Определение № 3959 от 26.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4332/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 15851/06. 07. 2023 г., допълнена с касационна жалба вх. № 1606а/10. 07. 2023 г., подадена чрез куриерска фирма на 07. 07. 2023 г., от ответницата Е. П. М., срещу решение № 652 от 17.05.2023 г. по в.гр.д.№ 230/2023 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което е потвърдено решение № 763007 от 23.09.2022 г. по гр.д.№ 3653/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, 12 състав, с което е признато за установено, по предявения по реда на чл.124, ал.1 ГПК, от П. М. М. срещу Е. П. М., положителен установителен иск за собственост, че ищецът е собственик, на основание покупко-продажба, прекратена с развод СИО и делба, на недвижим имот - апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица], ет.*, с площ от 53.24 кв.м., състоящ се от стая, хол и сервизни помещения, заедно с прилежащото му таванско помещение от 8.40 кв.м., находящ се в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], и е отменен, на основание чл. 537, ал.2 ГПК, нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 34, том І, рег.№ 1349, дело № 9/19.02.2018 г. на нотариус Веселина Кацарова, с район на действие СРС. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с поставени правни въпроси, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Насрещната страна П. М. М., в депозиран отговор, чрез адвокат Г. Г., излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на проверка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Исковото производство има за предмет предявен от П. М. М. срещу Е. П. М., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост – за установяване в отношенията между страните, че ищецът е собственик на процесния апартамент на основание договор за покупко-продажба, прекратена с развод съпружеска имуществена общност и съдебна делба, извършена с влязло в сила решение по гр. д. № 19003/2006 г. на СРС, 70 състав, по чл. 350 ГПК и жребий по чл. 352 ГПК.

Ответницата е направила възражение за придобиване на апартамента по давност, започнала да тече от 16. 10. 1994 г. (навършване на пълнолетие) и изтекла на 16. 10. 2004 г.

По делото е установено, че П. М. М. и С. К. Х.-М., майка на ответницата, са били в граждански брак от 29.10.1981 г. до 24.07.2004 г., прекратен с развод с влязло в сила решение № 103 от 28.06.2004 г. по гр. д. № 3792/2002 г. на СРС, БК, 85 състав. Ответницата е осиновена от ищеца, при условията на пълно осиновяване, с решение от 01.12.1982 г. по гр. д. № 3057/1981г. на СРС, 50 състав, като въз основа на влязлото в сила съдебно решение е издаден и акт за раждане № 2291/31.12.1982 г. С. Х., заедно с малолетната си дъщеря, била настанена под наем в жилището, на основание заповед от 10.02.1987 г. на СНС. През 1990 г., по време на брака между С. Х. и П. М., С. Х. купила процесния апартамент, а с декларация от 11. 06. 1990 г. ищецът П. М. заявил, че е съгласен съпругата му да закупи жилището, в което живеят с дъщеря му Е. и няма претенции, тъй като съпругата му ще заплати апартамента с нейни лични средства, без негово участие. След проведена между бившите съпрузи съдебна делба по гр. д. № 19003/2006 г. на СРС, 70 състав, и изтеглен жребий, процесният апартамент е придобит в дял от П. М., а апартамент *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] е придобит от съпругата С. Х., като за уравнение на дяловете П. М. е осъден да заплати на С. Х. сумата 9200 лв., платена по банков път на 08. 12. 2016 г. С решението по допускане на делбата бившите съпрузи са признати за съсобственици на апартамента при равни дялове.

На 07.02.2018 г. е вписана искова молба, с която П. М. М. е предявил иск по чл. 108 ЗС срещу С. К. Х. за осъждането й да му предаде владението върху процесния апартамент. С протокол за въвод във владение по изпълнително дело № 20188510402266 по описа на ЧСИ Мариян Петков, образувано въз основа на издаден на 09.01.2018 г. изпълнителен лист, ищецът е въведен във владение на процесния апартамент на 25.10.2018 г

С констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот№ 34, том І, рег. № 1349, дело № 9 от 19.02.2018 г. на нотариус Веселина Кацарова, ответницата Е. М. е призната за собственик на процесния апартамент, на основание придобивна давност. От показанията на свидетелката М. И. И., притежаваща апартамент съседен на процесния, се установява, че познава Е. от дете – същата била на 10-12 години, когато се настанили с майка си в процесния апартамент. Първоначално в апартамента живеели Е. и Майка й, а след като Е. пораснала, само тя живяла в апартамента, до преди три години, когато дошли хора и сменили бравата. Знае, че този апартамент е купен за Е. от нейната майка.

При тези данни въззивния съд е приел от правна страна, че ищецът е доказал главно и пълно, че е собственик на процесния апартамент на заявените основания – договор за покупко-продажба, прекратена с развод съпружеска имуществена общност и извършена съдебна делба.

Приел е, че всички възражения на ответницата, въведени с въззивната жалба, според които апартаментът е придобит изцяло с лични средства на майка й, поради което е бил нейна лична собственост и ищецът не притежава права върху същия, не следва да бъдат разглеждани, тъй като ищцата предявява за защита чужди права - право на такива възражения имат само бившите съпрузи, които са живи, като ищцата не е наследила правото на иск по чл. 23 СК. А това възражение е преклудирано от силата на пресъдено нещо на съдебното решение по допускане на делбата, тъй като майката С. Х. е предприела защитата по чл. 23, ал. 1 СК в делбеното производство, но възражението й за придобиване на процесния апартамент изцяло с нейни лични средства и за липса на съсобственост върху него не е уважено (съделителите са признати за съсобственици при равни дялове и е допуснато извършване на съдебна делба на имота).

За недоказано е прието възражението на ответницата за придобиване на собствеността върху имота по давност, чрез упражнявано от 15.10.1994 г. до 15.10.2004 г. владение. Ответницата не е доказала факти, от които да произтича извод, че е осъществявала намерение за своене на процесния апартамент, т.е. че е владяла същия. Тя е била допусната в жилището от родителите си, като тяхна дъщеря, към навършване на пълнолетие е била държател на имота и не е установено да е преобърнала държането във владение, демонстрирайки по отношение на родителите си намерение за своене, нито владението да й е било предадено доброволно от родителите й. Ищецът е допуснал ответницата в жилището поради близките роднински отношения (баща и дъщеря), като е продължил да счита имота за свой и да заплаща данъците и консумативите за него. Ответницата е трябвало да отблъсне владението на ищеца по ясен начин, така, че да разбере намерението й за своене. Такива доказателства по делото не са ангажирани. При липсата на твърдение и на доказване на предаване на владението върху процесния апартамент от неговия собственик на ответницата, негова дъщеря, или за отнемане на владението, обстоятелството, че ответницата е живеела в процесния апартамент, в който родителите й са я допуснали да живее, представлява действие, което се основава на близките лични отношения между собственика и дъщеря му. Такива действия се основават на заем на послужване, представляват държане, а не владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС и на такива действия не може да се основе презумпцията на чл. 69 ЗС.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

„1. При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е и води ли до необоснованост?

2. При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, налице ли е съществено процесуално нарушение?

3. Следва ли съдът да изследва всички елементи от фактическия състав на сочения от страната придобивен способ, въз основа на какви доказателства приема, че те са доказани и явява ли се необсъждането на фактите и доказателствата съществено нарушение на съдопроизводствените правила?

4. Легитимира ли единствено решението за делба съделителя, комуто имотът е бил възложен в делбеното решение, като собственик по отношение на трето лице, претендиращо самостоятелни права върху имота?

5. Обвързано ли е трето лице, претендиращо самостоятелни права върху недвижим имот, от силата на пресъдено нещо по съдебно решение, постановено по делбено дело, в което то не е участвало?

6. Нотариалният акт за обстоятелствена проверка, издаден по реда на чл. 587 ГПК, ползва ли се с обвързваща доказателствена сила за съда и задължава ли го да приеме, че лицето, посочено в акта е собственик, в случаите когато оспорващата страна не се легитимира с нотариален акт за собственост?

7. Следва ли титулярят на правото на собственост, легитимиращ се с нотариален акт за собственост, издаден по реда на чл. 587 ГПК, да доказва придобивното си основание, в случаите, когато оспорващата страна не се легитимира с нотариален акт за собственост?

8. Как следва да се разпредели доказателствената тежест при спор за собственост в случаите, когато ищецът се легитимира със съдебно решение, постановено между други страни, а ответникът е придобил правото си по оригинерен способ и се легитимира с нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК?

9. Длъжен ли е въззивния съд като инстанция по същество при проверката по чл. 269 ГПК, в рамките на оплакванията, наведени от страната, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички допустими и относими доказателства и отговори на всички доводи и възражения на страните?

10. Придобива ли право на собственост по силата на СИО съпруг, когато е във фактическа раздяла с другия съпруг, който е закупил имота и няма материален принос към придобиването му?

11. При спор за собственост, ползва ли се със сила на пресъдено нещо съдебно решение в полза на ищеца, постановено по друго дело между други страни, в хипотезата когато ответникът е придобил правото си на собственост по оригинерен начин и се легитимира с нотариален акт за собственост, издаден по реда на чл. 587 ГПК?

12. Следва ли собственикът, легитимиращ се с нотариален акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, при спор за собственост да доказва придобивното си основание в случаите, когато ищецът не се легитимира с нотариален акт за собственост?

13. Следва ли в тежест на ищеца да бъде оспорването на притежавания нотариален акт за собственост на ответника, издаден по реда на чл. 587 ГПК, в случаите, когато ищецът не се легитимира с нотариален акт за собственост?

14. При спор за собственост, в случаите, когато ищецът се легитимира със съдебно решение между други страни, което е вписано след датата на вписване на нотариалния акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК на ответника, притежава ли ищецът противопоставими права на ответника, който се легитимира с нотариалния акт за собственост, издаден по реда на чл. 587 ГПК и вписан преди датата на решението, с което се легитимира ищеца, с оглед разпоредбата на чл. 298, ал.1 и ал.2 ГПК?

15. При предявен положителен установителен иск по реда на чл. 124 ГПК следва ли да се приеме, че ищецът е доказал, че е собственик на процесния имот спрямо ответника, въз основа на влязло в сила съдебно решение за делба по друго дело, между други страни, в хипотезата, в която решението за делба, въз основа на което е установено, че ищецът е собственик на процесния имот, не се разпростира със сила на пресъдено нещо върху ответника?

16. При спор за собственост, има ли наличие на вътрешно логическо противоречие на мотивите на съда, когато от една страна съдът приема, че ищецът е доказал, че е собственик въз основа на постановено съдебно решение за делба между други страни, а от друга страна приема, че същото решение не се разпростира върху ответника и води ли това до необоснованост на съдебното решение?

17. При спор за собственост, притежава ли ответникът материалноправна легитимация да оспорва дали ищецът е придобил имота по силата на СИО с трето за производството лице, в случаите, когато ответникът легитимира правото си на собственост с нотариален акт по чл. 587 ГПК и ищецът легитимира правото си на собственост със съдебно решение между други страни, в което е установено, че е собственик въз основа на СИО?

18. Има ли право трето по отношение на брачно правоотношение лице да прави възражение относно липсата на съвместен принос, явяващ се предпоставка, възпрепятстваща възникването на СИО по отношение на имот, придобит по време на брака срещу съпруг, легитимиращ се като собственик на имота, в хипотезата на спор за собственост между съпруга и третото лице?

19. Следва ли ищецът, легитимиращ се като собственик на имот, за който твърди, че е придобит в режим на СИО с трето по делото лице, да се позове в исковата си молба и съответно докаже освен наличието на формално брачно правоотношение към момента на придобиване на имота и наличие на съвместен принос, като условие за възникване на съсобствеността, в хипотезата, когато по друго дело между други страни е установено, че ищецът е придобил имота по силата на СИО, решението по което дело обаче не се разпростира върху ответника?

20. Явява ли се необоснован съдебен акт, в който съдът е приел, че имотът е придобит по силата на СИО, в случаите, когато страната твърди единствено наличие на брачно правоотношение с другия съпруг, като не въвежда твърдения и не ангажира доказателства за принос към придобиването му, а съдът не е обсъждал последната предпоставка?

21. Явява ли се необоснован съдебен акт, в който при спор за собственост съдът е приел, че ищецът е доказал, че е собственик единствено въз основа на съдебно решение между други страни, в хипотеза, когато това решение не се разпростира със сила на пресъдено нещо по отношение на ответника?

22. Притежава ли материалноправна легитимация ищецът да въвежда твърдения, основаващи се на права на трети за производството лица?

23. Явява ли се недобросъвестно поведението на лице, което от една страна твърди, че е съгласен съпругата му да закупи имота и няма претенции, тъй като ще бъде изплатен с нейни лични средства, без негово участие, а от друга страна се счита за собственик на имота, когато това поведение създава невярно впечатление в трети лица и възпрепятства упражняването на техните права до момента на разкриване на действителната воля посредством външно изразени действия, включително предявяване на иск, чийто предмет е собствеността на имота?

24. При предявен положителен установителен иск по реда на чл. 124 ГПК следва ли да се приеме, че ищецът е доказал, че е собственик на процесния имот спрямо ответника, въз основа на влязло в сила съдебно решение за делба по друго дело, между други страни, в хипотезата, в която решението за делба, въз основа на което е установено, че ищецът е собственик на процесния имот не се разпростира със сила на пресъдено нещо върху ответника?

25. Следва ли въззивната инстанция, при предявен положителен установителен иск по реда на чл. 124 ГПК, да изложи собствени мотиви защо счита, че ищецът е доказал, че е собственик на процесния имот спрямо ответника, в случаите, когато ищецът се легитимира като собственик с влязло в сила съдебно решение между други страни, в хипотезата, когато това решение не се разпростира върху ответника?

26. Следва ли да се приеме, при спор за собственост, че решението на съда е неправилно поради необоснованост на правните изводи в случаите, когато съдът не е изложил собствени мотиви защо приема, че ищецът е доказал, че е собственик на имота спрямо ответника, а се е мотивирал единствено с това, че правото на собственост на ищеца е доказано в съдебно решение между други страни, като в същото време е посочил, че решението, в което е установено, че ищецът е собственик на процесния имот, не се разпростира върху ответника?

27. Следвало ли е ищецът да докаже, че майка ми ме е допускала в имота в режим на търпимост, притежава ли той материалноправна легитимация да въвежда такива възражения, основаващи се на нейните права, която е трето лице за производството, следва ли той да докаже, че и той ме е допускал в имота в режим на търпимост, трябва ли да манифестирам промяна на намерение спрямо майка си, при положение, че тя манифестира, че е закупила имота за мен, трябва ли да манифестирам промяна на намерение спрямо ищеца при положение, че не съм знаела и не съм могла да узная, че и той е собственик, има ли наличие на недобросъвестно поведение от негова страна, тъй като е твърдял от външна страна, че няма намерение да придобива, видно от представената декларация, в същото време вътрешно е имал намерение да придобива и следва ли да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение, и следвало ли е да манифестирам промяна на намерение спрямо него с оглед на това, че той е написал, че няма претенции към имота, и следва ли да манифестирам промяна на намерение спрямо него с оглед на обстоятелството, че той от повече от 30 години живее в чужбина и не ме е известявал за пристиганията си в страната?“

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по така поставените въпроси:

Въпроси № № 1, 2, 16, 21, 26 - опорочен ли е съдебният акт и какъв е порокът при вътрешно противоречие и неразбираемост на мотивите към съдебното решение, както и необоснован ли е съдебният акт, не отговарят на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По съществото си въпросите представляват оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в съдържащи се в мотивите към въззивното решение противоречиви фактически и правни изводи. Обсъждането му изисква преценка правилността на решението, каквато преценка не се обхваща от приложното поле на чл. 280 ГПК и е недопустимо да бъде извършвана в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че мотивите към въззивното решение са напълно ясни, последователни, разбираеми и не съдържат противоречиви изводи, касаещи спора от фактическа или правна страна.

Въпроси № № 4, 5, 11, 15, 24 поставят проблема за субективните предели на силата на пресъдено нещо и за правното действие на влезли в сила решения по допускане на делбата и по извършване на делбата чрез способа по чл. 350 и чл. 351 ГПК. Поставените въпроси не кореспондират с изложените от въззивния съд мотиви, тъй като съдът не е приел, че влязлото в сила решение по допускане на делбата формира сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността и по отношение на трети, неучаствали в делото лица, каквато е жалбоподателката. Напротив – въззивния съд е приел, че решението по допускане на делбата не обвързва ответницата и именно заради това е разгледал, като допустимо, възражението за придобивна давност. Относно конститутивните решения по извършване на делбата следва да се посочи, че при всички конститутивни решения третите лица са длъжни да зачитат конститутивното действие на решението – тоест, да приемат конститутивното действие на решението за настъпило между страните (в случая настъпилата промяна в собствеността върху имотите), като това не е пречка третите лица да предявят за защита, чрез иск или възражение, самостоятелни права, ако считат, че са придобили такива.

Въпроси № № 10, 17, 18, 19, 20, 22, 23 не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Жалбоподателката няма право да предявява възражение по чл. 23 СК за придобиване на процесния имот изцяло с лични средства на майка й С. Х., а не в режим на СИО, тъй като майка й е жива и жалбоподателката не се явява неин наследник. Следва да се посочи, че такова възражение е правено от С. Х. в делбеното производство, но не е прието за основателно и делба на имота е допусната при равни квоти.

Въпроси № № 3, 9 и 25 също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доколкото въззивния съд е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и е мотивирал направените въз основа на тях фактически и правни изводи по спора, както изисква разпоредбата на чл. 235 ГПК. Разгледал е всички относими и допустими възражения срещу приетото от съда придобивно основание на ищеца. В този смисъл, не е налице твърдяното от жалбоподателката противоречие с практиката на ВКС.

Въпроси № № 6,7,8,12,13 и 14 не са решени в противоречие с ТР № 11 от 21.02.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е действал изцяло в съответствие с тази практика, като е обсъдил писмените и гласните доказателства по делото, свързани с оспорването на верността на извода на нотариуса за придобито от ответницата право на собственост върху процесния имот по давност. Съобразил се е с указанията, че когато и двете страни в правния спор се легитимират с нотариални актове върху имота, то разпределението на доказателствената тежест ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже фактическия състав, от който произлиза нейното право. В настоящия случай ищецът черпи права от влязлото в сила решение по извършване на делбата и неговите вещноправни последици, а ответницата – от нотариалния акт по обстоятелствена проверка, поради което нейна е тежестта да установи фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. Съдът е обсъдил всички доказателства по делото, за да приеме, че верността на извода на нотариуса за придобито право на собственост е опровергана. Този начин на процедиране е в пълно съответствие с посоченото тълкувателно решение.

Въпрос № 27 е по правилността на решението, затова не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията в мотивите на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В предварителната фаза по чл. 288 ГПК за селектиране на касационните жалби ВКС не може да проверява правилността на обжалваното въззивно решение. Затова не може да се допусне касационно обжалване и по този въпрос.

Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта.

При този изход на делото са налице предпоставките на чл. 78, ал. 1 ГПК за ангажиране отговорността на Е. П. М. за разноските, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция от П. М. М., но заявената от последния претенция за разноски не следва да бъде уважавана, тъй като не са представени доказателства такива да са направени от ищеца.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,