Определение № 222 от 21.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 960/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С. Й. Н. е обжалвала възивното решение на Софийския градски съд, ІІ-Г въззивен състав № 261611 от 04.12.2020г. по въззивно гражданско дело № 8237/2019г. по допускане на делбата.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно и необосновано по отношение на 19/200 идеални части от дворното място, защото то не е било предмет на иска за собственост, разрешен с решението по гр.д.№ 17437/2008г. По отношение на решението по допускане на делбата на апартамента не са посочени доводи в касационната жалба.

В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба се поставят правни въпроси, които са свързани с приложението на разпоредбита на чл. 38 ЗС и 299 ГПК относно обективните предели на силата на пресъдено нещо.

Ответницата К. Г. Д. е подала писмен отговор, в който изразява становище, че касационната жалба е неоснователна.

С обжалваното решение Софийският градски съд е потвърдил решението на Софийския районен съд, 153-ти състав №46189 от 20.02.2019г., постановено по гражданско дело №47333/2016г., с което е допуснато да се извърши съдебна делба между К. Г. Д. и С. Й. Н. по отношение на апартамент №10, намиращ се в [населено място], [улица], трети надпартерен етаж, застроен на около 85 кв.м., заедно със зимнично помещение от 7 кв.м., и заедно с 19/200 ид. части от общите части на сградата и 19/200 ид. части от дворното място, съставляващо урегулиран поземлен имот ІІ-.... от квартал ....., местност „Б.“, по плана на [населено място], целият с площ по документ за собственост 447,26 кв.м., а по скица 441 кв.м.,

Въззивният съд е приел, че между страните е разрешен спор за собственост с влязло в сила решение от 03.05.2010г., постановено по гр.д. №17437/2008г. по описа на Софийския районен съд, 38 състав, с което е уважен иск по чл.108 от ЗС на ищцата К. Г. Д. срещу ответницата С. Й. Н. като последната е осъдена да предаде на ищцата Ѕ идеална част от процесния апартамент. Поради това на основание чл.299, ал.1 от ГПК спорът относно собствеността на имота не може да бъде пререшаван в настоящото производство, като страните са обвързани от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, формирана относно предмета на делото, който в случая с иска по чл.108 ЗС, е твърдяното от ищеца право на собственост на заявеното от него основание. Именно в това производство, преюдициално по отношение на иска за делба, ответницата е следвало да изчерпи всичките си възражения, включително и за придобиване на имота по давност.

Съобразно разпоредбите на чл.84 от ЗС във вр. с чл.116, б. „б“ и чл.117, ал.1 от ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, докато исковият процес е висящ, а с влизане на решението в сила започва да тече нова давност. Решението по гр.д. №17437/2008г. по описа на СРС, 38 състав, е влязло в сила на 13.01.2015г. и от тази дата до датата на подаване на исковата молба, по която е образувано производството по иска за делба – 22.08.2016г., не е изтекла нито дългата придобивна давност по чл.79, ал.1 от ЗС, нито кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 от ЗС.

Съдът е приел за неоснователно възражението на ответницата С. Й. Н., че решението по иска по чл.108 от ЗС не се отнася до 19/200 идеални части от дворното място, които ответницата твърди да е придобила на основание изтекла в нейна полза придобивна давност като е изложил следните мотиви: Процесният имот е жилище в сграда – етажна собственост. Общи части в етажната собственост са изрично изброените в чл. 38 от ЗС – земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, покривите, главните линии на всички видове инсталации, както и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Към всеки от самостоятелните обекти на право на собственост в сградата принадлежи по силата на закона съответна идеална част от общите части, изчислена по правилата на чл. 40 ЗС. Разпоредбата е императивна и съсобствениците не могат да уговарят дялове от общите части по друг начин, освен като съотношение между стойностите на отделните обекти. В случая сочените от ответницата 19/200 идеални части от УПИ ІІ- ..... от кв. ....., местността „Б.“ по плана на [населено място], представляват прилежащи към процесното жилище идеални части от общите части на сградата и от мястото, които представляват принадлежност към главната вещ и не могат да бъдат придобити по давност без да се придобие по давност отделният самостоятелен обект.

В изложението за допускане на касационното обжалване са поставени следните правни въпроси:

1.Относно преценката за статута на застроеното с една или повече сгради дворно място и дали то винаги или само в определени случаи представлява обща част към сградата /сградите/ съответно за да има такъв статут, необходима ли е преценката колко и какви сгради има построени, обектите в нея на различни собственици ли принадлежат и притежават ли всички те право на собственост върху дворното място? Достатъчно ли е да се приеме място за обща част само поради това че е застроено?

2. Винаги ли мястото придобива статут на обща част от момента на застрояването на имота?

3. Относно необходимостта от преценка и разграничение кога едно дворно място не само представлява обща част към сграда /стради/, но видът му като обща част – дали е такава по естеството си или по предназначение и съответно при спор за придобиване по давност на дворното място дали то е такова по естеството си или по предназначение?

4. Относно условията, при които е налице правна възможност за придобиване на собственост по давност на застроено дворно място и по-конкретно дали е изключена такава правна възможност когато то е застроено, но не всички собственици на обекти в сградата притежават и права в дворното място и при липса на конкретни данни затова, може ли да се приеме, че мястото е обща част ?

5. Относно правната възможност само един от собствениците на самостоятелен обект, част от сграда в етажна собственост, да притежава идеални части от дворното място, а другият да не притежава такива?

Всички тези въпроси са само хипотетични, не са обсъждани от въззивния съд и не могат да служат като общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. По делото е напълно изяснено от представения договор за доброволна делба от 27.05.1942г. /стр.19/, че при учредяването на етажната собственост, в която се намира процесното жилище, всички съсобственици на обекти в сградата са придобили и идеални части от дворното място като разпределените идеални части към съответните обекти са 100%. В тази хипотеза цитираната в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК съдебна практика, в която с приема, че дворното място не е обща част по смисъла на чл.38 ЗС, ако няма пълна идентичност на собствеността върху дворното място и върху обекти в сградата, построена върху него, не е приложима за разглеждания случай и съответно не може да обоснове извод за наличие на основанието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, което се поддържа от касаторката.

5. Правният въпрос относно обхвата на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение и разпростира ли се то по отношение на имоти, които не са били предмет на иска и не са посочени в диспозитива на решението, също не обуславя приложното поле на чл.280 ал.1 ЗС. Този правен въпрос е разрешен в практиката на ВКС по приложението на чл.98 ЗС, според която принадлежността следва главната вещ и не може да има различен вещноправен режим от нея. Така в решение № 743 по гр.д. 1720/ 2009 г. на ВКС, І г.о. се приема, че общите части поначало имат несамостоятелно значение, следват главната вещ и не могат да се делят. Също така в решение № 265 от 19.03.2009 г. по гр. д. № 6331/2007 г., на ВКС, I г. о. се приема, че общите части на сградата и правото на строеж са прилежащи към жилищата по силата на чл. 38 и сл. от ЗС и дори и без изричното им изреждане, с прехвърлянето на жилището се прехвърлят и посочените акцесорни права. Приложено към разглеждания случай това тълкуване означава, както е приел и въззивният съд, че разрешаването на спора за собствеността на главната вещ /апартамента/ се отнася и до дворното място, което е негова принадлежност, няма самостоятелно съществуване и не може да бъде обект на различни права.

По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.

Разноски на ответницата не следва да се присъждат, защото не са поискани.

Воден от горното върховният касационен съд, първо гражданско отделение