Определение № 1643 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3821/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. А. - М. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 372 от 23.03.2023 г. по гр.д.№ 307/ 2022 г., в частта му, в която след отмяна на решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 16025/ 2018 г. жалбоподателката е осъдена да заплати на Б. Р. А. и Г. Р. А. сумата 52 303 лв. /по 26 151 лв. на всеки ищец/, получена без основание в периода от 10.05.2013 г. до 29.02.2016 г. чрез банкови преводи от сметка на Р. Г. А. с титуляр В. Г. А. - М., на основание чл.55 ал.1 ЗЗД, ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска 28.11.2018 г. до окончателното изплащане на задължението и е разпределена отговорността за разноските по делото. Въззивното решение не е обжалвано от ищците, поради което е влязло в сила в отхвърлящата предявените главни искове част. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол жалбоподателката поставя материалноправни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени и синтезирани в следния смисъл: нареждането на ползвател на платежни услуги към банка за извършване на директен дебит по сметка на трето лице представлява ли основание по смисъла на чл.55 ал.1 ЗЗД и съставлява ли плащането въз основа на такова нареждане свободно и съзнателно изпълнение; извършените при условията на фактическо съжителство ежемесечни парични преводи от банкова сметка на единия партньор по банкова сметка на другия партньор въз основа на нареждане за директен дебит, с предназначение на средствата издръжка на общото домакинство и съвместния живот на партньорите, съставляват ли дадено при начална липса на основание и дължи ли партньорът – получател връщане на тези суми; при дълготрайни фактически съжителства морален дълг ли е на всеки от партньорите да участва съобразно собствената си преценка и възможности в разходите за общото домакинство и развлечения и различни ли са моралните задължения в тази насока между съжителстващи лица и между съпрузи; при прекъсване на дълготрайно фактическо съжителство, отношенията между съжителстващите до момента на прекъсването, включително съзнателното изпълнение на нравствени задължения между тях, обвързват ли наследниците им; длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства и доводите на страните и да направи свои фактически и правни изводи по делото въз основа на анализ на доказателствения материал, без да основава решението си на предположения. Касаторът поддържа, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, същевременно че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ВКС). Освен това поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно при разрешаването на третия от поставените въпроси. Ответните страни Б. Р. А. и Г. Р. А. оспорват жалбата, като поддържат, че по първия въпрос касаторът не сочи практика на ВКС, а този въпрос няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, нито е разрешен очевидно неправилно. За останалите материалноправни въпроси поддържат, че са неотносими, тъй като въззивният съд е отрекъл изцяло тезата, че процесните суми са били дадени за нуждите на съвместното домакинство на ответницата с наследодателя на ищците. За процесуалноправния въпрос поддържат, че е разрешен в съответствие, а не в противоречие с практиката на ВКС. При условията на евентуалност излагат и доводи по съществото на спора - че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Жалбата е допустима, а искането за допускане на касационно обжалване - основателно. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд приел, че ищците са единствени наследници на Р. Г., който към датата на смъртта си живял на съпружески начала с ответницата. От месец май 2013 г. до месец септември 2016 г. включително той превеждал по сметка на ответницата ежемесечно по 2 000 лева /общо 70 000 лева/, а в периода от 09.08.2013 г. до 13.09.2018 г. ответницата превела по сметката на Р. Г. сумата 17 697 лева. Съдът счел за недоказани твърденията на ищците, че наследодателят им е дал на ответницата паричен заем и отхвърлил като неоснователен иска за връщането му. По евентуално предявения иск за връщане на преведените суми поради липса на основание за получаването им съдът констатирал, че наследодателят на ищците и ответницата са поддържали близки отношения, които включвали и съвместни развлекателни пътувания. В периода на съвместното съжителство те придобили чрез продажба недвижими имоти с един и същ административен адрес и пътували в чужбина, което оставило сложни следи във финансовата организация на личния живот на всеки от тях, но не се установявало преводите от по 2 000 лв месечно да са за нужди на общото им домакинство. От правна страна съдът посочил, че в тежест на ищците по иск по чл.55 ЗЗД е само да докажат, че претендираните за връщане суми са дадени от наследодателя им, по който факт нямало спор. В тежест на ответника било да установи, че е получавал сумите с основание, заявено в случая като съвместно съжителство, предполагащо разходи за организация на домакинството. Ответницата не доказала пълно и главно наличието на това основание за получаването на сумите, тъй като общото домакинство между нея и наследодателя на ищците било налице и преди 2013 г. Не било ясно защо плащанията започнали на 10.05.2013 г. и приключили на 29.02.3016 г., предположенията за финансовите взаимоотношения между съжителите били неограничени. Получателят на банкови преводи бил длъжен да докаже основанието на получаването, а посоченото от ответницата – организация на общо домакинство, дори и да било логично предвид безспорния факт за съжителство на съпружески начала, не било доказано. Затова съдът, приел, че липсва основание за разместване на преведените от Р. Г. 70 000 лева и че претенцията на ищците е основателна за сумата от 52 303 лева, в който размер искът бил предявен, като нямало значение дали обратното движение на средства представлява погасяване на договор за заем или връщане на недължимо платени суми. Съдът отхвърлил и възражението на ответницата, че сумата от 70 000 лева представлява ежемесечно изпълнение на нравствен дълг като посочил, че нито заключението на вещото лице сочи на еднолично поемане на разходите за съвместно съжителство, нито свидетелските показания могат да бъдат приети за достоверни в тази част. Не били събрани преки доказателства, че наследодателят на ищците при извършване на престацията е съзнавал, че изпълнява морално задължение. За разлика от съпрузите, чиито лични и имуществени отношения били обект на защита от нормите на СК, отношенията между фактически съжителстващи субекти се регламентирали от общите норми на ЗЗД. Не можело да се придават по-големи нравствени задължения между съвместно съжителстващите от нравствените задължения между съпрузите, защото брачните връзки обвързвали всички останали роднини с факта на брака и протичащите от него последици, а липсата на брак обвързвала само фактически съжителстващите партньори, докато съжителствали заедно. При прекъсване на съжителството поради смъртта на един от партньорите, по общата воля на съжителствалите или по волята на един от тях, отношенията им до прекъсването не обвързвали наследниците им с нравствените им задължения, което са имали един към друг. При преценката налице ли били нравствени задължения, съдът следвало да изхожда от събраните по делото доказателства, а не от само нему служебно известни факти или от предположения. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, четврътият уточнен от съда правен въпрос /при прекъсване на дълготрайно фактическо съжителство, отношенията между съжителстващите до момента на прекъсването, включително съзнателното изпълнение на нравствени задължения между тях, обвързват ли наследниците им/ обуславя обжалваното решение. Въззивният съд го е разрешил, като е приел, че при прекъсване на фактическо съжителство поради смъртта на един от партньорите, по общата воля на съжителствалите или по волята на един от тях, отношенията им до прекъсването не обвързват наследниците им с нравствените им задължения, което са имали един към друг. Основателно касаторът счита, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като законодателството не съдържа изричен и ясен отговор и няма данни за установена практика по разрешаването му. Поради това касационното обжалване следва да бъде допуснато по този въпрос на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а останалите доводи на страните съдът ще обсъди при разглеждане на жалбата по същество. По тези съображения Върховният касационен съд