Определение № 2382 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 581/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Прокуратурата на Република България (ПРБ), подадена чрез прокурор Р. И. срещу решение № 272/28.11.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 368/2025 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено в обжалваните части първоинстанционното решение № 109/08.05.2025 г. по гр. дело № 645/2024 г. на Габровския окръжен съд (ГОС), жалбоподателят е осъден, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на ищеца по делото А. К. К. следните суми: сумата 20 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.12.2024 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди от повдигнатото му по досъдебно производство (ДП) № 491/2015 г. на Габровската окръжна прокуратура, обвинение за извършване на престъпление, за което е оправдан; сумата 27 940 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 17.12.2024 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за претърпените имуществени вреди от същото обвинение; и сумата 2 836.67 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 25.03.2024 г. - 17.12.2024 г., в размер на законната лихва върху присъденото обезщетение за претърпените имуществени вреди. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора ПРБ, също чрез прокурор И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните факти и обстоятелства, които са от значение за дължимия размер на обезщетението и за приложението на принципа за справедливост, към който препраща чл. 4 от ЗОДОВ по отношение на обезщетението за морални вреди; и 2) следва ли да се обезщетява от държавата вредата, настъпила за ищеца от заплащането на сумата по уважен граждански иск в наказателното производство, по което осъдителната присъда е била отменена. По отношение на първия въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с т. 3 и т. 11 от тълкувателно решение (ТР) № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 35281/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 138/30.05.2019 г. по гр. д. № 4309/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория въпрос касаторът сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ГПК, т.е. въпросът да е от значение за развитието на правото. Насрещната страна по делото – ищецът А. К., чрез процесуалния си пълномощник адв. Б. Г. е подала отговор на касационната жалба, в който излага аргументи, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – и доводи за неоснователност на жалбата. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: Досъдебното производство срещу ищеца е образувано на 10.03.2015 г., като на същата дата е извършено претърсване и изземване в жилището му в [населено място]. С постановление от 10.06.2015 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 1 и 2, във вр. с ал. 1 от НК, взета е мярка за неотклонение „подписка“ и е проведен разпит. Разследването е предявено на обвиняемия ищец на 10.06.2015 г. Обвинителният акт е внесен на 25.02.2016 г. в ГОС, който с присъда от 12.07.2016 г. е признал ищеца за виновен и го е осъдил на 3 години лишаване от свобода, като наказанието е отложено, на основание чл. 66 от НК, за срок от 3 години, наложена е и глоба в размер 3 000 лв. По протест на прокуратурата и жалба на ищеца, ВтАС с решение от 17.10.2015 г. е отменил присъдата и е върнал делото за ново разглеждане, при което с присъда от 03.04.2017 г. ГОС е признал ищеца за невиновен по повдигнатото обвинение. По протест на прокуратурата оправдателната присъда е частично отменена от ВтАС с присъда от 24.07.2017 г., с която ищецът е признат за виновен в извършване на деянието по чл. 252, ал. 1 от НК и му е наложено наказание 3 години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66 от НК за срок от 3 години; в останалата част – по обвинението по чл. 252, ал. 2 от НК, оправдателната присъда на ГОС е потвърдена. С решение от 13.06.2018 г. на ВКС присъдата от 24.07.2017 г. на ВтАС е отменена и делото върнато за ново разглеждане, при което оправдателната присъда от 03.04.2017 г. на ГОС е потвърдена с решение от 26.09.2018 г. на ВтАС. Последното е отменено с решение от 13.05.2019 г. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане, при което с присъда от 22.10.2019 г. ВтАС е отменил частично оправдателната присъда от 03.04.2017 г. на ГОС и вместо това е признал ищеца за виновен в извършване на деянието по чл. 252, ал. 1 от НК и го е осъдил на 1 година лишаване от свобода, като на основание чл. 66 от НК е отложил изтърпяването на наказанието за срок от 3 години; потвърдил е оправдателната присъда в останалата част; осъдил е ищеца да заплати на М. С. сумата 7 700 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за всички съдебни инстанции, на осн. чл. 189, ал. 3 от НПК. С присъда от 14.06.2020 г. ВКС е отменил изцяло присъдата от 22.10.2019 г. на ВтАС и присъдата от 03.04.2017 г. на ГОС, и е признал ищеца за виновен по повдигнатото обвинение по чл. 252, ал. 1 от НК, като го е осъдил на 2 години лишаване от свобода, изтърпяването на което наказание е отложил за срок от 5 години, на основание чл. 66 от НК. С определение от 25.09.2020 г. на ГОС ищецът е осъден да заплати на частния обвинител М. С. направените по делото разноски в размер на 6 200 лв.; това определение е изменено с определение от 29.10.2020 г. на ВтАС, като общият размер на разноските е увеличен на 7 700 лв. С решение от 25.03.2024 г. ВКС е възобновил производството, отменил е присъдата от 14.06.2020 г. и е оправдал ищеца. От гласните доказателства по делото въззивният съд е установил, че след като са започнали делата, ищецът не можел да спи, разхождал се нощем в къщи, заварвали го сутринта на канапето; питал се „какво ще прави“. След година-две започнал да казва, че ще се самоубие; бил неадекватен на моменти, затворен, потиснат, унил, ходел с наведена глава; посещавал психиатър. Ищецът имал счетоводна къща, като след началото на делата започнал да не си върши работата както трябва, забравял да свърши работата си. Усетило се недоверие от страна на клиентите – фирмите, които обслужвали отказвали да говорят с ищеца, търсели само сина му, който също работи в счетоводната кантора. През 2017-2018 г. ищецът и съпругата му се преместили в къщата си в [населено място]. Имало е публикации във вестника, като името на ищеца било изписано не с инициали, а като „А. К.“ – счетоводител. Приятелите и познатите на семейството разбрали за обвиненията, понякога питали сина на ищеца какво става с баща му, ще влиза ли в затвора. От представените по делото медицински документи апелативният съд е установил, че още през септември 2015 г. ищецът е посетил психиатър и психолог, като му е поставена диагноза протрахирана депресивна реакция, страхово-тревожно депресивен синдром с натрапливости от депресивния регистър. Психологични изследвания и консултации с психиатър са извършвани и през 2017-2018 г., като е установен умерено тежък епизод на депресивното разстройство, с остатъчни натрапливости от депресивния регистър, на фона на протрахирана психотравма. Съдът е установил и че във вестинк „100 вести“ на 27.02.2016 г. е публикувана статия за повдигнатото обвинение, като ищецът е посочен като „А. К“, съдържат се и данни, че е имал фирма за счетоводни услуги. От представените по делото изпълнителен лист от 06.11.2020 г., издаден въз основа на определението от 29.10.2020 г. на ВтАС, и платежно нареждане, съдът е установил, че ищецът е платил сумата 7 700 лв. на М. С.. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е приел, че определеното от първостепенния съд обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на повдигнатото срещу него незаконно обвинение, в размер на 20 000 лв. е адекватно на установените по делото вреди и съответства на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което е намерил, че не са налице основания за намаляването му, каквото е искането на жалбоподателя-ответник. За да достигне до този извод апелативният съд е взел предвид продължителността на наказателното производство срещу ищеца – 9 години; вида и тежестта на повдигнатото обвинение по чл. 252, ал. 2 от НК – за тежко престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 5 до 10 години и конфискация на имущество. Съдът е приел, че от значение при определяне на справедливото обезщетение за търпените неимуществени вреди е и обстоятелството, че при инстанционния контрол по отношение на ищеца са постановени осъдителни присъди и му е наложено наказание лишаване от свобода. Апелативният съд е обсъдил и отрицателното отражение на наказателното преследване върху личния, социалния и професионалния живот на ищеца. Взел е предвид негативното отражение върху психичното му състояние – неговата депресивната реакция от негативното събитие в живота му – възбуждането на наказателното преследване за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода, установена от медицинските документи и от гласните доказателства. Съдът е приел и че по чисто житейски критерии, преживените от ищеца отрицателни емоции са с висок интензитет, особено след привличането му като обвиняем; в тази връзка е съобразил, че към датата на привличането му като обвиняем ищецът е бил на 63 години, семеен, работил е като счетоводител и е имал счетоводна кантора заедно със своя син. Отчел е също, че повдигането на обвинението срещу ищеца е представлявало сериозен стрес за него, дискредитирало е професионалната му кариера, компрометирало е личността му сред клиентите на счетоводната кантора и в местното общество, сред близките и приятелите му; в тази връзка съдът е намерил за обясними и социалната изолация на ищеца, притесненията му от развитието на наказателното производство, страха от евентуално осъждане, тревогите в личен план за негативните последици на повдигнатото обвинение за семейството и близките му. Апелативният съд е приел още, че независимо, че повдигнатото обвинение е станало обществено достояние чрез публикация в пресата и че осъдителните присъди в наказателното производство са постановени от съда, отговорността за претърпените от ищеца неимуществени вреди се носи от прокуратурата, защото тя е повдигнала обвинението, по което ищецът е бил оправдан. От друга страна въззивният съд е намерил, не са налице основания за увеличаване размера на присъденото обезщетение за неимуществените вреди, каквото е било искането на въззивника-ищец. За да достигне до този извод, съдът е съобразил, че през цялото наказателно производство спрямо ищеца е била приложена най леката мярка за неотклонение – „подписка“, при което той не е търпял ограничения в свободното си придвижване, не е имал пречки да упражнява трудовата си дейност и да реализира доходи от нея, да живее заедно със семейството си. Отчел е също, че изтърпяването на наложеното с осъдителните присъди наказание лишаване от свобода е било отложено на основание чл. 66 от НК. Също в тази връзка съдът е посочил, че по делото това не е установено, включително и от показанията на съпругата и на сина на ищеца, семейството му да е „разбито“, каквито са били твърденията му. Съобразил е също, че извън негативното отражение върху психиката му, ищецът не твърди да са настъпили здравословни проблеми вследствие на повдигнатото обвинение; не твърди и работата на счетоводната му кантора да е преустановена в резултат на дискредитирането му в обществото и в професионалните среди. В обобщение съдът е приел, че по делото не са доказани значителни и дългосрочни негативни последици от незаконното обвинение, които сериозно и необратимо да са влошили качеството на живот на ищеца, и които, при прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, да обосноват присъждане на обезщетение за моралните вреди над сумата 20 000 лв. Относно обезщетението за имуществените вреди въззивният съд е прецизирал претенциите на ищеца, а именно: за сумата 24 140 лв. – платени адвокатски възнаграждения за защитата му в наказателното производство и за сумата 7 700 лв. – платена на гражданския ищец и частен обвинител М. С. по изпълнителния лист от 06.11.2020 г. Апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че претенцията за платени адвокатски възнаграждение в наказателното производство същата е доказана до размер от 20 240 лв., тъй като направените от ищеца разходи за защита се установяват от приложените по съответните наказателни дела, договори за правна защита и съдействие: платени са адвокатски възнаграждение на адв. Т. М. в общ размер 6 600 лв., на адв. И. И. – в общ размер 1 800 лв., на адв. Г. – в размер 800 лв. и на Адвокатско дружество „К. и партньори“ – в общ размер 11 040 лв. Въззивният съд е намерил за недоказани разходи за платено от ищеца възнаграждение на адв. Г. в размер на 100 лв., възнаграждение на адв. А. И. – в общ размер на 1 400 лв. и възнаграждение в размер 2 400 лв. – на Адвокатското дружество „К. и партньори“, като е изложил съображенията си и за този свой извод. Въззивният съд е приел, че обезщетението за имуществените вреди, претърпени от ищеца вследствие незаконното обвинение, включва и сумата 7 700 лв., представляваща платените от ищеца разноски на частния обвинител и граждански ищец в наказателното производство М. С.; в тази връзка съдът е изложил съображения, че тези разноски са направени от частния обвинител в рамките на наказателния процес, образуван по внесения обвинителен акт, заплатени са от ищеца при разпределение на отговорността за разноски, поради което за него те представляват имуществена вреда, която следва да бъде репарирана от ответната ПРБ. По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Размерът на процесното обезщетение за неимуществени вреди е определен от въззивния съд, като са взети предвид и са преценени всички правнорелевантни за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложен общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД – в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и във формираната по реда на чл. 290 от ГПК, обилна практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора ПРБ две решения на касационната инстанция. Съгласно тази трайно установена практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете за обезщетение на неимуществени вреди от обвинение, по което ищецът е оправдан, такива правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение в извършването престъпление – неговия вид и предвиденото за него наказание в НК; дали то е свързано с професионалната дейност на ищеца и как е повлияло на професионалната му реализация; дали срещу него е била постановена осъдителна присъда и за какво по вид и размер наказание, която е била отменена, в които случаи интензитетът на вредите е значително по-висок; продължителността на наказателното производство; дали е взета и вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – професия, семейство, приятели, социална среда, медийна разгласа, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване, като размерът на обезщетението трябва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение при определянето на размера на обезщетението не е нещо различно, респ. – не е в противоречие, а напротив – съобразено е с така цитираната практика на ВС и ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД. Следователно, в случая не е налице наведената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия поставен от него правен въпрос – относно задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните обстоятелства, които са от значение за дължимия размер на обезщетението на неимуществените (моралните) вреди и за приложението на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. В касационната си жалба и в изложението към нея ответната ПРБ не сочи никое конкретно обстоятелство по делото, което да не е било обсъдено и преценено от въззивния съд при определянето размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Жалбоподателят излага своя собствена преценка на релевантните факти, установени по делото, но дори и не сочи какъв според него е справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие предприетото срещу него незаконно наказателно преследване. Както неведнъж е изтъквал ВКС в свои актове, несъгласието на касатора със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които последният по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от въззивната инстанция горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост, възприети в трайно установената съдебна практика. Касационното обжалване не следва да се допуска и по втория поставен от касатора правен въпрос – относно обезщетението за имуществените вреди. Видно от мотивите на въззивната инстанция, същото е присъдено за репариране на претърпените от ищеца загуби, изразяващи се в заплатените от него адвокатски възнаграждения за защитата му в наказателното производство, както и в заплатените от него разноски, направени от частния обвинител и граждански ищец в наказателното производство. Въззивният съд не е присъждал обезщетение за имуществена вреда на ищеца, изразяваща се в заплатена от него сума (обезщетение) по уважен граждански иск в наказателното производство, каквато е постановката на втория въпрос, респ. – апелативният съд не е обсъждал такъв правен въпрос, същият не е обуславящ правните му изводи в обжалваното решение и е без значение за изхода на правния спор по делото, поради което и не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от това, като допълнителна предпоставка по отношение на втория въпрос, в изложението си касаторът сочи единствено разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ГПК и излага аргументите си (поддържани и във въззивната и в касационната му жалба) по същество – за неоснователност на претенцията на ищеца за репариране на претърпяната имуществена вреда, изразяваща се в заплатените разноски на частния обвинител и граждански ищец в наказателното производство. В изложението липсват каквито и да било съображения, поставеният втори правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които формират единната (обща) хипотеза на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Тази липса на аргументация на сочената допълнителна предпоставка, сама по себе си, също е достатъчна за недопускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение