Определение № 825 от 24.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5035/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище в [населено място], представлявана от изпълнителния директор д-р И. С., чрез юрисконсулт С. А., против решение № 162 от 26 април 2016 г., постановено по в.гр.д. № 173 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2016 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 1621 от 9 декември 2015 г., постановено по гр.д. № 5428/2014 г. по описа на районния съд в [населено място] за осъждане на болницата да заплати на М. М. М. и Е. Н. М. от [населено място] по искове по чл. 49 ЗЗД по 2500 лева обезщетение за вреди – претърпени болки и страдания, преживени в резултат от лекарска небрежност на длъжностни лица при дружеството по повод изпълнение на техни задължения, довели до смъртта на техния баща и съпруг М. М., починал на 14.09.2009 г., ведно със законната лихва от завеждането на исковете, както и в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и исковете са уважени до сумата от още по 15000 лева или общо в размер на сумата от по 17 500 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост, постановено при съществено нарушение на процесуалните норми и при неточно приложение на материалния закон. Оспорва се осъществяването на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Неправилно, според жалбоподателя, съдът приема, че е налице деяние от страна на ответната болница или нейни служители, което да е довело до настъпването на вредоносния резултат – смъртта на пациента М.; неправилно се приема и наличието на противоправност на действията и бездействията на лицата, служители на ответното дружество, както и на причинна връзка между деянието и вредите. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл относно неправилността на решението по въпроси и оплаквания, които не са били предмет на въззивните жалби, с което е нарушил задълженията си по чл. 269 ГПК. За неправилно се сочи становището на съда, че изменението на иска в хода на процеса представлява прецизиране на иска, а не увеличение на същия, и направения в тази връзка извод за началния момент на давността относно увеличената част. Твърди се да не е посочено в решението с кои конкретни действия на служителите на болницата е осъществено непозволеното увреждане; не е отговорено дали е била налице ситуация на спешност за преливане на кръв и не изяснено с какво установената организация в отделение „Трансфузионна хематология“ е допринесла за настъпването на вредите. За необосновани се сочат изводите на съда по отношение на неправомерността на деянието, за прекъсването на давността за вземането и за степента, в която ищците са допринесли за настъпването на вредоносния резултат. В приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се заявява наличието на всички допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Ответниците по жалбата Е. Н. М. и М. М. М. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. К. Х., в отговор на касационната жалба сочат доводи за неоснователността й, както и за липса на основания за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Срещу въззивното решение е подадена и касационна жалба от Е. Н. М. и М. М. М. – и двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. К. Х., в частта му, с която е потвърдено решение № 1621 от 9 декември 2015 г. по гр.д. № 5428/2014 г. на районния съд в [населено място] за отхвърляне на предявения от М. иск за разликата от по 17500 лева до пълния предявен размер от по 25000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В жалбата се оспорват изводите на въззивната инстанция, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищците, изразяващо се в проява на бездействие. Сочи се, че с оглед разпоредбата на 51, ал. 2 ЗЗД само пострадалото лице може да бъде субект на съпричиняване, а освен това липсват доказателства, които да установяват, че по-ранното хоспитализиране на пострадалото лице – наследодател на ищците, би предотвратило леталния изход. Напротив – твърди се за установено, че ищците са поискали своевременно лечение от лекуващия лекар, предложили са да доплатят, за да се включи на пациента по-силен антибиотик, намерили са донори, които да дадат кръв, но в почивен ден не е имало кой да я вземе. Твърди се също, че не се установява и причинна връзка между евентуално забавяне на лечението и настъпилите вредоносни последици, като тя недопустимо се предполага от въззивния съд. В изложение към касационната жалба на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответната по жалбата страна – МБАЛ [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез юрисконсулт С. А. и адв. А. Н., заявява доводи за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване поради липса на общите и допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, както и за неоснователност на жалбата по същество. С обжалваното решение е съобразено, че производството пред първоинстанционния съд е започнало по искова молба на М. против болницата, с която са предявени искове ответното дружество да бъде осъдено да заплати на всеки от ищците сумата от по 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди – болки и страдания, преживени вследствие лекарска небрежност и бездействие на длъжностни лица в болница при изпълнението на техните задължения, и причинили смъртта на М. Т. М., техен баща и съпруг, починал на 14 септември 2009 г., които искове впоследствие са увеличени на 25000 лева за всеки от ищците. За процеса на лечение на наследодателя на ищците е прието следното: той е бил приет в болницата на 12 септември 2009 г. с направление за хоспитализация с предварителна диагноза „Лобарна пневмония вдясно“, която била потвърдена от направените в отделението изследвания, придружена с данни за тежка панцитопения; назначено е било комплексно лечение с широкоспектърен антибиотик, медикаменти за понижаване на температурата, противоалергични, както и вливания на водно-солеви разтвори и кислородотерапия; на 13 септември 2009 г. (неделя) сутринта е изпратено искане за кръв, кръвни съставки и плазмени продукти до Центъра по трансфузионна хематология към МБАЛ [фирма] за 1 сак еритроцитен концентрат, но искането било върнато с ръкописен надпис в горната част „Дарители в понеделник“; на следващия ден е изпратено същото искане повторно, след което служителите на болницата са получили 2 сака еритроцитна маса А1В+, като хемотрансфузия е започнала на същата дата в 16.45 ч и е завършила в 18.40 ч., като няколко часа по-късно (20.45 ч.) М. е починал. Кредитирани са свидетелските показания за това, че и двамата ищци преживяват изключително тежко загубата на техния баща и съпруг, след смъртта на когото същите били потиснати, притеснени и в много тежко състояние, изпитвали отчаяние и безсилие. Прието е, че служителите на болницата са проявили бездействие и не са извършили всички необходими действия за оказване на медицинска помощ в пълен обем на свой пациент, като в конкретния случай, и предвид заключението на назначената експертиза, е било необходимо кръвопреливане. Счетено е, че ответникът е създал такава организация на работа в отделението за трансфузионна хематология, че в събота и неделя извършването на кръвопреливане на практика е в зависимост от преценката на дежурния лаборант. Отхвърлено е въведеното от ответника възражение за погасяване на вземането поради изтекла давност. Прието е, че исковата молба е изпратена по пощата на 13 септември 2014 г., а погасителната давност се изчислява от деня на настъпването на смъртта (14.09.2009 г.), поради което и с оглед приложението на чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК, и съобразно съдебната практика, срокът следва да се изчисли към момента на подаването на исковата молба, а не на постъпването й в съда. Изложени са съображения, че правилата за спирането и прекъсването на давността следва да се приложат за пълния размер на иска, а не за първоначално предявения от 5000 лева, тъй като се касае за увеличение на същия иск, а не за предявяване на нов. Понесените от ищците страдания е счетено да съответстват на поисканото обезщетение от 25000 лева, но то следва да бъде намалено поради съпричиняване на вредоносния резултат. Посочено е, че ищците не са предприели своевременни действия за постъпване на болния в медицинско заведение – пет дни преди хоспитализацията М. е бил с оплаквания от дразнеща кашлица с трудно отделяне на храчки, задълбочаващ се недостиг на въздух, бодежи в гърдите и повишена температура, а развилата се пневмония била с определена давност от около поне седмица, поради което и обезщетението е намалено с 30%, като в полза на всеки от ищците е присъдено обезщетение в размер на 17500 лева. Поставените и от двете страни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. От страна на болницата на първо място се пита когато предявеният иск е за парично обезщетение в определен размер и този размер е фиксиран в исковата молба, без обаче да е посочено, че искът се предявява частично, така предявеният иск прекъсва ли давността относно размера му, ако впоследствие искът бъде увеличен, без за увеличението изрично да се посочва, че то е следствие на грешка, заблуда или прецизиране, нито съобразно събраните доказателства по делото да се е установило, че размерът на иска е с по-висока стойност. Поставя се и въпросът при прецизиране на размера на иска в хода на процеса следва ли изменението на иска да е заявено от ищеца като прецизиране поради определени обстоятелства (напр. грешка, заблуда, нови доказателства събрани по делото) или съдът служебно може да прецени, че изменението на иска от ищеца не е увеличение, а прецизиране на размера на иска, и приема ли се всяко увеличение на иска до приключване на съдебното дирене в първа инстанция за прецизиране на размера на иска в случаите, в които искът не е заявен като частичен. Касаторът твърди, че дадените от въззивния съд изводи по двата въпроса са сторени в нарушение на практиката на ВКС, и поради противоречивото разрешаване на въпроса. В първото от сочените решения – това по т.д. № 808/2011 г., ІІ т.о., при отговор на въпроса към кой момент следва да се преценява изтичането на погасителната давност за вземанията (сумите), с които по реда на чл. 116 ГПК /отм./ е допуснато увеличение на първоначално предявения иск, касационният съд се основава на вече постановена практика на ВКС, за да приеме, че извън хипотезата на частичен иск, изтеклата погасителна давност спрямо увеличения по реда на чл. 116, ал. 1, пр. второ ГПК /отм./ иск се преценява към момента на предявяване на иска с исковата молба; след като ищецът е индивидуализирал вземането си още при предявяване на иска и не е заявил категорично, че искът е частичен, предприетото по реда на чл. 116, ал. 1, пр. второ ГПК /отм./ увеличение на размера на исковата претенция не представлява предявяване на нов иск, а форма на прецизиране на размера на иска, чрез която ищецът коригира грешки или неточности в преценката си за действителния размер на спорното вземане; затова спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. ”ж” ЗЗД и прекъсването й по чл. 116, б. ”б” ЗЗД настъпват от датата на завеждане на иска - както за първоначално посочения в исковата молба размер на вземането, така и за размера, увеличен по реда на чл. 116, ал. 1, пр. второ ГПК /отм./. Даденото от въззивния съд тълкуване по възражението на дружеството за погасяване по давност на увеличението на размера на претенциите, е съответно на соченото обвързващо тълкуване, поради което твърдяното основание за допускане на касационното обжалване не се обосновава. Друг извод не може да се направи и от останалите цитирани актове на ВКС. В решението по гр.д. № 4647/2014 г., III г.о., поставените въпроси не се разрешават, защото на тълкуване са подложени проблемите за това с намаляването на иска прави ли се изменение на петитума на исковата молба, и допустимо ли е при изменение на основанието на иска да се направи намаляване на исковата претенция. При аргументацията на отговорите си между другото съдът сочи, че изменението на иска само досежно неговия размер не съставлява същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК, и в случая както в първоначалната искова молба, така и след изменението ищецът претендира парична сума като обезщетение за нанесена му имуществена вреда. С решението по т.д. № 567/2014 г., II т.о. е разрешен въпросът дали предявяването на частичен иск спира давността и по отношение на непредявената част от вземането, за която е допуснато увеличение на иска в хода на делото, но след изтичане на давностния срок, поради което поставените от касатора правни въпроси не са разрешени. Такъв е случаят и по т.д. № 20/2011 г., І т.о. – съдът е дал отговор на въпроса за определяне на лихвите върху присъдено обезщетение за непозволено увреждане и за прилагане на нормата на чл. 57 ГПК /отм./. Предвид наличието на уеднаквена съдебна практика, намерила израз в първото от цитираните от касатора решения на ВКС, то наличието на противоречива такава, каквато цел се търси в соченето на решение № 3205 по гр.д. № 2364/2012 г., I г.о., ВС, следва да се счете вече преодоляна (в този смисъл т. 3 на ТР № 1/2009г., ОСГТК, ВКС). На трето място се пита възниква ли отговорност по смисъла на чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за работодателя, възложил работата, без ищецът да е доказал в условията на пълно доказване, че между действията или бездействията на служителите на ответника и настъпилия вредоносен резултат е налице причинно-следствена връзка. Значението на този въпрос се обосновава с доводи, че съдът не е установил причинна връзка между действията и бездействията на служителите на ответната болница и настъпилата смърт. Това твърдение обаче не се оправдава от възприетото от съда – счетено е, че служителите на ответника са проявили бездействие и не са извършили всички необходими действия за оказване на медицинска помощ в пълен обем, като задължение на лекаря е не да не уврежда здравето на болния, а да подобри състоянието му, което в случая на починалото лице, е налагало кръвопреливане, но ответникът е създал организация на работа в отделението за трансфузионна хематология, която е позволила кръвопреливане да не бъде извършено, като счетено за неналожително от дежурния лаборант (пациентът не е счетен за спешен, а за хроничен). При това положение не се налага да се преценяват дадените от ВКС разрешения в сочените от касатора решения по гр.д. № 582/2011 г., IV г.о., по гр.д. № 1561/2011 г., III г.о., по гр.д. № 5739/2007 г., III г.о., и по гр.д. № 61/2012 г., III г.о. Правен въпрос, свързан с действителното наличие на причинна връзка между действията на служителите на болницата и смъртта на наследодателя на ищците, не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване по подобен проблем. Касаторите М. поставят два въпроса. Първият е възможно ли е лице, различно от увредения (в случая неговите наследници) да извърши съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Сочи се, че по този въпрос въззивната инстанция е отговорила положително, като е счела, че ищците са допринесли за настъпването на вредоносния резултат като не са предприели своевременни действия за постъпване на болния в медицинско заведение. Твърди се, че това разрешение на съда противоречи на задължителната практика, обективирана в ППВС № 17/1963 г., както и на решение № 93 по т.д. № 373/2011 г., II т.о. В т. 7 на цитираното ППВС се приема, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина. Същите постановки са преутвърдени и в соченото решение на ВКС, и е подчертано, че съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице, ако поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Поставеният въпрос обаче не е обусловил изхода на спора, тъй като претенцията касае претърпени от касаторите неимуществени вреди, и стореното от ответното дружество възражение касае неполагане на дължима грижа от страна на ищците за здравословното състояние на наследодателя им – болестта му е с голяма давност (заболяването пневмония е продължило повече от пет дена преди постъпването в болницата). Вторият въпрос е допустимо ли е съдът да обосновава изводите си за наличие на обективно съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадал от деликт на вероятности и предположения за наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и самото увреждане или те трябва да почиват на конкретни доказателства, които еднозначно да установяват, че увреждането не би било настъпило (или не би настъпило в такава степен), ако пострадалият беше предприел или не беше извършил определено действие. Възприетото от съда становище според касаторите, противоречи на решение № 54 по т.д. № 316/2011 г., II т.о., и решение № 58 по т.д. № 623/2010 г., II т.о. В първото сочено решение ВКС приема, че релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало (наред с неправомерното поведение на делинквента) до увреждането като неблагоприятен резултат, и за недопустимо е определено съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения. Второто от сочените решения не дава изрично тълкуване на поставения въпрос. В случая въззивният съд е възприел извод в пълно съответствие с цитираната относима съдебна практика – преценката на данните по делото е довела съда до заключението, че непредприемането на своевременни действия за постъпване на болния в медицинско заведение е допринесло за причинените вреди. Дали заключението е обосновано, е въпрос, който не може да бъде разрешен в рамките на настоящата процедура. С определение № 584 от 19 декември 2016 г., постановено по ч.гр.д. 5034/2016 г. по описа на ІV г.о., настоящият съдебен състав присъедини частна жалба вх. № 9332 от 2 септември 2016 г., подадена от Е. Н. М. от [населено място], представлявана от адв. К. Х., против решение № 288 от 15 юли 2016 г. по гр.д. № 173/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за разглеждане по гр.д. № 5034 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2016 г. съвместно с касационната жалба, подадена от Е. Н. М. и М. М. М., както и касационна жалба от МБАЛ [фирма], насочени срещу решение № 162 от 26.04.2016 г. по същото въззивно гражданско дело, и прекрати производството по делото. Производството в тази му част е по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на Е. Н. М. от [населено място], представлявана от адв. К. Х., против решение № 288 от 15 юли 2016 г., постановено по в.гр.д. № 173/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което съдът по реда на чл. 248 ГПК е отхвърлил молба за допълване на решението по същото дело в частта за разноските, сторени в първоинстанционното производство. Частната жалбоподателка сочи, че обжалваният съдебен акт е недопустим, тъй като процесуалният закон сочи, че съдът се произнася с определение за разноските, а в случая е постановил решение. Поддържат се доводи за основателността на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение, тъй като адвокатската помощ в първоинстанционното и въззивното производство за частната жалбоподателка е предоставяна при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, и така насрещната страна следва да бъде осъдена да заплати разноски за всяка инстанция съразмерно на уважената част от иска. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявана от изпълнителния директор д-р И. С., чрез юрисконсулт С. А. и адв. А. Н., в отговор на частната жалба сочи доводите си за нейната неоснователност. С обжалваното решение въззивният съд приема молбата на частната жалбоподателка за допълване на решението по въззивното дело в частта му за разноските за първоинстанционното производство за неоснователна, тъй като липсата на удовлетворителен за страната резултат относно присъдените разноски за първоинстанционното производство не е основание за промяна на въззивното решение по реда на чл. 248 ГПК. Сочи се, че с въззивното решение съдът се е произнесъл относно отговорността на страните за разноски и за първоинстанционното производство, а решението е обжалвано с касационните жалби и от двете страни и по подадените жалби касационната инстанция ще се произнесе и по правилността на решението относно разноските. Обжалвания съдебен акт не е недопустим, но е неправилен. Макар да е вярно, че процесуалният закон разпорежда по искане за допълване или изменение на постановено решение в частта му за разноските произнасянето да е с определение (чл. 248, ал. 3 ГПК), постановяването на решение по такова искане не представлява постановяване на съдебен акт при липса или ненадлежно упражнено право на иск. Пред въззивния съд е отправено искане за допълване на съдебното решение в частта му за разноските, като частната жалбоподателка е посочила защо приема, че съдът не се е произнесъл пълно по искането за разноски. Вместо да разгледа искането и да посочи аргументите си за не/основателността му, въззивният съд се е задоволил да декларира, че е налице произнасяне и по разноските за първоинстанционното производство, и е приел, че наличието на две касационни жалби ще наложи касационният съд да се произнесе и по правилността на решението в частта му за разноските. Последното заключение е невярно, доколкото съдебният акт, постановен в процедурата по чл. 248 ГПК, подлежи на самостоятелно обжалване. За да се провери обаче неговата правилност е необходимо съдът да изложи съображения за основателността или неоснователността на искането. В случая подобни аргументи липсват, и така касационният съд не може да провери правилността на съдебния акт. Ето защо, поради допуснатото от съда съществено процесуално нарушение, се налага обжалваният съдебен акт да бъде отменен и делото в частта му по искането за разноски да се върне на въззивния съд за ново произнасяне. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение