Определение № 587 от 12.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1190/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА /НЗОК/, срещу решение № 121 от 05. 04. 2023 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 103 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 408 от 08. 12. 2022 г., постановено от Окръжен съд - Пловдив по т.д. № 147 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред е осъдена НЗОК да заплати на ищеца в производството „Многопрофилна болница за активно лечение ПАРК ХОСПИТАЛ“ ЕООД, сумата 62414 лева, представляваща неплатената сума за болничната медицинска помощ, оказана през месец юли 2018 г. по клинични пътеки и амбулаторни процедури, съгласно сключените между страните по делото договор № 164277 от 01. 06. 2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и договор № 164758 от 01. 06. 2018 г. за извършване на амбулаторни процедури, която е над утвърдената стойност на разходите за м. юли 2018 г. по Приложение № 2 - неразделна част от договор № 164277 от 01. 06. 2018 г., ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на подаването на исковата молба - 11. 03. 2022 г. до окончателното плащане, както и сумата 19003.12 лева - обезщетение за забавеното плащане на присъдената главница в размер на законната лихва за периода от 11. 03. 2019 г. до 10. 03. 2022 г., със законните последици по отношение на разноските в производството.

По изложени в касационната жалба съображения се твърди неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и поради необоснованост.

Оспорва се изводът на въззивния съд за дължимост на сумата по исковата претенция, при наличие на конкретни клаузи на договора за заплащане на отчетената дейност в рамките на установените лимити в Приложение № 2 към процесния договор, без да се държи сметка за ограничения размер на бюджетните средства. Излага се оплакване за неотчитане от страна на въззивния съд, на конкретиката и спецификата на спора. Сочи се, че решението не съдържа точни, ясни и убедителни мотиви, а е основано на едностранчиво кредитиране твърденията и доводите на ищеца, и не отговаря на нито едно от изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество – отмяната му и отхвърляне на предявените срещу касатора искове в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди:

I. Наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК – противоречие с актове на Конституционния съд /КС/ на Република България и в частност – решение № 2 от 22. 02. 2007 г. на КС по к.д. № 12/2006 г. и решение № 3 от 08. 03. 2016 г. по к.д. № 6/2015 г. по въпроса дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити. Сочи се, че в първото от цитираните решения на КС е дадено тълкуване на чл. 52, ал. 1 от Конституцията в смисъл, че не противоречат на основния закон нормите на чл. 4 и чл. 5 от ЗБНЗОК за 2007 г., които са с идентично съдържание с текста на чл. 4 от приложимия към спора ЗБНЗОК за 2018 г. Касаторът излага, че във второто от цитираните решения на КС се приема, че законодателят може да определя обем на медицинската помощ при задължителното здравно осигуряване и нейното разделяне в един или повече здравни пакети, и КС изрично заключава, че е допустимо ограничение до определени по вид, обхват и обем здравни дейности, при спазване принципите на основния закон.

II. Наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите:

1. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства;

2. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители;

3. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън предмета на съдебния контрол;

Твърди се, че въпросите са от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като са противоречиво решавани от съдилищата по идентични дела, в подкрепа на което са изброени съдебни актове на окръжни и апелативни съдилища.

В отговор на касационната жалба ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция въззивният съд, като е изложил установеното според него по делото от фактическа страна – в голямата си част безспорно между страните, е приел в частта от мотивите си към обжалваното решение, относима към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, че: При уреждащите спорните правоотношения между страните норми от действащия обективен правов ред, действително общественият ресурс за заплащане на процесните медицински дейности /болнична медицинска помощ по клинични пътеки и амбулаторни процедури/, ежегодно се определя и разпределя чрез закон за бюджета на НЗОК за съответната година и обхватът и количеството медицински услуги, които държавата закупува чрез този ресурс, се определя чрез съответния Национален рамков договор /НРД/. Нормата на чл. 55, ал. 2, т. 3а от ЗЗО определя, че НРД съдържат обемите, цените и методиките за остойностяване и закупуване на видовете медицинска помощ по т. 2, които са отделните видове медицинска помощ по чл. 45 от ЗЗО, а съгласно чл. 55а, ал. 1 от ЗЗО НЗОК планира, договаря и закупува за здравноосигурените лица медицинска помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 в рамките на обемите, договорени в националните рамкови договори и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2018 г., НС на НЗОК утвърждава за всяка РЗОК годишна обща стойност на разходите за здравноосигурителни плащания, разпределена по месеци, както и утвърждава стойности на горните разходи и по изпълнители на болнична медицинска помощ, разпределена по месеци, по предложение на директорите на РЗОК, и наблюдава, анализира и коригира стойността на разходите ежемесечно и на тримесечие, а директорите на РЗОК предлагат на НС на НЗОК стойностите на разходите по т. 1, б. „а“, разпределени по месеци и по изпълнители на болнична медицинска помощ за съответната РЗОК, и наблюдават разходването на утвърдените стойности на тези разходи по месеци и на тримесечие, както и закупуват от изпълнителите на болнична медицинска помощ обем здравни дейности от пакета по чл. 2, ал. 1 от ЗЗО в рамките на стойностите по т. 1, б. „а“, и анализират и отчитат ежемесечно пред НС на НЗОК дейностите. Съгласно чл. 4, ал. 2 и ал. 3 от ЗБНЗОК за 2018 г., НС на НЗОК анализира и контролира дейностите по ал. 1, т. 2, б. „а“ ежемесечно и на тримесечие, и наблюдава и контролира дейността по ал. 1, т. 2, б. „б“ ежемесечно и на тримесечие.

Според въззивния съд по-натам, налице е механизъм, чрез който да се осигури заплащането на извършената от болницата дейност за лечение и над определения за исковия период месец юли на 2018 г. т.нар. лимит. Съгласно чл. 24, т. 1 от ЗЗО средствата на НЗОК се разходват за закупуване на медицинска помощ, посочена в чл. 45 от ЗЗО, договорена с НРД и с договорите с изпълнителите. Нормата на чл. 45 от ЗЗО определя, че НЗОК е длъжна от своя бюджет да заплаща медицинската помощ от видовете, посочени в т. 1-15 от разпоредбата, именно каквато дейност (като вид, а не като обем) е договорена с НРД и със съответните договори с изпълнителите. Тази норма несъмнено не съдържа ограничение от вида на лимитите, установени в Приложения № 2 към договорите. Съгласно чл. 24, т. 1 от ЗЗО средствата на НЗОК се разходват за закупуване на медицинска помощ, посочена в чл. 45, договорена с НРД и с договорите с изпълнителите, като тази разпоредба също не съдържа ограничение от вида на лимитите, установени в Приложение № 2 към договорите. Неправилно, несъответно на закона, е затова според съда, твърдението на НЗОК, че чрез лимитирането на обема на медицинска помощ по същество се лимитира нейното количество - не само като вид медицински услуги, но и като конкретно закупено количество от всеки вид услуга. Съгласно чл. 25 от ЗЗО в бюджета на НЗОК задължително се предвижда резерв, включително и за непредвидени и неотложни разходи, а съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗО със средствата от резерва се плащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания, поради което е неоснователно разбирането на НЗОК, че по начало заплащане на надлимитната дейност би било в противоречие с разпоредбата на чл. 119 от Закона за публичните финанси. Съгласно чл. 16 от Правилата за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ЗБНЗОК за 2018 г., ежемесечно и на тримесечие НС на НЗОК наблюдава, анализира и контролира изпълнението на здравноосигурителните плащания по чл. 4, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2018 г. на база на представените от директорите на РЗОК доклади по чл. 13, чл. 14 и чл. 15 от същите Правила, а съгласно чл. 17, ал. 1 от тези Правила НС на НЗОК утвърждава корекции по стойностите на разходите на РЗОК и на изпълнители на БМП в съответствие с параметрите на национално ниво на изпълнението на здравноосигурителните плащания по чл. 16.

Затова според въззивния съд следва да се приеме, че е налице задължение на НЗОК да заплати и надлимитни дейности за съответния месец, включително от резерва, което е реципрочно на задълженията на болницата, поети с чл. 5, т.т. 1, 3, 5, 9, 10 от двата процесни договора - да осигурява договорената медицинска дейност за ЗОЛ, да поддържа по всяко време на изпълнението на договора функционираща и изправна медицинска апаратура и оборудване, посочени в приложение, да разполага с медицински специалисти, да осигурява непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност по медицински специалности съгласно разрешението за осъществяване на лечебна дейност и да не изисква заплащане или доплащане от ЗОЛ на дейност - предмет на договора.

Въззивният състав излага, че въпрос на административна организация от страна на НЗОК е да бъдат установени лимитни стойности, съобразени с реалните нужди от лечение на здравноосигурените лица, съответно, спазването на тези лимитни стойности да се осигури по съответен ред, както и да се осигури механизъм за плащане при необходимост от резерва, без лимитните стойности да се явяват ограничение за необходимото за пациентите болнично лечение и без това извършено лечение да не бъде заплащано от НЗОК, при което то всъщност да остава за сметка на болницата, което според съда е очевидно недопустимо. Неоснователно е затова според съда разбирането на НЗОК, че за извършената дейност от болницата, която е договорена с процесните договори, болницата следва да поеме разходите от свой собствен бюджет и средства. За въззивния състав е несъмнено, че превишените стойности на надлежно оказаната от изпълнителя болнична медицинска помощ не могат да останат незаплатени от НЗОК, а следва да се плащат с оглед наличието на резерв съгласно чл. 25 и чл. 26, ал. 2 от ЗЗО, след като оказаната медицинска дейност е от категорията на гарантираната. Следва също да се посочи, че невключване на пациентите, на които е оказана медицинска болнична помощ на надлимитната за процесния месец юли на 2018 г. стойност, в листа на чакащите по начало не може да се приеме за обосноваващо основание за неплащане от страна на НЗОК, тъй като тези пациенти дължат да получат помощта, респективно, през същия месец в друго болнично заведение, ненадхвърлило своя лимит, или в съответен по-късен момент, но също в рамките на съответната година, ако бяха включени в листата на чакащите, т.е. за тяхното лечение НЗОК несъмнено дължи плащане, в случая на болницата - ищец, изпълнила това лечение, включително от резерва съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗО.

Според въззивния съд в обобщение се установява, че макар и надлимитни, стойностите, които ищецът претендира да му бъдат заплатени от ответника с исковата молба, са дължими, тъй като се касае за дейности от категорията по чл. 45 от ЗЗО, които НЗОК е задължена да заплаща съгласно чл. 47 от ЗЗО, след като те са реално и надлежно изпълнени от страна на болницата съобразно изискванията по чл. 46, ал. 2 и ал.3 от ЗЗО, а нормата на чл. 51 от ЗЗО, съгласно която медицинска помощ извън обхвата на чл. 45 и договореното в НРД, както и разходите за клинични изпитвания на лекарствени продукти и медицински изделия, не се закупува от НЗОК, според съда е неотносима за случая, тъй като безспорно се касае за извършена от болницата в процесния период медицинска помощ именно в обхвата на чл. 45, която е съответно договорена с националните рамкови договори и с процесните договори.

Съдът сочи още, че възможността за уреждане на отношенията относно т.нар. надлимитна дейност е видна и конкретно от представеното от ищеца с исковата молба в копие споразумение от 13. 10. 2021 г., съгласно което при условията на § 1, ал. 4 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021 г. на болницата се изплаща сума за надлимитни дейности за времето до 01. 04. 2018 г. Тази договореност е постигната и плащането е извършено съгласно разпоредбата на § 1, ал. 3 от ПЗР на ЗБНЗОК за 2021 г., съгласно която при наличие на неусвоени средства по ал. 2 (неусвоените средства до 30. 09. 2021 г. за здравноосигурителни плащания) за здравноосигурителни плащания по ред 1.1.3.7, същите се използват за заплащане на изпълнителите на болнична медицинска помощ, които имат сключени договори с НЗОК за съответния период, за извършените и отчетените, но незаплатени дейности в болничната медицинска помощ и приложените при тях медицински изделия за 2017 и 2018 г., като процесният период - месец юли на 2018 г. като част от посочената в нормата 2018 година несъмнено също влиза в обхвата на тази разпоредба.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Поставеният в р. I от изложението на основания за допускане на касационно обжалване от касатора въпрос с твърдение, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие с актове на КС е правен и принципно може да се приеме, че отговорът му в широк смисъл е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, поради което и също принципно - че въпросът съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

По отношение на него обаче не е налице поддържаният допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК.

Главното в мотивите на решение № 2 от 22. 02. 2007 г. на КС по к.д. № 12/2006 г., с които е отхвърлено искането за обявяването за противоконституционни разпоредбите на чл. 4 и чл. 5 от ЗБНЗОК за 2007 г. е, че съдържанието на посочените разпоредби /и в частност чл. 4/, разглеждано във връзка със съдържанието на общите принципи и цели, заложени в Закона за здравното осигуряване /чл. 4, чл. 29 и др. от същия/, гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ, чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с касата. Граматичното тълкуване на текста води до извода, че обхватът и обемът трябва да бъдат определени, т. е. не са неограничени. Прилагателното „определен“ показва дадено, определена мяра. Ако целта на закона е достъпът до здравните нужди да бъде неограничен, подчиненото изречение „чрез определени по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности“ би било излишно. Според КС по-натам, няма разпоредба в осигурителния закон, която да третира по различен начин нуждаещите се от здравна помощ лица. Тъкмо напротив - чл. 5, т. 5 от Закона за здравното осигуряване прогласява равнопоставеност при ползването на медицинската помощ.

Противно на предпоставяното от поставения от касатора въпрос, въззивният съд никъде в мотивите си не е приел, че достъпът до здравните нужди следва да бъде неограничен, нито пък е отрекъл принципната възможност за определянето на мяра при този достъп, чрез определени по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности. Напротив – така приетото от КС в посоченото му решение е възприето и от въззивния съд в мотивите му, като в тази насока е направен и подробен анализ на приложимата конкретно по делото нормативна уредба, но по-натам в мотивите си, съдът е изложил и виждането си относно това, че независимо от така приетото, в случая е налице механизъм, чрез който да се осигури заплащането на извършената от болницата дейност за лечение и над определения за исковия период месец юли на 2018 г. т.нар. лимит, и го е анализирал подробно в мотивите си, като въз основа на това, така описано, е стигнал и до крайните си изводи за основателност на предявените искове.

На свой ред решение № 3 от 08. 03. 2016 г. по к.д. № 6/2015 г., имащо за предмет установяване на противоконституционност и произнасяне за съответствие с общопризнатите норми на международното право и международните договори, по които България е страна, на чл. 45, ал. 2 от ЗЗО в конкретната ѝ редакция /имаща за предмет определянето на гарантирания от бюджета на НЗОК, пакет медицинската помощ, с наредба на министъра на здравеопазването/, и чл. 40, ал. 4а от същия закон /третираща привилегия при определяне размер на здравноосигурителни вноски/, няма връзка с настоящото производство и мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение.

Поставените втори и трети въпроси от р. II от изложението на основание за допускане на касационно обжалване не съставляват годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Вторият въпрос е хипотетичен и до голяма степен неясен, съответно – не може да се определи като такъв по приложението на конкретна правна норма, институт на правото или правен принцип, което го лишава от определените по задължителен за съдилищата начин в посоченото тълкувателно решение на ВКС, белези на въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Третият въпрос няма конкретна връзка с която и да било част от мотивите на въззивното решение, още по-малко с възпроизведената и по-горе в настоящите мотиви тяхна част, съдържаща решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда, поради което и отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция.

До голяма степен изложеното важи и за първия въпрос от този раздел, доколкото както се изложи по-горе в частта от настоящите мотиви относно въпроса р. I от изложението и неналичието на противоречие на въззивното решение с решение № 2 от 22. 02. 2007 г. на КС по к.д. № 12/2006 г., и съобразно изложеното там, в решението си съдът всъщност не е приемал, че задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства, е неограничено, поради което и отговорът на въпроса, така конкретно формулиран, не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция.

Дори и да се приеме обратното, с оглед крайните изводи на съда за основателност на иска, при наличие на процесните лимити /и при уговорката, че въпросът не е коректно формулиран, а действителният му смисъл е дали може да бъде задължена НЗОК да заплати определени дейности, като процесните, на стойност и над конкретните уговорки в процесните договори и приложенията към тях/, по отношение на въпроса не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция, в настоящият процесен случай не е налице. По поставения въпрос е налице еднопосочна и вече обилна практика на ВКС, включително постановеното решение № 169 от 16. 02. 2021 г. по цитираното и от самия касатор т.д. № 1916 по описа за 2019 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., както и основана на него /примерно, но не само решение № 47 от 19. 02. 2022 г. по т.д. № 418 по описа за 2021 г. на ВКС, ТК, Второ т.о. и др./, която практика настоящият състав споделя и приетото в същата е в противен на поддържания от касатора по настоящото дело смисъл. Наличието на посочената практика на ВКС и липсата, според настоящия касационен състав, на необходимост от нейната промяна, като създадена поради неточното тълкуване, или осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, изключва приложението в случая на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение