Определение № 178 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1365/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. Л., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1030 от 21.05.2020 г. по гр.д. № 4003/2019 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, десети състав, с което е потвърдено решение № 2573 от 10.04.2019 год. по гр.д. № 696/2018 год. на Софийски градски съд, I –во гражданско отделение, 13 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. срещу ЗК”Лев Инс” АД иск по чл.432, ал.1 КЗ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до пълния предявен размер от 40 000 лв., ведно със законната лихва от 06.01.2018 г. В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснато от въззивния съд нарушение на чл.52 ЗЗД. Твърди се, че присъденото обезщетение е несправедливо занижено и несъответстващо на претърпените и търпими от касатора действителни болки, страдания и неудобства във времеви аспект. Освен това, сочи се, че при постановяване на въззивното решение не е зачетено в достатъчна степен общественото разбиране за справедливост към релевантния момент и икономическата конюнктура, вкл. и нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”. По съображения в жалбата, се иска отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение по същество, с което да се уважи изцяло исковата претенция, с присъждане на разноски за производството по делото. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че определеното застрахователно обезщетение не контактува с действителните неимуществени вреди и се явява занижено, и че въззивният съд в недостатъчна степен и съобразил съдържащите се в ППВС № 4/1968 г. задължителни за съдилищата разяснения относно критериите, въз основа на които то следва да бъде конкретизирано, за да съответства на установения с чл.52 ЗЗД принцип на справедливост. Освен соченото противоречие на ППВС № 4/1968 г., касационният жалбоподател поддържа и допълнителната селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед необходимостта от уеднаквяване и промяна на съдебната практика при присъждане на застрахователни обезщетения, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост, както и на принципа за законност. В срока по чл.287, ал.1 ГПК по делото е депозиран писмен отговор от Застрахователна компания „Лев Инс” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, в който се оспорва искането за достъп до касация, а по същество са изтъкнати доводи за неоснователност на касационните оплаквания. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на Апелативен съд – София е зачел съдебно-медицинската експертиза, установила по категоричен начин получените от ищеца увреди при настъпило на 29.07.2017 г. ПТП, изразяващи се в навяхване на врата и мозъчно сътресение, без загуба на съзнание и без провеждане на болнично лечение, както и тримесечния период на възстановяване. Въз основа на неоспореното експертно становище на д-р Х. М., съдът е приел за недоказано твърдението на ищеца, че констатираната увреда - шийно-мишничен радикулит, е провокирана единствено от навяхването на врата. Решаващият състав е възприел като справедливо и съответстващо на съдебната практика, вкл. и на ППВС № 4/1968 г., определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 10 000 лв. Позовавайки се на постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, е извел извод, че съответните нива на застрахователно покритие не са абсолютен критерий за определяне на дължимото обезщетение, а съставляват отражение на обществено-икономическата обстановка в страната към релевантния момент. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото. Твърденията на касационния жалбоподател за присъждане на занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди и неотчитане в достатъчна степен на разяснените в ППВС № 4/1968 г. критерии, преценени с оглед на конкретно установени по делото обстоятелства, са изцяло релевантни към подробно развитите в първата част на жалбата оплаквания за материална незаконосъобразност. Независимо от посочените допълнителни селективни предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, липсва формулиран конкретен правен въпрос, попадащ в обхвата на общото основание за допускане на касационен контрол, разяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съдържанието на жалбата, в частта, съставляваща изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, предпоставя служебно извеждане на правния въпрос от касационната инстанция, което е недопустимо с оглед указанията в мотивите към т.1 от цитирания акт на нормативно тълкуване. От друга страна, поддържаните основания за допускане на касационно обжалване не биха могли да се основават на доводи за материална незаконосъобразност, предвид липсата на тъждество между предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки и основанията за касиране по чл.281 ГПК. В рамките на селективната фаза на касационното производство е недопустимо произнасянето по правилността на атакуваното отхвърлително въззивно решение. При отсъствие на посочен от касационния жалбоподател правен въпрос, удовлетворяващ общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, е налице пречка за допускане на касационно обжалване, в която хипотеза ВКС не дължи произнасяне по допълнителните предпоставки. Ответното застрахователно дружество не е заявило изрично искане за присъждане на разноски за касационното производство, нито е приложило доказателства към отговора за сторени такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение