Определение № 148 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3126/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. И. срещу решение № 62/12.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 103/2021 г. на Русенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260603/18.12.2020 г. по гр. дело № 273/2020 г. на Русенския районен съд, като краен резултат е постановено следното: упражняването на родителските права по отношение малолетното дете на страните И. И. И. е предоставено на майката Р. Б. Й., при която е определено и местоживеенето на детето – в [населено място]; определен е режим на лични отношения на детето и бащата (жалбоподателя); последният е осъден да заплаща на детето ежемесечна издръжка. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя И. И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) задължен ли е въззивният съд да направи цялостен и обективен анализ в съвкупност и цени всички доказателства по делото в тяхната взаимна и логична връзка, като прецени и обсъди всички възражения и доводите на страните, относими към правния спор, и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно, да изложи собствени мотиви – правни и фактически констатации по направените оплаквания против първоинстанционното решение; 2) следва ли съдът при преценяване на интереса на детето по смисъла на чл. 59, ал. 4 от СК и § 1, т. 5, букви „а“, „б“, „г“, „д“ и „е“ от ДР на ЗЗакрД да вземе предвид всички установени конкретни обстоятелства по делото и след съвкупен анализ на тези обстоятелства, да предостави родителските права на родителя, който в най-висока степен ще защити интереса на детето; и 3) ограничен ли е съдът при преценката на кой родител следва да се предоставят родителските права само от пола и възрастта на детето, и те определящи ли са при преценката за интереса на детето. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с ППВС № 1/12.11.1974 г., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. дело № 1163/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 290/09.10.2012 г. по гр. дело № 640/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 3/14.04.2020 г. по гр. дело № 1595/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 243/08.07.2014 г. по гр. дело № 7289/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 294/11.11.2015 г. по гр. дело № 1454/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 57/17.04.2019 г. по гр. дело № 1633/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 331/01.11.2013 г. по гр. дело № 218/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 215/21.06.2011 г. по гр. дело № 1325/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 244/23.10.2018 г. по гр. дело № 1434/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 176/22.01.2021 г. по гр. дело № 4025/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение, поради: „допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, на материалния закон и необоснованост – при явно игнориране на част от доказателствата, без да се мотивира защо приема едни от тях, а други не обсъжда, при грешни фактически констатации, постановени в разрез с безспорните доказателства, което е довело до опорочаване и превратно формиране на постановения в диспозитива правен извод“. Ответницата по касационната жалба Р. Й. в отговора на жалбата излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното решение, в мотивите към него въззивният съд най-напред подробно е посочил становищата на страните, изложени във въззивната жалба и в отговора на същата, твърденията и исканията им, направени с подадената от всяка от страните искова молба (приети за общо разглеждане) по делото, както и възраженията и доводите им в отговорите по чл. 131 от ГПК. На следващо място окръжният съд е обсъдил поотделно всяко от доказателствата по делото – заключенията на двете съдебно-психиатрични експертизи по отношение на майката и на детето, показанията на всеки един от разпитаните по делото свидетели, относимите писмени доказателства, както и актуалния социален доклад по делото, като съдът обстойно е посочил какви релевантни по делото обстоятелства се установяват от всяко от тях. След това окръжният съд е посочил установените от законодателя (чл. 59, ал. 4 от СК) и в задължителната практика на ВС и ВКС (ППВС № 1/12.11.1974 г.) критерии, предвид които се извършва преценката при разрешаването на спора за упражняване на родителските права, като е изтъкнал, че изброяването на тези критерии не е изчерпателно, а съдът следва да вземе предвид всички релевантни обстоятелства с оглед най-добрия интерес на детето. Ръководейки се от тези принципни съображения, въззивният съд е извършил и съвкупна преценка на доказателствата по делото, при която – посочвайки и подробно агрументирайки се кои от тях и по какви съображения кредитира и кои не (най-вече по отношение противоречията в показанията на множеството разпитани свидетели по делото), съпоставяйки ги не само помежду им, а и с твърденията, възраженията и доводите на страните, съдът е извел и фактическите си констатации относно конкретните релевантни обстоятелства по делото, като същевременно е групирал и анализирал същите – съобразно установените в закона и в съдебната практика материалноправни критерии, а именно: Приел е за установено, че детето има изградена връзка и с двамата родители, в тяхно присъствие към настоящия момент се чувства обичано и защитено. След връщането на детето при майката (в резултат на изпълнение на привременните мерки, постановени от първоинстанционния съд по делото) детето допуска близост и общува спокойно с нея, споделя преживявания и се интересува за неща, свързани с живота ѝ. Детето има много силна връзка с бащата, има запазена връзка и с майката, за което свидетелства и начинът по който се адаптира към нея – чувства се добре и спокойна при майка си, като обича и разходките с баща си. И двамата родители са трудово ангажирани към настоящия момент, и двамата разполагат с добри жилищно-битови условия за отглеждане на детето. Жилището на бащата е семейна собственост, в което има обособена самостоятелна стая за детето, съобразена с неговите потребности и предпочитания. Майката живее на квартира, в близост до посещаваното от детето училище, като битовите условия са добри – жилището представлява гарсониера, в която стаята е обособена за детето; майката нощува или при него или в кухнята на разтегателен диван. Майката може да разчита на помощ и подкрепа от бабата на детето по майчина линия. По отношение на бащата не са ангажирани безспорни доказателства относно възможността му да разчита на помощ и подкрепа от трети лица, от каквато същият безспорно би имал нужда, дори и да промени местоработата си (изискваща продължителни отсъствия – механик на кораб), каквато готовност изразява. Сестра му и майка му живеят трайно в [населено място] като първата и работи, поради което трудно би могла да го подпомага в ежедневните грижи за детето. Относно бабата по бащина линия липсват категорични данни, че същата е в готовност да се премести да живее в [населено място], а обратно – налице са безспорни доказателства, че след раздялата на страните тя е отвела детето в дома си в [населено място], за да се грижи там за него за продължителен период от време, като даже е променено учебното му заведение. През целия този период от около 7 месеца детето е било при баба си, като бащата не е живял непрекъснато там, а е пребивавал и в София, и в Русе. От раждането на детето до раздялата между страните основно грижите за детето са били полагани от майката. През значителна част от този период ищцата не е била трудово ангажирана и финансовата издръжка на семейството изцяло е била поета от бащата. В този смисъл той също е участвал в грижите за детето, независимо от продължителните си отсъствия от страната по служба. Отделно от финансовото обезпечаване, въпреки естеството му на работа, емоционалната връзка между бащата и детето не е прекъсната. При пребиването си в страната бащата е участвал активно в обгрижването на момиченцето – съвместни разходки, почивки, игри, посещения при личния му лекар. До раздялата между страните бащата е бил съпричастен към грижите за семейството. Относно родителския капацитет на двамата родители, който е основният спорен въпрос между страните, въззивният съд е приел следното: При майката е установена вредна употреба на алкохол, но няма данни за синдром на алкохолна зависимост (алкохолна болест). На 12.12.2019 г., когато страните са се разделили, майката в пияно състояние е напуснала жилището по чехли. По това време детето е било болно и е спяло, но е станало свидетел на скандала между нея и бабата по бащина линия, което е станало причина на 14.12.2019 г. бабата да го отведе в [населено място] и да се грижи там за него. Злоупотреба с алкохол от страна на майката е имало в последните три-четири години; имало е случай, когато поради отсъствие на майката от дома повече от ден и половина, детето и по-голямата му едноутробна сестра (тогава непълнолетна) са отишли в дома на бабата на последната в [населено място]; имало е и друг случай, при който майката не се е прибрала през нощта и по-голямата сестра е трябвало да излезе за училище, но е нямало при кого да остави малката си сестра. Обсъждайки родителския капацитет на майката, въззивният съд е приел още и следното: Действително, по делото са установени случаи, които дискредитират качествата и способностите на майката на родител и възпитател, предвид обстоятелството, че толкова малко дете е било оставено под надзора на по-голямата си непълнолетна към него момент сестра. За укоримо съдът е намерил и поведението на майката при раздялата между страните, на което детето е станало свидетел. От друга страна съдът е установил обаче, че желанието на майката да отглежда детето е съпроводено с конкретни действия по отношение на нейното лично израстване и придобита самостоятелност, което говори за зрялост. Налице е действителна и трайна промяна в отношението ѝ към родителството и към възпитанието на детето. Безспорно е установено по делото благоприятното повлияване на емоционалното състояние на детето след постановяването като привременна мярка упражняването на родителските права от майката. В едногодишния период от напускането на бащата и в хода на делото, майката е организирала живота си по начин, от който недвусмислено е видно, че неин приоритет е детето. Съдът е отчел и стабилната за детето в емоционален и психологически план среда, осигурена от майката след конфликтната раздяла между двамата родители и същевременно среда, в която е осигурено главното, от което един първокласник има нужда. Раздялата между родителите и смяната на местоживеенето се е отразила на детската психика, но стресът е преодолян. Въпреки влошените взаимоотношения между страните, ескалирали след тяхната раздяла, майката е запазила у детето съществуващия положителен образ на бащата; същата не препятства контактите между двамата, признава и зачита интереса на детето да има пълноценни отношения с другия си родител. Преценявайки родителския капацитет на бащата, окръжният съд е приел следното: Случаи на употреба на алкохол от страна на бащата също са установени, но липсват данни за вредна употреба, която да е довела до укоримо по отношение на детето поведение. Безспорно установено е, че от 19.02.2020 г. до 09.10.2020 г. детето е било изцяло лишено от контакт с майката, като също по молба на бащата, през януари и част от февруари 2020 г., докогато детето все още е посещавало детска градина в [населено място], то не е било предавано от учителките на майката, и по жалба на последната през март 2020 г. е била образувана прокурорска преписка за възпрепятстване на контактите с дъщеря ѝ. Нарушената емоционална връзка между майка и дъщеря датира от времето след раздялата на родителите, като липсата на контакти между тях допълнително е спомогнала тя да се компроментира. Макар и да не са налице данни за синдром на родителско отчуждаване, това поведение на бащата на пренебрегване ролята на майката, принудителното откъсване на детето от нея без възможност за какъвто и да било контакт с детето за продължителен период от време – почти 8 месеца, е укоримо и сочи на негативни родителски качества. На поведение, което очевидно не е в интерес на детето, сочи и обстоятелството, че след определените от съда привременни мерки детето упорито не е предавано на майката и за изпълнението на съдебното определение се е наложила намеса на съдебен изпълнител, което допълнително е причинило стрес за момиченцето. Предвид така изложеното, въззивният съд е приел, че превес с оглед съблюдаване висшия интерес на детето има установената постоянна нужда от майчина грижа с оглед неговия пол и възраст, като по отношение на майката е и безспорно установено, че тя може да разчита на помощта на трети лица. Съдът е изтъкнал, че не отрича качествата на бащата, възможностите му да отглежда момиченцето, желанието му да поддържа връзка с него; намерил е обаче, че дете в толкова ранна възраст се нуждае от постоянна майчина грижа, а обстоятелството, че е момиче обуславя извод за нарастваща нужда от майчина подкрепа и в периода на порастване и съзряване. В заключение, по така изложените съображения, въззивният съд е намерил, че и районният съд е съобразил задължителните постановки на ППВС № 1/12.11.1974 г., поради което е споделил и крайния му извод, че упражняването на родителските права следва да се възложи на майката, като и местоживеенето на детето следва да се определи при нея. Съобразявайки нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, окръжният съдът е отчел настъпилата промяна в адреса на майката след постановяване на първоинстанционното решение, като е намерил за целесъобразно да определи, че местоживеенето на детето следва да бъде при майката в [населено място], без посочване на конкретен адрес, като в случай, че същият бъде променен отново, майката следва своевременно да уведоми бащата. По отношение на режима на лични отношения между детето и бащата въззивният съд, позовавайки се също на ППВС № 1/12.11.1974 г., е приел следното: Мерките относно личните отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, следва да се определят така, че да се създава нормална обстановка за поддържане на отношенията между деца и родители, като тези мерки не трябва да стават допълнителен източник на недоразумения и спорове между родителите. Принципно положение е, че тези мерки трябва да бъдат преди всичко в интерес на детето; чрез тях трябва да се осигури възможност на детето да общува максимално пълноценно и с двамата родители; с оглед конкретните обстоятелства, те следва да предоставят най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права. Предвид така посочените критерии, въззивният съд е намерил, че в случая в интерес на детето е определянето на по-широк режим на лични контакти между него и бащата, за да се запази съществуващата между тях близост и добра емоционална връзка, която е необходима за правилното развитие и възпитание на детето. От друга страна, при неговото възрастово съзряване то не би изпитвало конфликт на лоялност и ще чувства моралната подкрепа на своите родители. С такъв по-широк режим на лични отношения се предоставя възможност за активното участие на бащата в отглеждането, възпитанието, развитието и изграждането на ценности на детето и емоционални връзки с близките му. По така изложените съображения окръжният съд е определил следният режим на лични отношения на бащата с неговото малолетно дете: да го взима и вижда всяка първа и трета седмица от месеца от петък вечер в 18 ч. с преспиване до неделя вечерта в 18 часа, както и 30 дни (възможно е и с прекъсване) през периода от края на учебната година до началото на следващата учебна година, като тридесетдневният период не трябва да съвпада с платения годишен отпуск на майката; подробно е разписан и режимът на контакти по време на официалните и на личните празници и на пролетната ваканция; постановено е и че за осъществяване на личните контакти бащата следва да взема детето от дома на майката и съответно да го връща в този дом. Съдът е изтъкнал и че двамата родители са достатъчно разумни и могат да постигнат съгласие за оптимално разрешение, в най-добър интерес за детето при контактите с бащата, още повече, че предвид влошените взаимоотношения между майката и другата ѝ дъщеря, именно по време на тези контакти двете сестри имат възможност да общуват. Относно издръжката на детето, въззивният съд е отчел, че по отношение на размера ѝ, присъден от първата инстанция, няма повдигнати възражения от жалбоподателя, но подробно е изложил съображения и в тази насока. Въззивният съд е намерил за основателно оплакването във въззивната жалба на бащата относно началния момент на дължимост на определената издръжка, и като се е мотивирал също подробно, е изменил първоинстанционното решение в тази част. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните: Първият процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, формулиран в изложението на касатора, е правно значим по всяко гражданско дело. Съгласно трайно установената практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, отговорът на този въпрос (с изключение на последната му част) без съмнение е положителен, а именно: Въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, следва да направил цялостен и обективен анализ на всички годни и относими доказателства, като извърши преценка на същите и на установяващите се от тях правнорелевнатни обстоятелства както поотделно, така и в тяхната съвкупност – пред тяхната логическа и взаимна връзка. Този анализ на доказателствата следва да е обективиран в мотивите към съдебното решение, като съдът следва да изложи съображения кои правнорелевантни обстоятелства по делото приема за установени и кои не, както и въз основа на кои от доказателствата, респ. – на кои от тях дава вяра (кредитира, приема за достоверни) и кои не, спазвайки установените за това процесуални правила. Също в мотивите към съдебното решение въззивният съд следва да обсъди и всички твърдения, възражения и доводи на страните, които имат отношение към правния спор по делото. В този смисъл и именно в качеството си на втора по ред инстанция по същество по делото, въззивният съд следва да изложи свои собствени мотиви относно фактическите си констатации и правните си съображения и изводи по делото, като при извършването на тази си правораздавателна дейност, с която дава разрешение на материалноправния спор по делото, въззивният съд не действа като контролно-отменителна инстанция, поради което не дължи извършването на пряка проверка по оплакванията във въззивната жалба относно правилността на първоинстанционното решение, а тази проверка се осъществява косвено – в зависимост от съвпадането или несъвпадането на крайния резултат по делото, постановен от двете инстанции; още повече, че при засиленото служебно начало в производствата по спорна съдебна администрация относно упражняването на родителски права по отношение на ненавършили пълнолетие деца, въззивният съд не е и ограничен от оплакванията във въззивната жалба (т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, а напротив – обжалваното решение е изцяло съобразено с нея, поради което не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос. В тази връзка следва да се посочи и че (както неведнъж е изтъквано в определения по чл. 288 от ГПК на ВКС, предвид разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като във фазата по селектиране на касационната жалба касационната съдебна инстанция не може да се произнася по правилността на обжалваното въззивно решение. В този смисъл, последната част от първия процесуалноправен въпрс и е некоректно формулирана от страна на касатора, тъй като въззивният съд не е „игнорирал дадени доказателства“ както се сочи във въпроса (а се е агрументирал се кои от свидетелските показания и по какви съображения кредитира и кои не), нито пък (както стана ясно от посочената по-горе практика на ВКС) е дължал излагане на мотиви „по направените оплаквания против първоинстанционното решение“, каквато е формулировката на последната част от въпроса. В доводите си относно поддържаната от него очевидна неправилност на въззивното решение касаторът не сочи нещо различно от обсъденото по-горе, а преповтаря общите си оплаквания за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането на доказателствата по делото, поради което не е налице и това основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е съобразено с константната практика на ВС и ВКС и при разрешаването на втория – материалноправен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателя. Съгласно тази трайно установена практика, при решаването на споровете между родителите относно въпросите по чл. 59, ал. 2 и чл. 127, ал. 2 от СК съдът следва да обсъди и съобрази в тяхната съвкупност множество обстоятелства от най-разнообразно естество, които са от значение за защитата във възможно най-голяма степен на интересите на децата, за което съдът следи служебно. Най-съществените от тези обстоятелства, именно като критерии за извършването на служебната преценка от съда с оглед защитата интересите на децата, са примерно посочени в ППВС № 1/12.11.1974 г., в чл. 59, ал. 4 от СК, в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, но без те да са изброени изчерпателно, нито са степенувани в строго определен ред. От значение са не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелства на разглеждания случай, поради което съдът е длъжен да извърши преценката си за това, на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права, единствено на базата на задълбочена и комплексна съпоставка на всички относими в конкретния случай обстоятелства, давайки оценка на възпитателските качества на всеки от родителите, на неговия морален облик, на начина, вида, продължителността, ефективността на полаганите от него грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето (не само като заявление, но и като реално предприети действия за това), изследвайки към кого от двамата родители в по-голяма степен детето е привързано, както и дали родителят разполага с помощта на трети близки до детето лица (баба, дядо, други роднини), на които при нужда може да разчита, съобразявайки социалната среда, в която предстои да живее детето, жилищно-битовите условия на живот, финансовите възможности, начинът на живот, както и да съобрази пола и възрастта на детето. В решението си съдът следва да обсъди и да вземе предвид желанията и интересите на родителите, но не е обвързан и не е длъжен да се съобразява с тях, а изхождайки именно и изключително от интересите на децата, той е длъжен да разреши спора между родителите единствено на базата на задълбочена и комплексна преценка на всички събрани по делото доказателства и на цялата съвкупност от всички конкретно установени от тях обстоятелства, които са от значение в конкретния случай за максималната защита на интересите на детето. Изследвайки цялата съвкупност от тези релевантни обстоятелства, съдът същевременно следва да отчете спецификите на всеки конкретен случай, като обсъди конкретните специфични обстоятелства, които са от най-съществено значение за интереса на конкретното дете, и специално – такива обстоятелства, ако са установени по делото (като родителско отчуждение, наличие на отчуждаващо поведение от страна на някой от родителите, прояви на насилие от родител към детето или другия родител, вредни навици (наркомания, алкохолна зависимост) у някой от родителите, съществено отразяващи се на възпитателските му качества и др.), които са от естество да поставят детето в риск и по този начин значително да накърнят или застрашат интересите му. Съдът съобразява тези специфични факти, и с оглед обстоятелствата по делото може да реши, въпреки наличието им, да предостави упражняването на родителските права на родителя, упражнил домашно насилие, или настройващ негативно детето спрямо другия. Това обаче предполага да са налице достатъчно основания за формиране на извод, че макар у този родител да е налице дефицит на възпитателски капацитет, все пак интересът на детето налага той да бъде предпочетен пред другия, било защото неговите качества са също недостатъчни, или защото фактически не е в състояние да упражнява родителските права, или по други подобни причини. При равни други условия обаче, наличието на отчуждаващо поведение, на извършено домашно насилие и други подобни, предполагат за упражняващ родителските права и непосредствено отглеждащ и възпитаващ детето да бъде предпочетен другият родител. В изложените в случая мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд изцяло се е съобразил тази практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с посоченото и от касатора ППВС № 1/12.11.1974 г. – съдът е разрешил спора по чл. 127, ал. 2 от СК между страните относно упражняването на родителските права, преценявайки обективно интереса на малолетното им дете – обсъждайки не отделни, а съвкупността от всички конкретно установени по делото обстоятелства, които са от значение за тази преценка. Установявайки при тази обективно извършена преценка, че по всички останали критерии двамата родители имат сравнително еднакъв родителски капацитет (предвид и дефицита в тази насока, установен и при двамата родители – отчуждаващото поведение от страна на бащата и вредната употреба на алкохол от страна на майката, но и съществената промяна в поведението на последната в отношението ѝ към детето и родителството), потенциал и възможности, въззивният съд се е съобразил и с имащите също задължителен характер, разяснения в раздел II, букви „е“ и „ж“ от мотивите към ППВС № 1/12.11.1974 г., съгласно които, при равенство между двамата родители по останалите критерии, майката е поначало по-пригодна от бащата да отглежда и възпитава децата от женски пол, които са на ниска възраст. Също съгласно трайно установената практика на ВКС, задължителните указания и разяснения, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г., запазват силата си и при сега действащия СК, като част от тях (включително пол и възраст на детето) са възпроизведени от законодателя в разпоредбите на чл. 59, ал. 4 от СК и на § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД. Предвид това, третият материалноправен въпрос в изложението към касационната жалба също е некоректно формулиран, тъй като въззивният съд не се е „ограничил“ при преценката си относно интереса на детето „само от пола и възрастта“ му, нито е възприел тези два критерия за определящи (каквато е постановката на въпроса), а е разрешил правния спор между страните относно упражняването на родителските права при извършена комплексна преценка на съвкупността от всички конкретно установени по делото обстоятелства, които са от значение за интереса на детето. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на касатора. Предвид изхода на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в касационното производство, а именно – сумата 400 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение