Определение № 50139 от 06.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2866/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 1630 /2021 г. на Софийски апелативен съд срещу въззивно решение № 312 от 07.03.2022 г. по делото, постановено по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди. Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която с него е отменено решението на първоинстанционния съд, в частта, с която искът на А. М. Г. срещу ПРБ е отхвърлен за сумата 3 000 лева, представляваща разликата над присъдената от първоинстанционния съд сума 2 000 лева до 5 000 лева и вместо това искът е уважен и за тази част, ведно със законната лихва, считано от 28.07.2017 г. до окончателното изплащане. А. М. Г. обжалва въззивното решение в частта, с която с него първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над уважения размер 5 000 лева до пълния предявен размер 70 000 лева. Касационните жалби са подадени от надлежни страни в предвидения в закона срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовни са и са процесуално допустими. За мотивите на въззивния съд: Въззивният съд е отразил доводите за неправилност на първоинстанционното решение, които се съдържат във въззивните жалби и на двете страни по делото. Въззивният съд е приел, че поради влизането в сила на решението в осъдителната му част, следва да се приеме, че със сила на пресъдено нещо са установени всички материални предпоставки по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ПРБ като процесуален субституент на държавата и спорът се свежда до обема на вредите и размера на компенсиращото ги обезщетение. След това въззивният съд е обсъдил обстоятелствата, на които са основани доводите, въз основа на самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства: Повдигнатото срещу ищцата обвинение през 1997 г. е за престъпление по 195, ал.1, т.5 вр. чл.194, ал.1 НК - за това, че в съучастие с друго лице е извършила кражба при предварителен сговор и чрез използване на специален начин (умение, ловкост и бързина), за което е оправдана с влязла в сила през 2018 г. присъда. От представено свидетелство за съдимост на ищцата от 2019 г. е установено, че тя е осъждана многократно в периода от 2003 г. до 2006 г. основно за престъпления по чл.195 вр. чл.194 НК – има общо девет осъдителни присъди с наложени наказания, включително и лишаване от свобода. С приетата пред първата инстанция и неоспорена медицинска експертиза на вещо лице специалист по вътрешни болести се отрича наличието на пряка причинно-следствена връзка между преживения стрес и установеното при ищцата заболяване – карцином на яйчника и че категорично преживеният стрес не би могъл да бъде единствената причина за появата и развитието на второто диагностицирано заболяване на ищцата - захарен диабет – тип 2. Въззивният съд е обсъдил и събраните по делото показания на посочената от ищцата свидетелка, като е обосновал извода си, че следва да ги кредитира в частта за преживените от ищцата притеснения по повод на делото, но не за причинната връзка между него и установените заболявания на ищцата и невъзможността и да осинови дете. Въззивният съд е приел извода, че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти, но не е отчел в достатъчна степен обема и интензитета на вредите с оглед на всички установени по делото обстоятелства. След това въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на значението на установените релевантни факти а определяне на обема, характера и интензитета на вредите и съответното им обезщетение: Въззивният съд е приел, че от съществено значение за това е продължителността на наказателното производство – около двадесет и една години, която съдът е определил като неразумна, тежестта на обвинението за умишлено престъпление от общ характер, за което е предвидено наказание лишаване от свобода и извършваните през този период множество процесуални действия, които са описани и съобразени. От друга страна съдът е съобразил, че по делото не се установява пряка причинна връзка между установените при ищцата заболявания и повдигнатото обвинение като стресогенен фактор. Действително за появата на заболяването захарен диабет – тип 2 стресът, макар и да не е единствена причина, може да се определи като един от възможните фактори, който да го отключи, или да окаже негативно въздействие върху развитието на болестта. Диагностицирането на това заболяване обаче е станало в период, в който освен процесното обвинение, срещу ищцата е имало образувани множество наказателни дела предимно за престъпления по чл.195 вр. чл.194 НК, приключили с осъдителни присъди, които също представляват източник на стрес, затова е необосновано да се приеме, че именно процесното обвинение е най-същественият измежду тях фактор. Формираната за ищцата обществена нагласа се дължи на обремененото и съдебно минало – множество осъдителни присъди, а не на конкретното обвинение. Поради това (деветте осъждания) не би могло да се приеме, че отказът на компетентните органи да засвидетелстват пригодност на ищцата като осиновител и отрицателните и изживявания поради това, произтичат пряко от процесното незаконно обвинение. Така въззивният съд е обосновал крайния си извод за размера на обезщетението за неимуществени вреди – 5 000 лева. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Страните спорят за определения от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, като изтъкват противоположни аргументи за неправилното му определяне. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България: Прокуратурата на Р. България твърди, че присъденият на А. М. Г. размер на обезщетението за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди и на установената практика и при определяне на размера на обезщетението съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, а понятието „справедливост“ не е абстрактно. Съдът не е съобразил обстоятелствата, че претърпените от ищцата вреди са със значително по-нисък интензитет поради обремененото и съдебно минало: девет осъдителни присъди, постановени в периода от 2003 г. до 2006 г. за идентични деяния по чл.194 и чл.195 НК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване жалбоподателят ПРБ извежда следния правен въпрос, за който твърди, че осъществява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК: За начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно правилото на чл.52 ЗЗД, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на установените по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства (които имат значение за претърпените от ищеца неимуществени вреди) – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД. ПРБ твърди, че въззивният съд е разрешил въпроса в противоречие с приетото с ППВС № 4 /1968 г. и ТР № 3 /2005 г. по т.д. № 3 /2004 г. на ВКС и с т.3 и т.11 от ТР № 3 /22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3 /2004 г. на ОСГК на ВКС; защото част от претърпените от ищцата неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и с т. 19 от ТР № 1 /04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. ПРБ твърди, че въпросът за размера на обезщетението е разрешен в противоречие и с приетото в решения по гр.д.№ 2026 /18 на III г.о., по гр.д. № 2324 /18 на IV г.о. и по гр.д.№ 2895 /18 на III г.о. Настоящият състав намира, че въпросът е обуславящ, но видно за изложеното за мотивите на въззивния съд, не е разрешен в противоречие, а в съответствие с приетото в посочените постановление и тълкувателни решения на ВКС. Както беше посочено по-горе за мотивите на въззивния съд, въз основа на становищата на страните и след анализ на събраните по делото относими доказателства, той е посочил кои конкретни обстоятелства имат значение за спора – за вида и размера на претърпените вреди, чието обезщетение се иска и за определяне на точния размер на обезщетението и е обсъдил значението им. По-конкретно – въззивният съд е обсъдил изтъкнатите в жалбата на ПРБ факти и е обосновал значението им за определяне на обема и интензитета на претърпените от ищцата вреди и за съответния размер на справедливото им обезщетяване. Размерът на обезщетението е определен след съвкупната преценка на всички релевантни конкретни обстоятелства. Между тях са и тежестта на обвинението и неразумният срок на наказателното производство, продължило двадесет и една години. Въззивният съд е изложил последователни и цялостни самостоятелни мотиви. Не е допуснато противоречиво разрешение и с нито едно от трите посочени решения на ВКС, тъй като не се установява въззивният съд да не е отчел всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, които имат значение за справедливото обезщетение. Към това следва да се добави и че в нито едно от тези решения не е определяно обезщетение за незаконно наказателното производство, продължило двадесет и една години, По касационната жалба на А. М. Г.: В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване наред с доводите за неправилно определен – занижен размер на обезщетението като въпроси се извежда следното: Доколко при постановяване на решението съдът е обвързан със събраните по делото доказателства, с техния обективен и подробен анализ, да извърши обективно обоснована преценка, доколко правилността на съденото решение е норма и неизменен принцип на българското право, гарантиран от Конституцията на Република България и дълбоко демократичните традиции и разбирания за справедливост в нашето общество. Този жалбоподател не обосновава нито едно от допълнителните основания, предвидени в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, нито се позовава и обосновава основания, предвидени в чл.280, ал.2 ГПК. Доколкото изведените въпроси представляват правни въпроси за процесуалните задължения на съда да обсъжда релевантните за спора обстоятелства и да основе правните си изводи на установените със събраните по делото относими и допустими доказателства релевантни факти и за начина на определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, те са обуславящи. Но както беше посочено за приетото в мотивите на въззивния съд, те не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВС и ВКС. Поради това и доколкото жалбоподателят А. Г. не обосновава нито едно от предвидените в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, следва да се приеме, че нито едно от тези основания не е осъществено. Поради изложеното дотук настоящият състав приема, че по нито една от двете жалби не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед изхода от това производство (не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби) съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат в тежест на всяка една от страните така както са направени. Воден от изложеното съдът