на чл. 410, ал. 1 от ГПК, независимо от размера на таксата. Изпълнителното действие не е опорочено поради невнасянето от взискателя на авансово дължимата такса за него. Несъбирането от частния съдебен изпълнител на авансово дължимата такса от взискателя съставлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 67 от ЗЧСИ. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено следното: Таксите по изпълнението се дължат от взискателя и се събират авансово, както от държавния съдебен изпълнител (чл. 73, ал. 3 от ГПК), така и от частния съдебен изпълнител (чл. 80 от ЗЧСИ). Предварителното внасяне на таксите от взискателя няма значение за законосъобразността на извършените от частния съдебен изпълнител изпълнителни действия, тъй като съгласно чл. 433, ал. 1, т. 6 от ГПК съдебният изпълнител прекратява изпълнителното производство, когато не са заплатени дължимите авансово такси и разноски по изпълнението, но извършените въпреки това изпълнителни действия не са порочни, не подлежат на обжалване на това основание и не може да бъдат отменени по жалба срещу тях. Прекратяването на производството поради невнасяне на дължимите от взискателя авансови такси и разноски е правна възможност, а в чл. 79, ал. 2 от ГПК изрично е уредена другата възможност: когато таксите по изпълнението не са внесени от взискателя, те да бъдат събрани от длъжника. Изрично е уредена в чл. 79, ал. 3 от ЗЧСИ и процесуалната възможност за несъбраните такси частният съдебен изпълнител да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл. 410, ал. 1 от ГПК срещу взискателя. Точното определяне, начисляване и събиране на дължимите такси за отделните изпълнителни действия съобразно тарифа по чл. 78, ал. 2 от ЗЧСИ е задължение на частния съдебен изпълнител. Неизпълнението на тези задължения представлява несъответствие между правно дължимото и фактическото поведение, т.е. налице е противоправно поведение. В случая от една страна, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение (като по този начин ги е направил и свои мотиви към въззивното решение), където е прието, че е налице неправомерно поведение на ответницата-ЧСИ, която не е изпратила, съгласно чл. 129, ал. 1, във вр. с чл. 426, ал. 3 от ГПК, съобщение до ищцата – взискател по изпълнителното дело, за отстраняване нередовността на молбата й за налагане на запора върху вземането на длъжника, изразяваща се в невнасянето на авансовата такса за извършването на това изпълнително действие, нито е посочила размера на таксата и не е изготвила сметка по чл. 79 от ЗЧСИ, нито е постановила отказ за извършване на изпълнителното действие, който също да съобщи на ищцата-взискател, включително възможността й да го обжалва по реда на чл. 436, ал. 1 от ГПК. От друга страна, въззивният съд е изложил и свои мотиви, че не споделя становището във въззивната жалба на ищцата-касатор, че ответницата-ЧСИ е следвало да извърши исканото изпълнително действие, дори и с риск да понесе дисциплинарна отговорност, като предпочете да защити интереса на взискателя по изпълнителното дело. В тази връзка са изложени съображения, че процесуалният закон не вменява такава отговорност, като съдебният изпълнител е длъжен да спазва законовите разпоредби, в частност – длъжен е да събере авансово дължимите такси. Отделно от това, СГС е приел, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между бездействието – неналагането на запор поради невнесена такса, и претендираната вреда, като в тази връзка е изложил съображения, че по делото няма доказателства в периода след подаването на молбата за налагането на запора ищцата-взискател да е проявила активност и да е поискала да бъде извършено това изпълнително действие, респ. – да е внесла дължимата такса. С горните си изводи въззивният съд е дал разрешение на втория и третия правни въпроси, което частично съответства, но същевременно е и в противоречие с т. 11 и мотивите към нея от ТР № 2/2013 г. от 26.06.2015 г. Това налага допускането на касационното обжалване по тези два правни въпроса, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд е дал разрешение на първия изведен от жалбоподалката правен въпрос, като е приел, че при иск с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, отговорността е налице при следните предпоставки: неправомерни действия на съдебния изпълнител; вреда; причинна връзка между настъпилата вреда и действията на съдебния изпълнител; вина, която се предполага до доказване на обратното, съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. СГС е приел и че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като пряка означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не беше незаконосъобразното действие или бездействие на ЧСИ, тъй като са преки само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т.е. които са адекватно следствие от увреждането; в тази връзка съдът се е позовал на решение № 196/20.07.2012 г. по гр. дело № 1555/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Идентично разрешение на този въпрос е възприето в соченото от жалбоподателката, решение № 264/08.04.2010 г. по гр. дело № 474/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; не е прието нещо различно и в другото сочено от нея, решение № 139/31.05.2011 г. по гр. дело № 1445/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; като тези две решения са цитирани в решението на ВКС, на което се е позовал въззивният съд. Няма основание за допускане на касационното обжалване и по останалите три правни въпроса, изведени в изложението към касационната жалба. Двата процесуалноправни въпроса от тях – четвъртият и шестият, макар и формулирани с по-висока степен на абстрактност, се свързват от жалбоподателката с конкретните й оплаквания за допуснати по настоящото дело от въззивния съд, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, по които настоящата инстанция ще се произнесе при извършването на касационната проверка на обжалваното въззивно решение по чл. 290, ал. 2 от ГПК. Поради това, няма необходимост на тези въпроси – така, както те са формулирани в изложението, да се дава отговор в тълкувателната част на касационното решение, още повече, че по тях е налице обилна задължителна практика на ВКС, като обжалваното решение не е в пряко противоречие с нея. Петият – материалноправен въпрос, изведен от жалбоподателката, изхожда изцяло от конкретиката на материалноправния спор по настоящото дело, поради което той не е намерил разрешение в соченото във връзка с него решение на ВКС, нито пък е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните два правни въпроса: 1) противоправно по смисъла на чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ ли е бездействието на ЧСИ, ако същият не е наложил поискан от взискателя запор върху вземане, поради невнасяне от взискателя на авансова такса за извършването му, и длъжен ли е ЧСИ в такъв случай да извърши поисканото от взискателя изпълнително действие; и 2) ЧСИ или взискателят следва да прояви активност за определяне и внасяне на дължимата авансова такса за извършване на поискано изпълнително действие. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателката следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 480 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение