Определение № 2871 от 04.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 984/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез юрисконсулт И. Ц. касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг:Живот и здраве“ ЕАД, [населено място], срещу решение № 61/21.02.2024г.по възз.т.д.№ 318/2023г. на АС - Пловдив в частите, с които е осъдено да заплати на всеки от ищците П. С., Н. С. и Б. С. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща С. С. при ПТП на 17.05.2020г. за размерите над 100 000лв. до 200 000лв., ведно със законната лихва считано от 23.06.2020г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че решението е постановено в нарушение на материалния закон – на чл.52, ал.1 и ал.2 ЗЗД, при допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в превратно тълкуване на доказателствения материал по делото и липсата на всестранна и обективна преценка на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и, че е необосновано. Касаторът излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че по делото е установено поведението на починалия водач да е изключителна и преимуществена причина за ПТП, тъй като е управлявал автомобила с превишена и несъобразена с конкретните пътни условия, видимост и интензивност на движение скорост, което не му е позволило да спре, да намали скоростта или по друг начин да предотврати ПТП, както и поведението му е било повлияно от употребения алкохол преди ПТП. Намира, че присъдените застрахователни обезщетения са изключително завишени, като определени при неотчитане на релевантните критерии, изпълващи съдържанието на понятието „справедливост по см. на чл.52 ЗЗД, конкретно – съдебната и застрахователна практика по аналогични случаи за процесния период, обществено-икономическите условия на живот в страната към момента на ПТП, стандарта на живот в населеното място на пострадалия и ищците, техните доходи и стандарт на живот, в частност икономическия принос на пострадалия за семейството и близките си и за обществото. Според касатора съдът е изброил релевантни за определяне на размера на обезщетението факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно ги е преценил, с което е нарушен принципът на чл.52 ЗЗД. Изложени са подробни съображения в подкрепа на поддържаното, че по делото не са доказани при условията на пълно и главно доказване твърденията в ИМ за претърпени от ищците изключителни неимуществени вреди. Според касатора е допуснато и нарушение на чл.497, ал.1 КЗ при определяне на началната дата на забавата за заплащане на застрахователните обезщетения. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за отхвърляне на исковете за размерите над 100 000лв., евентуално за намаляване на размерите на присъдените застрахователни обезщетения за неимуществени вреди и за изменение на началната дата на лихвата за забава, а именно от изтичане на 3-месечния срок за окончателно произнасяне от застрахователя по чл.496, ал.1 КЗ.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на касационно обжалване едновременно по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на осн. чл.52 ЗЗД при предявен иск срещу застрахователя?

2.При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: а/ възприетия за справедлив размер на обезщетение от 200 000лв. в полза на П. Б. С., Б. С. С. и Н. С. С. и относно б/ възприетия процент съпричиняване от пострадалия в ПТП (неправилно занижен принос на пострадалия) и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236, ал.2, вр. с чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми?

С подадения чрез адв.П. К. писмен отговор ответниците по касационната жалба, ищците по делото, поддържат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. По същество оспорват касационната жалба. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение за защита по касационната жалба.

С молба, вх. № 4025/10.05.2024г., на адв. П. К., като пълномощник на ищците, към която са приложени пълномощно, договор за правна помощ и съдействие, фактури и платежно нареждане, се иска присъждане в полза на всеки от ищците направените за защита по касационната жалба на насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение от по 10 500лв., част от които в размер на 5500лв. са заплатени в брой, а другата част в размер на 5000лв.с вкл.ДДС са платени по банков път.

Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Първоинстанционото производство е образувано по съвместна искова молба на П. С., Н. С. и Б. С.- непълнолетна, действаща чрез майка си П. С., всички от [населено място], с която са предявени искове с правно основание чл.432 КЗ, против „Застрахователно акционерно дружество Даллбог: Живот и здраве“ АД, [населено място], за застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща С. С. при ПТП на 17.05.2020 година: за първата ищца - в предявения пълен размер от 220 000лв. и за всеки от другите двама ищци в предявените размери от по 200 000лв., част от общодължима сума в размер от по 220 000лв., ведно със законната лихва, считано от 24.05.2020 година до окончателното изплащане.

С първоинстанционното решение предявените преки искове са уважени частично, като на всеки от ищците са присъдени застрахователни обезщетения за неимуществени вреди в размери от по 150 000лв., ведно със законната лихва от 23.06.2020 година, съответно – исковете са отхвърлени за разликата до претендираните размери и за законната лихва от претендирания начален момент 24.05.2020г. до 22.06.2020г.

Въззивният съд е сезиран с въззивни жалби и от двете насрещни страни, а именно със съвместна въззивна жалба на ищците срещу първоинстанционното решение в частите, с които исковете им са отхвърлени за размерите над 150 000лв. до 200 000лв., с искане за присъждане на допълнителни обезщетения от по 50 000лв., и с въззивна жалба на ответното дружество, с която решението е обжалвано в частите, с които исковете са уважени за размерите над 70 000лв., с искане за отхвърлянето им за разликите от по 80 000лв. Като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в сила в частите, с които на всеки от ищците са присъдени обезщетения за неимуществени вреди в размери от по 70 000лв., както и в частта, с която е отхвърлен искът на П. С. за размера над 200 000лв. до 220 000лв.

Въззвният състав е приел, че с първоинстанционното решение в необжалваните и влезли в сила части е формирана пресъдено нещо за наличието на всички елементи, обуславящи отговорността на делинквента, респективно на неговия застраховател, с правно основание чл.432 КЗ, както и по въпроса за началния момент, от който се дължи законна лихва върху дължимите застрахователни обезщетения. Намерил е, че очертаният от въззивните жалби спорен предмет във въззивното производство е за определяне на справедливия размер на дължимите застрахователни обезщетения за неимуществени вреди и за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.

Въз основа на свидетелските показания въззивният съд е приел за установено, че починалият е бил възпитан, трудолюбив и отговорен човек, които свои качества е проявявал както в служебните, така и в личните си отношения; че първоначачално между съпрузите, а впоследствие и с децата им, са се изградили отношения на любов и близост, довели до силна привързаност; починалият, за да осигури спокойствие и просперитет на близките си, освен с обичайната си работа, се е занимавал и със земеделие, влагал е и е използвал всичките си доходи за просперитета на семейството си, правел е всичко необходими да подпомогне образованието на децата си, така, че да изживеят нормално детство, свързано с учение, но и с игри, спорт и разходки, като подобни са били и отношенията на съпрузите, които са били неразделни през работни и почивни дни, а починалият е бил стожерът, стълбът на семейството. Формирани са мотиви, че хармонията и идилията в живота на ищците е приключила със смъртта на техния съпруг и баща, животът на всеки от ищците е бил сринат и те са загубили своята житейска опора и от едно щастливо семейство са се превърнали в затворени и вглъбени в мъката си депресирани хора, поставили са на видни места в дома си снимки и спомени от починалия, за да компенсират неговата липса, наложило се е да посетят психолог. От заключението на съдебно-психологичната експертиза по делото, извършена година и половина след инцидента, въззивният състав е установил, че всеки от ищците по време на инцидента е изживял остра стресова реакция, която е свързана не само с присъствието им при инцидента, но и със загубата при него на техния баща и съпруг, като при съпругата се установяват високи нива на тревожност, невротизация и емоционална лабилност и депресия, при дъщерята се констатират необработени емоционални преживявания от инцидента, споделя за проблеми със съня, тревожност, безпокойство, напрегнатост, несигурност, лабилност, депресия, оживяване на спомена от инцидента, а при сина са установени посттравматичен стресов синдром и несигурност в бъдещето, напрегнатост. Направен е извод, че ищците и починалият са били членове на семейство, в което е имало любов, хармония и взаимна подкрепа, те са се търсили и са контактували помежду си във всеки възможен момент, починалият е правил всичко по силите си да задоволи нуждите на съпругата си и на децата си и се явявал силната и обединителна фигура за всички, поради което неговата внезапна загуба е причинила рязка промяна в начина на живот на останалите членове на семейството, които са били в случая и свидетели на смъртта на своя съпруг и баща и това непрекъснато ще ги връща към инцидента. Въззивният състав е съобразил обясненията на вещото лице, че съпругата е преживяла по-тежко загубата, но е счел, че изградената степен на близост и привързаност между починалия и всеки от ищците не е различна, посочвайки, че децата на починалия много по -дълго ще чувстват липсата на бащината морална опора в живота. Като е съобразил и икономическите условия в страната, въззивният съд е достигнал до крайният извод, че на всеки от ищците се дължи обезщетение за репариране на причинените неимуществени вреди в размери от по 200 000лв.

По релевираното от ответното дружество възражение за съпричиняване въззивният съд е установил механизма на ПТП въз основа на показанията на разпитаните трима свидетели, комплексната автотехническа и медицинска експертиза и повторната автотехническа експертиза пред първоинстанционния съд и приетата във въззивното производство тройна автотехническа експертиза. Приел е, че инцидентът е настъпил на подбалканския път София- Бургас, при километър 302 + 500, през светлата част на деня, в сухо време и на суха настилка, на двулентов път, с прекъсната пътна маркировка и при наличие на южната страна на платното при километъв 302+250 на знак В-34 – край на забраната, въведена с пътни знаци или в района на ПТП не е имало ограничения по отношение на скоростта и забрана за изпреварването; Управляваният от починалия лек автомобил „Форд Мондео“ се е движел в южната от двете ленти в посока изток към [населено място] със скорост 90 km/ч или малко по-ниска, пред него в същата посока се е движел лек автомобил „Деу“, а трети лек автомобил - „Мазда“, с който е станал сблъсъкът, първоначално е бил спрял на крайпътната отбивка до южната лента с включени аварийни светлини, като водачът му в един момент, без да изчака преминаването на движещия се по южната лента и видян от него лек автомобил „Деу“, се е включил в тази лента, но не е предприел движение в посока изток по нея, а е пресякъл южната лента и е навлязъл в северната лента на пътното платно, за да отиде до намиращата се от северните страна на пътя чешма, но при навлизането в северната лента се е сблъскал с управлявания от починалия лек автомобил „Форд“, който в този момент вече е бил предприел маневрата изпреварване на лекия автомобил „Деу“. Направен е извод, че не е налице противоправно поведение на починалия като водач на МПС, тъй като се е движил с разрешена скорост и не е нарушил разпоредбата на чл.21 ЗДП, както и не е предприел изпреварване в нарушение на чл.41-43а ЗДП. Въззивният състав е обсъдил установеното от тройната експертиза, че починалият е имал възможност да предотврати сблъсъка чрез екстремно спиране в момента, в който лекият автомобил „Мазда“ се е намирал в крайпътната отбивка, но е приел, че непредприемането на такова спиране не може да се приеме като допринасящо за инцидента, тъй като починалият не е имало как да предположи нарушаването от водача на лекия автомобил „Мазда“ на вменените задължения по член 25 и следващите от ЗДП. В подкрепа на този извод въззивният съд е посочил приетото за установено въз основа на показанията на водача на лекия автомобил „Деу“, че спрелият в пътната отбивка лек автомобил „Мазда“ е бил с включени аварийни светлини и е започнал да маневрира с включени аварийни светлини, следователно, за починалия не е имало индиция за предприемането на маневрата от водача на лекия автомобил „Мазда“. Въззивният състав е обсъдил и установените от тройната експертиза варианти на инцидента, разиграни с компютърни симулации, приемайки, че от тях също не може да се направи извод за нарушение на правилата за движение и за съпричиняване от пострадалия. Съставът на апелативния съд е обсъдил установеното от допълнителното заключение на комплексната съдебно автотехническа и медицинска експертиза, че концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия е била 0.38 промила. В тази връзка е приел, че по въпроса за наличие на съпричиняване следва да се изхожда единствено от визираната в чл.5, ал.3, т.1 ЗДП забрана за управление на ППС, а именно с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 промила. Решаващият състав е намерил, че, тъй като в случая концентрацията на алкохол в кръвта на починалия е била под тази норма, това изключва извод за съпричиняване, като е без значение констатацията на експерта, че употребеното от починалия количество алкохол е имало влияние над реакциите му.

По всички тези съображения въззивният съд е намерил, че на всеки от тримата ищци е дължимо застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва от 23 юни 2020 година. Съответно първоинстанционното решение е отменено в частите, с които исковете са отхвърлени за размерите над 150 000лв.до 200 000лв. и на всеки от ищците са присъдени допълнително по 50 000лв., ведно със законната лихва от 23 юни 2020 година, а в останалата обжалвана част решението е потвърдено.

При служебната проверка, за която касационният съд не е ограничен от въведените оплаквания, не се констатира вероятност въззивното решение за е нищожно или недопустимо /в обжалваните части/.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, както и постоянна съдебна практика, намерила израз в цитираните от касатора съдебни решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022г. по т. д. № 550/2021г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 78/30.06.2016г. по т.д. № 1284/2015г. по описа на ВКС, ТК, I т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. по описа на ВКС, ТК, II т. о., др.). Съдебната практика приема, че при определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент.

В случая въззивният съд при определяне размера на справедливото обезщетение не се е отклонил от така формираната практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии и ги е съобразил при определяне на размерите на дължимите застрахователни обезщетения за неимуществени вреди, след обсъждане на събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях конкретни правнорелевантни факти и мотивиране на оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите. Конкретно, въззивният съд е съобразил, че процесното ПТП е настъпило през 2020г. и е отчел социално-икономическите условия в страната към този момент, израз на които са нивата на застрахователно покритие. Настоящият състав намира, че съдебната и застрахователна практика по аналогични случаи не е сред общите критерии при приложение на чл.52 ЗЗД. Разликата в размерите на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти, на които се основават решенията по конкретните дела. по всяко конкретно дело. Преценката на решаващия състав на отделни факти по делото, относими към определяне на справедливия размер на обезщетението в разглеждания случай, е въпрос по правилността на съдебното решение, която е изключена от предмета на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК.

С оглед на това по въпрос № 1 не е налице въведеното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

Наличието на формирана практика на касационната инстанция относно критериите при определяне по справедливост на обезщетението за обезвреда на неимуществени вреди, която не се обосновава от касатора да се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложението и на въведената потозци въпрос допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Извън посочената конкретика, процесуалноправният въпрос № 2 е относим за всяко въззивно производство. По него касаторът не е обосновал общата предпоставка за допускане на обжалване, тъй като не е посочил кои негови доводи относно фактическите констатации на първоинстанционния съд са останали необсъдени от въззивния състав. Не са налице и въведените допълнителни предпоставки. Даденото от въззивния съд разрешение по въпроса е в съответствие с формираната по въпроса съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решения, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК ( решение № 202/21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 76/12.06.2012г. по т. д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 581/30.09.2010г. по гр. д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. и др. ), че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд е обсъдил подробно възраженията и оплакванията и е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Несъгласието на касатора с приетата за установена по делото фактическа обстановка, не е равнозначно на неизпълнение на задължението на съда да обсъди релевантните за спора доказателства. Формираната по въпроса съдебна практика изключва въведеното по този въпрос допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

С оглед на този изход на спора на касатора не са дължими разноски. На ответниците по касация се присъждат по 10 500лв. разноски за адвокатско възнаграждение за подаване на отговора на касационната жалба, доказани с приложеното платежно нареждане и договора за правна помощ.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: