Определение № 50576 от 09.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2374/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Е. З. срещу решение № 80/23.07.2021 г. по в.т.д. № 362/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е след частична отмяна на решение № 260202/21.12.2020 г. по т.д. № 499/2019 г. по на Окръжен съд – Пловдив, при участието на касатора като трето лице помагач на ответника, е отхвърлен искът на Ж. Д. Я. против ЗД „Евроинс“ АД за заплащане на сума в размера над 465,55 лева, до посочения във въззивната жалба размер от 7759,17 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавеното плащане на изплатената на 11.04.2019 год. сума от 39 904,30 лв. от ответното дружество в полза на Я., дължимо за периода от 19.04.2017 година до 05.02.2019 година включително, както и за заплащане на законната лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди 60 095,70 лева от 19.04.2017 година до 05.02.2019 година включително. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касационната жалба Ж. Д. Я. и ЗД „Евроинс“ АД не са подали писмени отговори. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 19.04.2017 г. е била предявена претенция пред ответното дружество от собственика на автомобила, в който се е возил ищецът и който е претърпял инцидент в процесното ПТП. ПАС е съобразил, че претенцията е била за заплащане на обезщетение за имуществените вреди, изразяващи се в повреди върху автомобила при удара. Счел е, че ищецът не е оспорил обстоятелството, а и от представените към исковата молба доказателства се установява, че той е отправил искане до застрахователя за заплащане на обезщетение за причинените му имуществени и неимуществени вреди едва на 06.02.2019 г., като до този момент не е предявявал претенции. В отговор на това искане е било изпратено писмо с изх. № 2725/2/20.03.2019 г., с което застрахователят е уведомил ищеца, че ще му заплати обезщетение в размер на 39904,30 лева по образуваната щета 1500099202/2019 г., като на 11.04.2019 г. посочената сума е била изплатена реално по банковата сметка на ищеца. По спорния въпрос за началния момент, от който се дължи законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди, ПАС е посочил, че се касае за претенция за лихвите като част от застрахователното обезщетение, дължимо от прекия причинител на вредата при ангажиране на неговата отговорност, което се покрива от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 във връзка с чл. 429, ал. 2 т. 2 и ал. 3 от КЗ. Съобразявайки ал. 3 на чл. 429 от КЗ, доколкото няма данни за по-ранна дата на уведомяване на застрахователя от застрахования по реда на чл. 430, ал. 1, т.2 КЗ или от пострадалия, съдът е намерил, че законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от 06.02.2019 г. Формулировката на разпоредбата на чл. 429, ал. 3 от КЗ, според която лихвите за забава на застрахования по ал. 2, т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/, като в този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна, според ПАС налага извод, че началният момент на отговорността на застрахователя за лихви е конкретен по отношение на всяко увредено лице. Не може да се приеме, че уведомяването, респ. предявяването на претенция за имуществени вреди по автомобила от трето лице, в случая от водча на автомобила на 19.04.2017 г. ползва и ищеца-пострадал досежно неговите претенции за обезщетение, свързани с причинените му телесни увреждания. Според разпоредбата на закона не е достатъчно просто уведомяване за настъпило ПТП, а уведомяване за настъпване на застрахователно събитие, т.е на покрит риск по застраховка в периода на застрахователното покритие съгласно определението, съдържащо се в § 1 т. 4 от ДР на КЗ. По тези съображения въззивната инстанция е счела, че по отношение на ищеца е приложима датата, на която той самият е предявил претенция за обезщетения за причинените му увреждания, а именно 06.02.2019г. и която е най-ранната дата по смисъла на чл. 429 ал. 3 от КЗ., Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК от касатора правни въпроси се свеждат до първия от тях: Уведомяването за едно и също застрахователно събитие, направено от едно от увредените лица, при наличие на няколко такива, достатъчно ли е да се приеме, че застрахователят е надлежно уведомен за настъпилото застрахователно събитие, по смисъла на чл.429, ал.3 КЗ? Касаторът се позовава на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, при условията на евентуалност – на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК е решен е в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 167/30.01.2020г. по т.д. № 2273/2018г. на ВКС, II т.о., решение № 128/04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, I т.о. Настоящият състав на ВКС намира, че въпросът изпълнява изискванията към общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не и на допълните основания за селекция на касационната жалба. Съобразно приетото в решение № 167/30.01.2020г. по т.д. № 2273/2018г. на ВКС, II т.о. и решение № 128/04.02.2020г. по т.д. № 2466/2018г. на ВКС, I т.о. в хипотезата на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка «Гражданска отговорност» в застрахователната сума по чл.429 КЗ /в сила от 01.01.2016г./ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя. Разпоредбата на чл.429, ал.3, изр.2 КЗ изрично лимитира включените в застрахователното обезщетение, а оттам и в застрахователната сума, лихви за забава като ги ограничава до тези, които текат от момента на по-ранната от следните дати: датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от застрахования на осн. чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от датата на уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие от увреденото лице или от датата на предявяване на претенцията на увредения пред застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение. След предявяване на претенцията по чл.498 КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано с:1/ изпадане на застрахователя в забава – чл.497, ал.1, т.1 и т.2 КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и 2/ с възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда на осн.чл.498, ал.3 вр. чл.432, ал.1 КЗ. Съобразно изложеното изрично разпоредбата на чл.429, ал.3, изр.2 КЗ посочва както момента, от който се дължи лихва за забава, така и оправомощените да направят изявление /уведомление или предявяване на претенция/ лица – застрахован или увреден. Даденият от въззивния съд отговор е в съответствие с приетото в цитирните решения и с нормативната реглментация. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд