Определение № 5041 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3699/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ф. А. Д., С. Р. Д. и В. Р. Д. против решение № 88 от 06.03.2023 г., поправено с решение № 208 от 05.06.2023 г., постановени по в. гр. дело № 17/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик (ОС – Пазарджик), с което е потвърдено решение № 260035 от 19.08.2022 г. по гр. дело № 533/2018 г. на Велинградски районен съд (Велинградски РС) за отхвърляне на предявения от тях против П. П. С. иск по чл. 109 ЗС за осъждането му да премахне незаконен строеж, представляващ „едноетажна паянтова жилищна сграда“, находяща се в УПИ *-*, * в кв. 141 по плана на [населено място], в срок до три месеца от влизане в сила на решението, и са осъдени да заплатят разноски по производството. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост от несъобразяване с изискванията на приложимата уредба на застрояване, игнориране на изводите на експертизите и установеното от свидетелските показания, водещо до липса на формирано вътрешно убеждение от въззивния съд при съобразяване на принципа по чл. 12 ГПК. Искат отмяна на решението и уважаване на иска. Претендират разноски. Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с осъществяване на хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК за вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на решението, и със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулират следните групи материалноправни и процесуалноправни въпроси: Първа група въпроси, свързани с търпимостта на сградата и установяването й, включително и за възможността на гражданския съд да извърши косвен съдебен контрол: 1.1. Наличието на удостоверение за търпимост на един строеж следва ли да се взема предвид при преценката дали имотът пречи на спокойното упражняване на правото на собственост на ищеца или не, в условията на предявен иск по чл. 109 ЗС; 1.2. Длъжен ли е гражданският съд да извърши косвен съдебен контрол относно законосъобразността на съдебно решение по административно дело, потвърждаващо издадено удостоверение за търпимост, когато има възражение от ищеца в производството за това, а и са събрани доказателства в насока на възражението; 1.3. Допустимо ли е гражданският съд при предявен иск по чл. 109 ЗС да прецени търпимостта на сграда/строеж при положение, че ищецът, който твърди, че спокойното и пълноценно упражняване на правото му на собственост се смущава от търпимия строеж, не е участвал в производството по издаване на удостоверение за търпимост; 1.4. Допустимо ли е в горната хипотеза гражданският съд да извърши косвен съдебен контрол при положение, че има влязло в сила съдебно решение по въпроса за търпимостта на сграда/строеж, в което дело обаче ищецът по иска по чл. 109 ЗС не е участвал в никакво качество; 1.5. Обвързват ли мотивите и диспозитивът на съдебно решение по дело за установяване търпимостта на сграда/строеж гражданския съд при предявен иск по чл. 109 ЗС относно търпимия строеж, който обаче се твърди, че пречи и смущава правото на собственост на ищеца, както и простира ли се силата на пресъдено нещо по административно дело върху ищеца по иск по чл. 109 ЗС, след като той не е участвал в административното дело; Втора група въпроси относно сметките по регулация за придаваеми части и предвижданията в действащия план за съществуващата сграда: 2.1. В производството по чл. 109 ЗС следва ли да се вземат предвид обстоятелствата дали са уредени сметките по регулация за придаваемо място или не; 2.2. Наличието на неуредени сметки по регулация за придаваема част от един поземлен имот към друг има ли значение за преценката дали сградата, построена върху придаваемата част, смущава правото на собственост на съсед, след като тази сграда е предвидена за премахване по действащите планове; 2.3. Предвиждането съгласно устройствените планове на едно населено място на сграда за премахване следва ли да се вземе предвид при преценка на преченето и смущаването на правото на собственост в хипотезата на предявен иск по чл. 109 ЗС, при положение че предвидената за премахване сграда не е премахната; 2.4. Поведението на собственик на сграда, предвидена за премахване, който обаче не я премахва, а я поддържа и ремонтира, следва ли да се отчете при предявен против него иск по чл. 109 ЗС и счита ли се то за добросъвестно; Трета група въпроси относно преценката за наличието на пречене или смущаване относно упражняването на право на собственост, включително и дали то е по-голямо от обикновеното по смисъла на чл. 50 ЗС: 3.1. Техническата невъзможност за довършване на законно одобрения и разрешен строеж и в тази връзка наличието на пречка за това поради непремахването на предвидена за премахване сграда, следва ли да се прецени като смущаване упражняване правото на собственост в пълен обем при иск по чл. 109 ЗС; 3.2. При иск по чл. 109 ЗС съставлява ли пречка или смущаване упражняване правото на собственост и следва ли да се даде превес на предвидена по план за събаряне сграда при невъзможността ищецът да завърши законно предвидената си, но недовършена сграда; 3.3. Какви по вид и обем следва да са смущенията в упражняване правото на собственост за собствениците на имот, съседен на този, в който е осъществено незаконно строителство, за да се преценят като по-големи или по-малки пречки от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС; 3.4. Как се преценява по-големи или по-малки са пречките от обикновените и допустимо ли е технически въпроси да се преценява посредством свидетелски показания; 3.5. Въз основа на какви критерии съдът, сезиран с иск по чл. 109 ЗС, следва да прецени дали създаваните от ответника пречки са по-големи от обикновените по смисъла на чл. 50 ЗС; 3.6. Възможно ли е основание за иска по чл. 109 ЗС да е бездействие и състояние, което пречи на собственика в пълен обем да осъществява правото си на собственост, и Четвърта група въпроси, свързани със задължението на въззивният при разрешаване на правния спор да прецени всички относими доказателства и да обсъди наведените от страните доводи и възражения, излагайки мотиви по тях: 4.1. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства; 4.2. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор; 4.3. Следва ли мотивите на съдебното решение и в частност въззивното, да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът, и в частност въззивният, счита доводите и възраженията на страните за основателни, респективно неоснователни; 4.4. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивна жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения и доводи; 4.5. Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди и служебно да прецени свидетелски показания с оглед на заинтересованост на свидетеля и да обсъди показанията му ведно с всички други доказателства по делото; 4.6. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема или не приема показанията на свидетел, както с оглед на заинтересоваността на свидетеля, така и с оглед достоверността на показанията и съответствието им с останалите доказателства по делото. Посочват, че така формулираните в изложението правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 74 от 09.07.2014 г. по гр. дело № 6580/2013 г. на ВКС, II г.о., решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 719/2009 г. на ВКС, I г.о., определение № 278 от 28.05.2018 г. по гр. дело № 3662/2017 г. на ВКС, II г.о., решение № 6 от 16.03.2012 г. по гр. дело № 925/2011 г. на ВКС, решение № 873 от 17.12.2010 г. по гр. дело № 175/2010 г. на ВКС, решение № 238 от 17.07.2012 г. по гр. дело № 1081/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 129 от 22.07.2014 г. по гр. дело № 4880/2013 г. на ВКС, I г.о., ТР № 31 от 6.II.1985 г. по гр. дело № 10/1984 г. на ОСГК на ВС, решение № 1190/1999 г. по гр. дело № 2042/1998 г. на ВКС, IV г.о, решение № 302/2009 г. по гр. дело № 5611/2007 г. на ВКС, III г.о, ТР № 1 от 2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 260 от 30.10.2013 г. по гр. дело № 1286/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 123 от 30.05.2011 г. по гр. дело № 890/2010 г. на ВКС, III г.о, решение № 380 от 02.06.2009 г. по гр. дело № 758/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 232 от 20.03.2009 г. по гр. дело № 2716/2008 г. на ВКС, IV г.о., определение № 768 от 25.10.2012 г. по т. дело № 410/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. дело № 1321/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 260 от 30.10.2013 г. по гр. дело № 1286/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение № 422 от 3.06.2010 г. по гр. дело № 805/2009 г. на ВКС, I г.о., и решение № 251 от 27.07.2015 г. по гр. дело № 6970/2014 г. на ВКС, IV г.о. Извеждат също, че поставените въпроси са от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на практиката. Ответникът по касация – П. П. С., не е подал отговор на касационната жалба в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от ищците (сега касатори) против П. С. иск по чл. 109 ЗС за премахване на собствена на последния „едноетажна паянтова жилищна сграда“, попадаща в УПИ *-*, * в кв. 141 по плана на [населено място]. Премахването й е поискано поради извършване на предвиденото в застроителния и регулационен план (ЗРП) от 1985 г. основно застрояване в имотите, включени в посочения урегулиран поземлен имот въз основа на заповед от 14.07.2003 г. на кмета на община Пещера за частично изменение на подробния устройствен план, и в предвидения от собствениците на тези поземлени имоти в декларациите им от 1987 г. срок, и непредвиждане в същия план на запазване на процесната съществуваща в имота сграда, заповедта за премахването на която е отменена с влязло в сила решение на административния съд, но която пречила на пълноценното упражняване на правото им на собственост върху сградата поради неспазване на изискуемото отстояние, респ. близостта на сградите, водеща до липса на вентилация и достъп до слънчева светлина, наводнявания и мухъл и създаване на опасност за живота и здравето на обитателите й. Ответникът П. С. е оспорил иска, възразявайки че собствената му сграда не е незаконен строеж поради построяването й като масивна жилищна сграда през 1953 г. въз основа на одобрен архитектурен проект, а и представлявала търпим строеж, като по надлежния ред е установено за нея, че тя не е опасна, както и че ищците са тези, които не са спазили изискуемото отстояние от границата на имота. За да приеме за неоснователен иска по чл. 109 ЗС и да потвърди първоинстанционното решение, ОС – Пазарджик, след преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателствени средства, е приел за установено, че с нотариален акт № 131 от 25.07.2002 г. е признато правото на собственост на Р. и Ф. Д., придобито през време на брака им, върху трети надземен (втори жилищен) етаж от масивна сграда, със застроена площ от 120.05 кв. м., заедно със западен гараж, построени в УПИ *-* в кв. 141 по плана на [населено място], а с нотариален акт № 8 от 16.01.2004 г. Ф. Д. е закупила УПИ с пл. * в кв. 141, заедно с апартамент № 2 (представляващ втори надземен етаж), с площ от 83 кв. м., от масивна жилищна сграда, състояща се от три надземни и един тавански етажи, и с избено помещение с тоалетна и гараж на първи етаж в същата сграда. Установил е въззивният съд, че ищците са наследници на Р. Д., починал на 10.10.2008 г. и носил преди името Р. Д., на който с декларация от 23.04.1987 г. П. С., като собственик на имот с пл. № * (преди имот с пл. № *) въз основа на нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 116 от 14.06.1976 г. и наследодател на ответника П. С., е дал съгласие техният наследодател (Р. Д.), Г. Д. и К. Б. да построят жилищна сграда без да са уредени регулационните сметки за придаваемото място от имота му към парцел *-*, за която са представени издадени през 1987 г. строителни книжа. Изложил е също, че декларация (без дата на съставяне) и подписана от П. С. и Г. Д. е представена и за процесната сграда, с която Г. Д. като собственик на горепосочения парцел е декларирал, че няма да разваля къщата на П. С. в придаваемата по регулация част от дворното място, като се е съгласил той и семейството му да останат да живеят в нея в срок от 10 години. Тази жилищна сграда, построена в южната част на УПИ *-*, * в кв. 141 на [населено място], който по КККР е идентичен с имот с идентификатор ***, с площ от 303 кв. м., от които 201 кв. м. собственост на Ф. Д. и 119 кв. м. собственост на П. С., ответникът П. С. е придобил въз основа на наследяване от П. С. и договор за дарение по нотариален акт № 153 от 14.10.2013 г., сключен с братята му Т. С. и Д. С., като преди придобиването й с нотариален акт № 136 от 1991 г. той и неговата съпруга са продали на З. С. (тяхна снаха) своята 1/3 ид. част от парцел *-* в кв. 141, както и целия тавански етаж, предназначен за жилище, от построената в същия имот нова масивна жилищна сграда. Въззивният съд е посочил, че издадената от кмета на Община Пещера заповед № 54 от 06.02.2015 г. за премахване на процесната сграда като незаконен строеж, на основание чл. 225а, ал. 1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, е отменена с влязло в сила решение № 5130 от 27.04.2016 г. по адм. дело № 10887/2015 г. на ВАС, с което е оставено в сила обжалваното решение по адм. дело № 165/2015 г. на Административен съд – Пазарджик, като е прието, че пред-ставлява търпим строеж по смисъла на пар. 16 от ПР на ЗУТ и като такъв не може да бъде премахната. В мотивите им е посочено, че построената през 1953 г. сграда, представляваща масивен строеж, е отговаряла на действащите към този момент правила и нормативи на застрояването по ЗПИНМ (отм., обн., ДВ. бр. 227/1949 г.) и ППИНМ (отм., обн., ДВ. бр. 51/02.03.1950 г., в сила до 1960 г.), като за построяването й е имало одобрен архитектурен проект и отстояла на 2 м. от северната вътрешна регулационна линия и на 5 м. от уличнорегулационната линия, а съгласно чл. 212, ал. 3 във вр. с чл. 122, ал. 3 и 4 и чл. 120 ППИНМ (отм.) изискващото се отстояние при височина на сграда до два етажа е 3 м. до страничната регулационна линия с допустимо намаление в отстоянието с 1/3 или допустимото отстояние 2 м., допустимостта на което намаляване не се променяла от липсата на данни за изработване на кварталнозастроителен план и се подкрепяла от разпоредбите на чл. 46, ал. 1 и 2 ППИНМ (отм.), предвиждащи такова отстояние и при заверена сграда с по-малка височина като процесната. Въззивният съд е установил, че решенията са предхождани от дълга кореспонденция с Община Пещера и други държавни органи във връзка с искане на ищците да бъде издадена заповед за премахване на процесната сграда. Въззивният съд е обсъдил и събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства, чрез разпита на четирима свидетели – К. К., В. К. (записан и като „В. У.“ в един от протоколите от неговия разпит), И. С. и Б. В.. От показанията им се установявало, че в процесната къща живеели до смъртта им родителите на ответника П. С., а след това живеел той, като преди години извършил ремонт на покрива й. Имало уговорка между Д. и родителите на ответника, че малката къща ще бъде съборена след построяването на нова къща в имота им, но въпреки построяването й тя не била съборена, като според св. К. ищците очаквали къщата да падне сама, но това не се случило, заради каменните й основи от 80 см. За наличието на влага в къщата на Д. дали сведения свидетелите В. К. и И. С., според които такава е имало и преди, но след ремонта на покрива на къщата на ответника П. С. тя се е увеличила, тъй като водата отивала в стената на къщата им. Снегът от покрива на ищците падал върху покрива на къщата на ответника П. С. и от там - между двете къщи, а разстоянието между тях било много малко. Заради влагата и мухъла В. К. няколко пъти извършвал ремонтни дейности в къщата на ищците. Тъй като дървената дограма изгнила, ищците я сменили с ПВЦ, а след ремонта на покрива на процесната сграда се налагало и да слагат ламарина, за да не се чупели прозорците от падането на снега, като на покрива на къщата на ищците нямало снегозадържащо съоръжение. В показанията си двамата свидетели посочвали, че слънчевото греене в къщата на Д. било ограничено, особено през зимата, а заради малкото отстояние, къщата на ищците била недовършена. От показанията на Б. В. се установявало, че на приземния етаж от къщата на ищците не е имало слънце, но на първия жилищен етаж тя била осветено отвсякъде. Според него водата от покривите и на двете къщи падала на земята, в разстоянието между двете сгради, като в къщата на ответника П. С. не е имало влага и не е знаел за счупени прозорци в къщата на Доспатлиеви. Преценявайки показанията на останалите свидетели и техническите експертизи, въззивният съд оценил като недостоверни показанията на свидетеля К. К. относно развъждането на кучета на първия (приземен) етаж от имота на Д. От приетите в първоинстанционното производство заключения на съдебно-техническите експертизи въззивният съд е приел за установено, че процесната сграда е изградена въз основа на одобрен архитектурен проект за селска типова къща от 1953 г., но за която не се открили строителни книжа. За построяването й от наследодателя П. С. е дадено съгласие с декларация с нотариална заверка на подписа на Е. Т. като собственик на парцел *-* в кв. 110. От направения в експертните заключения анализ на плановете на [населено място] от 1908 г., 1959 г., 1968 г. и действащия план от 1985 г. се установявало, че процесната жилищна сграда е заснета и попълнена в плана от 1959 г. в имот с пл. № *, отреден за парцел *-*, като имотната и регулационна граници между имотите, индивидуализирани по плана на [населено място] от 1959 г. като имот с пл. № * (за който бил отреден парцел *-*) и имот с пл. № *, съвпадали по този план и по предходния дворищнорегулационен план от 1908 г., и процесната сграда отстоявала на 2 метра от северната вътрешна регулационна линия и на 3 метра от уличната регулационна линия. По плана на [населено място] от 1968 г. кв. 121 се обединил с кв. 120, като за имоти *, *, *, *, *, * се отредил общ парцел *. С плана от 1985 г. е променена номерацията на кварталите, а имотите с пл. № * и № * са заснети и попълнени с нови номера - съответно като имоти с пл. № * и *, а кварталът - с нов номер *. Парцел *-* се отреждал за имот пл. № *, а парцел *-* за имот пл. № *, като имот пл. № * по плана от 1985 г. бил идентичен с имот пл. № * от плана от 1959 г. Имотната граница на имот с пл. № * по този план не съвпадала с регулационната граница поради упълномеряването на парцел *-*, отреден за имот с пл. № *, с част от имот пл. № *, за която липсвало изплатено обезщетение. При тези данни и отчитане на допустимото намаляване на предвидените за сградите отстояния от регулационните линии на имота в действащите към момента на построяване на процесната сграда благоустройствени закони, за които са изложени съображения в горепосочените решения, въззивният съд не е възприел направения в заключенията извод, че същата не представлява търпим строеж. Застроителният план от 1985 г. предвиждал ниско жилищно застрояване, като за парцели *-* и *-* (граничещ на запад от парцел *-*) се предвиждало сключено застрояване до два етажа, а за парцел *-* – свободно застрояване. С него не се предвиждало запазване на съществуващите в тези имоти сгради. Предвиденото застрояване на новата жилищна сграда в парцел *-* се реализирало в съответствие със строителните книжа от 1986 г. – 1987 г. с несъществени отклонения поради близостта й с процесната сграда, съществувала в имот пл. № *, като разстоянието от външния край на южната фасада на жилищната сграда в имот пл. № *, в която ищците притежавали самостоятелни обекти на собственост, до процесната сграда в имот пл. № * възлизало на около 0.80 м. в източния край и около 1.50 м. - в западния, а височината на последната сграда от прилежащия терен – 3.80 м., а до билото – 5.60 м. Новопостроената жилищна сграда попадала върху придадената по регулация част от имот пл. № * на площ от 7.50 кв. м. От постоянните навлажнявания поради близостта на сградите и наклона на скатния покрив експертите извели възможност за увреждане на елементи от къщата на ищците и увеличен риск от пожар, както и че начинът на отвеждане на водата между двете сгради зависела от подходящо подбрани и правилно изпълнени покривни елементи и системи за отводняване. Посочил е въззивният съд, че от експертните заключения на комплексните експертизи, пояснени при изслушването на вещите лица в съдебно заседание, се установявало липса на проветряване, естествена вентилация и дневна светлина само в избения етаж от къщата на ищците (сега касатори) и наличие на влага по фасадата около отворите за прозорци, като през време на огледа те не установили влага и мухъл нито на приземния, нито на първия етаж от къщата, а стените били чисти и боядисани, поради което въззивният съд е намерил за опровергани твърденията на свидетелите, че в къщата на ищците имало влага и мухъл непрекъснато и целогодишно. На стрехата на процесната сграда на ответника П. С. имало монтирани улуци за отвеждане на водата, но тъй като керемидите на покрива не влизали в улука, водата от северния скат на покрива на тази сгради се изливала на земята до стената на къщата на ищците и поради близостта на двете къщи и липсата на слънчево греене влагата не можело да се изпари, вследствие на което основите и стените се овлажнявали и започвало да се образува мухъл по стените. На покривите и на двете къщи нямало снегозадържащи съоръжения, а според едно от експертните заключения обезопасяването на стената на къщата на ищците и поставянето на улуци е трудно, но не и невъзможно. Обсъдил е и медицинската експертиза, която е изяснила последиците от наличието на мухъл и е установила респираторни заболявания и алергичен ринит у Д. Д. (син на ищеца С. Д.), но не и връзка между появата им и наличието на влага и/или мухъл в къщата, в която живеел. Въз основа на така приетата за установена фактическа обстановка и преценка на събраните доказателствени средства в производството по иска по чл. 109 ЗС, по който е необходимо ищците да докажат, че неоснователното действие на ответника им пречи да упражняват своето право, въззивният съд е извел извод, че процесната сграда на ответника П. С. представлява „търпим“ строеж по смисъла на пар. 16 от ПР на ЗУТ. Приел е, че сградата е построена през 1953 г. въз основа на одобрен архитектурен проект и съгласно предвижданията на действалия към този момент план, като отстоянията й съответно от 2 м. и 3 м. от северната странична регулационна линия и уличната регулационна линия на имота, в който е построена, съответствали на допустимото намаляване на отстоянието по страничната регулационна линия и предвиденото отстояние на уличната регулационна линия в действащите тогава благоустройствени закони, за които са изложени съображения и в съдебните решения по обжалване на заповедта по чл. 225а, ал. 1 ЗУТ. Процесната сграда била предвидена в последвалите планове, но не и в последния действащ план от 1985 г., поради което и проектът на сградата на ищците не е съобразен със съществуващата сграда в придадената част от имот пл. № * и не предвижда отстояния от нея. Посочил е, че поради неуреждане на регулационните сметки отчуждителното действие на регулационния план от 1985 г. за тази придадена част от имота отпаднал, като спорът за собствеността й между страните, въведен с предявен от ищците против ответника П. С., Т. С. и Д. С. иск по чл. 108 ЗС, е решен с влязло в сила на 18.12.2014 г. решение № 370 от 28.05.2014 г. по гр. дело № 1043/2013 г. на Пещерски РС, с което същият е отхвърлен. Извел е извод, че въпреки действително търпените от ищците неудобства, не се налага събаряне на процесната сграда, която е и търпим строеж, поради установената възможност да бъдат избегнати или поне значително редуцирани чрез реконструиране на покрива на сградата на ответника П. С. и чрез правилно поставяне на улуците на къщата му, а и чрез реконструиране на покрива на ищците, така че да се постави снегозадържащо съоръжение. Посочил е, че при същите условия в къщата на ответника П. С. няма констатирани влага и мухъл, поради което този резултат може да бъде постигнат при качествено извършен ремонт в сградата на ищците. Заключил е, че търпените от ищците неудобства се дължат и на техни лични действия, тъй като те не само са се съгласили процесната сграда да не бъде премахната в срок от 10 години след влизане в сила на плана от 1985 г, в който същата не се предвиждала, но и не са предприели действия по уреждане на регулационните сметки, с което да придобият придаваемата част, върху която е построена и разположена процесната сграда и сами да я премахнат. При тези изводи е приел предявения иск по чл. 109 ЗС за неоснователен, а обжалваното решение – за правилно. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават. Касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, което предпоставя с него да е разрешен правен въпрос, който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните (допълнителни) предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК (така т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), или да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставените правни въпроси относно търпимостта на процесната сграда и осъществяването на косвен съдебен контрол не обосноват основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. За тези правни въпроси не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като търпимостта на сградата не е от решаващите правни изводи на въззивния съд, обусловили изхода по предмета на спора. Въззивният съд не е приел търпимостта на процесната сграда по пар. 16 от ПР на ЗУТ за безусловно основание за запазването й. Решаващите съображения за отхвърляне на иска по чл. 109 ЗС са както поради несъответствие на търсената от ищците защита в настоящото производство с тежестта на търпените от тях неудобства, които могат да бъдат избегнати или значително намалени чрез възможни и подходящи за постигане на целта способи, така и заради установеното фактическо състояние в резултат и от собственото им поведение. Настоящият случай се отнася и до различна фактическа обстановка, тъй като липсват данни за процесната сграда да е издавано удостоверение за търпимост, а извод за търпимостта й е направен в мотивите на влязлото в сила решение, постановено от административния съд, за отмяна като незаконосъобразна на заповедта за нейното премахване. Изложеното води и до липса на противоречие със съдебната практика на ВКС, посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (така решение № 873 от 17.12.2010 г. по гр. дело № 175/2010 г. на ВКС, I г.о., решение № 238 от 17.05.2012 г. по гр. дело № 1081/2011 г. на ВКС, I г.о., и други), според която в производството по чл. 109 ЗС гражданският съд е компетентен да упражнява косвен съдебен контрол върху удостоверението за търпимост по пар. 16 от ПР на ЗУТ и същото не е безусловно основание за запазване на търпимия строеж, респективно за отхвърляне на негаторния иск. Удостоверението за търпимост установява само благоустройствената допустимост на строежа в съответния му вид от гледище на обществения интерес, но когато такъв строеж засяга правата на трети лица, същите могат да претендират неговото премахване по реда на чл. 109 ЗС. Според същата практика статутът на търпимост не може да породи за собственика на терена задължение да търпи създаденото от незаконния строеж ограничение на правото му на собственост. Въззивният съд, като не е придал решаващо значение на незаконността на строежа, се е съобразил със съдебната практика на ВКС, включително и със задължителните разяснения, дадени в т. 3 от Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Изложените мотиви в обжалваното решение при обсъждане на събраните доказателства, приетите за установени факти въз основа на тях и направения от тях извод относно търпимостта на процесната сграда, макар изведен и от мотивите на влязлото в сила решение на административния съд, посочват обосноваването му от въззивния съд не само от последните, а и от приетите за установени по производството релевантни факти за момента на нейното извършване и допустимостта й по действалите към този момент строителни правила и норми, включително и относно изискванията на разположението на строителните линии на сградите към външните и вътрешни регулационни линии на имотите. Затова и по тези съображения въпросът за обвързващото действие на мотивите и диспозитива на съдебното решение, по който не са и изведени специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, не обосновава основание за допускане въззивното решение до касационно обжалване. Според задължителната (т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС) и казуална практика на ВКС източникът на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение, но както бе изяснено по-горе изводът за търпимостта на процесната сграда няма решаващо значение за изхода по претенцията по чл. 109 ЗС. Отделно, според правилото на чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото по вътрешно убеждение. Правилността на преценката за търпимост на строежа не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, а разрешаването на поставения въпрос не би повлияло на изхода на делото, поради което по него също не следва да се допуска касационно обжалване. Втората група правни въпроси относно уреждането на сметките за придаваемите части и предвижданията в действащия план за съществуващата сграда, последните от които (относно предвижданията в действащия регулационен план) дори и не са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, също не водят до наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросите относно уреждането на регулационните сметки, по повод на които е възникнал и спор за собственост между страните за придадената част от имот пл. № * към имот пл. № * на ищците (сега касатори), разрешен със сила на пресъдено нещо и решението по което е задължително за съда съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК, са разглеждани от въззивния съд при преценката на наличието на поведение на ответника, създаващо неоснователни пречки за спокойното упражняване на собственическите правомощия на ищците, при разположението на процесната сграда в имот на наследодателя на ответника, респективно на неговите наследници, и установеното фактическо състояние на сградите по тяхно съгласие от 1987 г. до търсената с негаторния осъдителен иск защита. Тази преценка е извършена от съда в съответствие с установената практика на ВКС относно условията за уважаване на иска по чл. 109 ЗС (решение № 243 от 23.10.2012 г. по гр. дело № 197/2011 г. на ВКС, II г.о., решение № 122 от 06.06.2014 г. по гр. дело № 6600/2013 г. на ВКС, I г.о., и други), така и със задължителните разрешения, дадени в т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, която практика не се налага да бъде променяна и/или осъвременяване. Съгласно ТР № 4 от 06.11.2017 по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, двете задължителни условия за уважаването на иска по чл. 109 ЗС, които следва да са налице кумулативно, са: 1. неоснователност на действията на ответника по негаторния иск и 2. създаване на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл. 109 ЗС, както и ако те са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС). Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело, с оглед на твърденията на ищеца и събраните по делото доказателства. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. В обжалваното решение, съобразявайки именно установителното действие на влязлото в сила решение относно иска за собственост по чл. 108 ЗС на придаваемата част между двата съседни имота, респективно и липсата на съсобственост между страните в урегулирания поземлен имот (каквато не възниква и по силата на устройствения план при действието на разпоредбите на ЗУТ), въззивният съд е обосновал извод, че процесната сграда не попада в имот на ищците и затова тя, само предвид нейното разположение в поземления имот (съседен на този на ищците, а не в собствен на последните), не създава пряко въздействие, представляващо пречка за упражняване на собственическите правомощия на ищците. Затова е извършил преценка за наличието на такива пречки с оглед на другите приети за установени факти от събраните по производството доказателства, включително и че къщата на ищците (сега касатори) попада с малко повече от 7 кв. м. в придаваемото място, въпреки че същите не са негови собственици. С тези факти съдът е обосновал и изводите си при преценката за наличието на поведение у ответника, което да смущава правото на собственост на ищците и което предпоставя основателността на негаторния осъдителен иск съобразно разрешенията, дадени в посочената практика на ВКС. Правните въпроси, свързани с преценката за наличието на пречене или смущаване за упражняване на правото на собственост също не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Дали и доколко конкретното въздействие (действие или бездействие) създава пречки или смущава упражняването на собственическите правомощия по смисъла на чл. 109 ЗС е фактически въпрос, който налага анализ и оценка на събраните по делото доказателства. Тази преценка е направена в обжалваното решение и в съответствие с разясненията, дадени в мотивите на т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, поради което за тях не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил всички твърдения на ищците, за начина по който според тях сградата на ответника им пречи да упражняват пълноценно правото си на собственост, включително за липсата на изискуемо отстояние, респективно за близостта на сградите, водеща до ограничаване на слънчева светлина и вентилация на жилищната им сграда, която е останала недовършена, наличието на влага и мухъл в нея, както и дължащите се на това рискове за здравето и за здравословните проблеми на сина на ищеца С. Д.. За да приеме, че не са налице условията за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, въззивният съд след оценката на събраните доказателства (експертизите, свидетелските показания и писмените доказателства) е достигнал до извод, че търпените от ищците неудобства не са с такава тежест, която да налага премахването на процесната сграда, тъй като те могат да бъдат избегнати или значително редуцирани чрез реконструкция на сградата на ответника и чрез правилно поставяне на улуците, а и чрез реконструкция на покрива на ищците, по начин позволяващ поставянето на снегозадържащо съоръжение. Доколкото по делото е прието за установено, че в имота на ответника, при същите условия няма влага и мухъл, въззивният съд е извел извод, че с възможен и качествено извършен ремонт, същият резултат може да се постигне и при ищците. В трайно установената практика на ВКС се приема, че търсената защита с иска по чл. 109 ЗС трябва да е адекватна, да съответства на интензитета на нарушението и да се ограничава до преустановяване на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да се нарушава правната сфера на нарушителя и да се ограничават необосновано неговите права (така решение № 132 от 30.03.2010 г. по гр. дело № 66/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 139 от 25.06.2010 г. по гр. дело № 457/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 170 от 08.01.2019 г. по гр. дело № 65/2018 г. на ВКС, І г.о.). Затова и правните въпроси (тези по т. 3.3 – 3.6), свързани с преценката дали въздействието е по-голямо от обикновеното по смисъла на чл. 50 ЗС, не са разрешени от въззивния съд в противоречие, а в унисон с установената съдебна практика на касационната инстанция. А и въпросът за допустимостта на свидетелските показания за разрешаване на технически въпроси не е обуславящ, тъй като при изясняването им и извеждането на изводите въз основа на тях съдът не се е ръководел от възприятията на свидетелите, а от приетите за установени от експертни заключения по производството релевантни факти. Последната група процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд, не обуславят допускане на касационната жалба до разглеждане, макар че са обуславящи за всяко дело, тъй като не са разрешени от въззивния съд в противоположен смисъл от решенията, на които касаторите са се позовали в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В съответствие с правомощията си на съд по същество на материалноправния спор въззивният съд е обсъдил подробно всички твърдения, искания и възражения на страните. Описателно и детайлно е пресъздал цялостната фактическа обстановка, която е приел за установена, субсимирал е установените факти по приложимата материалноправна норма, обсъдил е всички допуснати доказателствени средства – гласни и писмени, както и приетите по делото експертни заключения, анализирал е събраните чрез тях доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и за да обоснове извода си за неоснователност на претенцията по чл. 109 ЗС, е изложил подробни мотиви на кои от тях дава вяра и причините, поради които не кредитира други. Въззивният съд е изпълнил в цялост задължението си по чл. 235, ал. 2 ГПК и разясненията, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да изложи собственото си становище относно крайния изход на делото, като в подкрепа на изводите си се е позовал на тълкувателна и казуална практика по чл. 290 ГПК. Съображенията на касаторите в изложението сочат единствено на несъгласието им с крайния извод, до който е достигнал въззивния съд. Те не представляват основания за допускане на касационното обжалване, а оплаквания, свързани с правилността на съдебното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които касационният съд разглежда, само ако касационната жалба бъде допусната за разглеждане във фазата за селекция. Не съответства на разясненията, дадени с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и не обуславя допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК аргументът на касаторите, че поставените въпроси са от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като дадените в обжалваното решение изводи са неправилни. Това оплакване касае правилността на съдебното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и може да бъде разгледано в случай, че касационната жалба бъде допусната до разглеждане. За обжалваното въззивно решение не са налице условията за допускането му на касационно обжалване и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, наведени изрично и от касаторите. Не съществува вероятност решението да е нищожно – да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема, същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. То не е и вероятно недопустимо, каквото би било ако е постановено при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, т.е. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Решението не е и очевидно неправилно, тъй като не се констатира да е поставено при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.