Определение № 3339 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4898/2024 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от С. Д. С., чрез адв. П. Д. Д., срещу въззивно определение № 267/18.07.2024 г. на Пловдивския апелативен съд, по въззивно гр.д. № 329/2024 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като насрещните страни отговарят в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че няма основания за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, евентуално, че то е правилно. Към настоящото дело е присъединено и частно гр.д. № 4897/2024 г., образувано по частна жалба, подадена от С. Д. С., чрез адв. П. Д. Д., срещу определение № 302/17.09.2024 г., с което, по реда на чл. 248 ГПК, е допълнено определение № 267/18.07.2024 г. Частните жалби са редовни – подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащи на обжалване пред ВКС съдебни актове, и отговарят на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. За да се произнесе, съставът на Върховни касационен съд, взе предвид следното: С. Д. С. предявила против М. М. М. и С. Т. З., Д. С. С. С. и М. П. Я. иск за прогласяване нищожността на договор за извършване на РСМР от 26.09.2022 г. по покрива и външната фасада на сграда в [населено място], която представлява единична недвижима културна собственост. Ищцата притежава идеална част от имота. Ищцата твърди, че договорът противоречи на Закона за културното наследство поради липса на изискуемо по чл. 84 съгласуване, както и, че избраният изпълнител не отговаря на изискванията по чл. 15 от Закона за камарата на строителите, да има опит в областта на реставрацията на обекти, културни ценности, и в състава на персонала да участва квалифициран специалист – архитект. Ищцата допълва, че извършването на ремонт може да увреди сградата, както и е възможно да отговаря пред останалите съсобственици за направените от тях плащания. Според въззивната инстанция искът, като установителен, не формира изпълнителна сила, даваща право на ищцата да иска принудително изпълнение на потвърденото притезание, поради което се явява недопустим. Договорът за изработка, при липса на уговорка в полза на трето лице, поражда правни последици единствено между страните по него, не засяга правната сфера на други лица, което изключва правният интерес на ищцата за прогласяване на неговата нищожност. С този иск не може да се търси защита на собственически права, тъй като съдебното решение няма да формира изпълнителна сила, даваща право на ищеца да иска принудително изпълнение на потвърденото притезание. Дори да се признае договорът за недействителен, страните могат да продължат неговото изпълнение, без опасността да бъдат санкционирани по реда на чл. 527, ал. 3 ГПК. При предприети в нарушение на закона ремонтни дейности по сградата – паметник на културата, ищцата разполага с ефективно средство за защита, изразяващо се в налагане на принудителни административни мерки по чл. 192, ал. 1, т. 2, б. „б“ и „в“ ЗКН – спиране на строителството или спиране на други дейности, които създават опасност или увреждат недвижимо и движимо културно-историческо наследство. Уважаването на иска не може да спре изпълнението на договора, като отговорността на ищцата, като съсобственик, за припадащата й се част от разходите за ремонт на общата вещ, произтича от закона, а не пряко от договора. Жалбоподателят се обосновава с хипотезата по чл. 280, ал. 1,т. 1 ГПК с въпросите: съществува ли правен интерес от предявяване на иск от трето лице за нищожност на договор, когато изпълнението на договора засяга по негативен начин неговата правна сфера – противоречие с ТР № 7/13.01.2023 г. по тълк. д. № 7/2020 г. на ОСГТК на ВКС; съществува ли правен интерес на ищеца, като трето лице по договор за РСМР, от предявяване на установителен иск за нищожност на този договор, когато той търси внасяне на яснота в отношенията си с възложителя и от твърденията му в исковата молба е обоснована вероятност за нарушаване на негови конкретни субективни права, вследствие на сключването и изпълнението на този договор - противоречие с т. 1/07.03.2019 г. по тълк.д. № 1/2018 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 416/14.03.1962 г. по гр.д. № 248/1962 г.на ОСТК на ВКС, решение № 416 от 14.03.1962 г. по гр.д. № 248/1962 г., I г.о. на ВС; налице ли е „разумна субективна преценка“ при създадена несигурност в правното положение на ищеца при предявяване на установителен иск за нищожност на договор, обосноваваща правния интерес от предявяване на иска – противоречие с т. 1 от ТР № 1/07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г. на ОСТК на ВКС; обусловена ли е допустимостта на установителния иск за нищожност на договор за РСМР на имот, недвижима културна ценност, в светлината на правния интерес на ищеца, от възможността на ищеца да сезира със сигнал Инспектората за опазване на културното наследство към Министерството на културата за упражняване на контролните му правомощия по чл. 192, ал. 1, т. 2, б. „б“ и „в“ ЗКН – противоречие с т. 3 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС; за задължението на съда да тълкува по чл. 20 ЗД договорите, при какви предпоставки и как (уточнен от състава на ВКС). По този въпрос се твърди противоречие с решение № 74 от 09.07.2019 г. по тълк.д. № 1698/2018 г. на II т.о. на ВКС. В евентуалност жалбоподателят поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: съществува ли правен интерес на ищеца, като трето лице по договор за РСМР, от предявяване на установителен иск за нищожност на този договор, когато той търси внасяне на яснота в отношенията си с възложителя и от твърденията му в исковата молба е обоснована вероятност за нарушаване на негови конкретни субективни права, вследствие на сключването и изпълнението на този договор. Съставът на Върховния касационен съд намира, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като касационно обжалване следва да се допусне, поради противоречие на постановеното от въззивния съд с разясненията в цитираната от касатора съдебна практика на ВКС, по правен въпрос, обобщен и преформулиран служебно от касационния състав, както следва: кога е налице правен интерес на трето по договора лице да предяви иск за прогласяване на нищожността му, срещу съконтрахентите и има ли значение възможността на третото лице да брани интересите си и по друг ред. На така поставения въпрос, настоящият състав дава следното разрешение, при обобщаване разясненията в практиката на ВКС, вкл. и цитираната по-горе, която напълно споделя: Интерес от искова защита е налице, когато между насрещните страни има правен спор, а това се случа при неоснователното отричане на субективно материално право, което съществува или неоснователно претендиране на субективно материално право, което не съществува, чрез спор относно фактите и/или правото (тяхното възникване, съдържание или съществуване). Без значение е дали този спор се дължи на различие в становищата относно фактите, меродавни за правоотношението, или относно тяхното правно значение. Спорът е за вече възникнало, съществуващо понастоящем, или (в определени случаи) за съществувало преди това субективно материално право. Чрез исковото производство се цели установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на пресъдено нещо. Нищожният договор на общо основание не съществува за правния мир, по принцип може да се противопостави на трети лица и порокът може да бъде релевиран без срок, било чрез иск, било чрез позоваване на съществуването му, щом е налице правен (не винаги съвпадащ със житейския) интерес. Липсва правен интерес от исков процес, когато липсва правен спор, когато решението няма да се отрази върху правната сфера на ищеца и решението няма да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право. Наличието на правен интерес при заявен иск за нищожност на договор, следва да бъде преценяван от съда с оглед не само на данните по делото, а в по-широк аспект от гл.т. на поведение на ответника спрямо правата на собственост на ищеца и в контекста на чл. 6 ГПК, в смисъл, че страната сама има право да определи предмета на делото и обема на търсената защита и съдействие. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и, чрез които, всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск е допустим процесуален способ за предявяване нищожност на договор и релевиране на последиците на този вид начална недействителност. Само поради това, че на разположение на ищеца има осъдителен иск, не следва да се изключва правният интерес от искова защита чрез установителен иск, още повече, когато последният е за нищожност на сделка. Даденото разрешение от въззивната инстанция противоречи на така даденото от състава на ВКС разяснение. В допълнение, Пловдивският апелативен съд неправилно е определил действието на процесния договор за изработка, като не е съобразил, че се касае за договор относно съсобствена на ищцата и възложителите по договора вещ. Изпълнението неминуемо ще се отрази върху вещ, притежавана от ищцата и може да я промени или измени по начин, който е противен на нейната воля, или дори да я унищожи или увреди. Във всички случаи, последиците от договора за изработка са за всички съсобственици, като отношенията между тях се уреждат по правилата на чл. 30, ал. 3 ЗС при обикновената съсобственост и чл. 41 ЗС относно общите части при етажната собственост. Казаното означава, че ищцата ще дължи на другите съсобственици сума, съответна на нейния дял в съсобствеността, заплатена на изпълнителите по договор, който тя не одобрява, но и който се твърди да е нищожен. Необоснован и противен на материалния закон е изводът на въззивния съд, че насрещни претенции на възложителите по договора, основани на чл. 61, ал. 2 и чл. 59 ЗЗД към ищцата за припадащата й се част от направените разходи, произтичал от закона, а не от договора. Законовите разпоредби се прилагат, когато са осъществени елементите от фактическия им състав, така че първо трябва да има извършено от част от съсобствениците плащане по силата на договора за изработка с трето лица, за да могат те да търсят възстановяване на суми от ищцата, а когато плащането е извършено по нищожен договор, защото изпълнението е противно на законова разпоредба, не е налице разместване на имуществени блага, които да ангажират отговорността на ищцата спрямо съсобствениците – възложители. На следващо място, ако с договора за изработка са нарушени разпоредби на Закона за културно наследство, ищцата, като съсобственик, ще е евентуално отговорна или поне въвлечена в процедури и действия, за възстановяване на старо положение, което освен всичко друго, минимум ще затрудни упражняването в пълен обем на правото й на собственост върху имота. Не е нужно съдебното решение да формира изпълнителна сила, даваща право на ищцата да иска принудително изпълнение на потвърденото притезание, за да има тя правен интерес от потърсената искова защита. Ищецът е „господар на процеса“ и от неговата воля зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право при възникналото оспорване с насрещната страна. Следва да се посочи, че избраният в случая иск дава реално най-всеобхватна защита за всички възможни допълнителни спорове между ищцата и съсобствениците – възложители по договора, възникнали във връзка със спора им относно това как да изглеждат и да се ремонтират покрива и фасадата на сградата и по-общо управлението на същата от съсобствениците. Административните мерки, предложени от съда като такива, удовлетворяващи в по-голям обем интересите на ищцата, засегнати от спорния договор, са частично, изолирано и временно решение, при това, без да дават окончателно приключване на спора със сила на пресъдено нещо. Отново следва да се подчертае, че дори и да не се касае за финансова ангажиране на ищцата чрез договора, сключен от ответниците – съсобственици, несъмнено правото й на собственост се явява засегнато от угрозата да бъде изменена, увредена или унищожена изцяло или отчасти нейната вещ, евентуално използването й да бъде затруднено от евентуални административни забрани и процедури. В заключение, въззивното определение следва да се отмени и делото се върне на първостепенния Пловдивски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по исковата молба. При този резултат, съдебноделоводни разноски, предвид резултата по делото, не се дължат, и определението по чл. 248 ГПК също следва да бъде отменено. Сторените от страните съдебноделоводни разноски по това дело следва да се съобразят от съда при постановяване на решението, с оглед крайния изход по спора, съответно при окончателното приключване на делото, без постановяване на решение, с оглед основанието за това. Мотивиран от горното, съдът