Определение № 1267 от 25.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 245/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Д. Д. срещу решение № 847 от 16.07.2024г. по в.гр.д. № 3310/2023г. на Апелативен съд – София. С решението, като е отменено частично решение № 5067 от 05.10.2023г. по гр.д. № 8816/2022г. на Софийски градски съд, е признато за установено по реда на чл. 422 от ГПК, че З. Д. Д. дължи на С. В. Д. сума от още 100 000 лева (или общо 150 000 лева) по запис на заповед от 18.12.2019г., със законната лихва за забава от 01.03.2022г. до окончателното плащане, съгласно издадена по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Като е приел, че договор за заем над сумата от 50 000 лева до 150 000 лева не съществува, неправилно въззивният съд е заключил, че остатъкът от 100 000 лева се дължи на основание абстрактната едностранна сделка от 18.12.2018г., дало основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд. Процесният запис на заповед е издаден като обезпечение на подписан между страните договор за заем. В записа на заповед изрично е посочено, че се издава във връзка с договора за заем, сключен на 18.12.2019г. В заем е била предоставена сума от 50 000 лева и тя е дължима. Вземанията, които не съществуват по каузалното правоотношение, не съществуват и по ценната книга. От касатора - ответник е било направено възражение за наличие на каузално правоотношение и кредиторът е трябвало да докаже съществуването на вземането и неговия размер. Неправилно и необосновано въззивният съд е приел, че в едната си част записът на заповед обезпечава каузално правоотношение по сключения договор за заем, а в останалата си част, за сумата от 50 000 лева, е абстрактна сделка. Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявеният иск - отхвърлен като неоснователен и недоказан. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и на Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) В случай че записът на заповед е издаден да обезпечи конкретна каузална сделка и това е посочено изрично както в менителничния ефект, така и в каузалния договор, ако не възникне задължението по каузалния договор, чието изпълнение обезпечава записът на заповед, то възниква ли акцесорното задължение по менителницата, въпреки нейното формално издаване? 2.) Допустимо ли е съдът да се произнесе с осъдителен диспозитив на основание запис на заповед, обезпечаващ заем, който не е отпуснат? Във връзка с въпросите касаторът се позовава на решение № 73 от 29.06.2016г. по т.д. № 1025/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 5 от 02.02.2012г. по т.д. № 75/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 149 от 05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 108 от 22.07.2011г. по т.д. № 813/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 102 от 25.07.2011г. по т.д. № 672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 105 от 13.07.2012г. по т.д. № 564/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с които на поставените въпроси е отговорено отрицателно. 3.) Допустимо ли е въззивният съд да изложи към решението си мотиви, в които да не посочи и да не обсъди всички доводи и възражения на страните, и представлява ли това съществено нарушение на съдопроизводствените правила? Касаторът сочи решение № 7 от 08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 228 от 01.10.2014г. по гр.д. № 1060/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 136 от 11.01.2021г. по гр.д. № 1865/2019г. на ВКС, ГК, І г.о., постановени по приложение на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. 4.) Допустимо ли е съдът да приеме, че е възникнало валидно менителнично задължение на основание запис на заповед, доказано обвързан с конкретна каузална сделка, при неосъществен фактическият състав, пораждащ тази каузална сделка, т.е. може ли съдът да осъди издателя на записа на заповед да плати нещо, за което той се е задължил във връзка с конкретно невъзникнало насрещно каузално задължение и по този начин да отрече корелативната връзка между двете насрещни задължения само и единствено позовавайки се на абстрактния характер на менителничния ефект и то за част от вземането по него? 5.) Може ли един запис на заповед да е обезпечение на каузално правоотношение за една част, а в другата си част да е абстрактна сделка, след като изрично в същия е записано, че се издава във връзка с подписан договор за заем. Относно четвърти и пети от въпросите касаторът счита, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според касатора въззивното решение и очевидно неправилно. От насрещната страна С. В. Д. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Основно се обсъждат заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: На 01.03.2022г. от С. В. Д. е било подадено заявление да издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за сумата от 150 000 лева, дължима от З. Д. Д. по запис на заповед от 18.12.2019г. с падеж 08.02.2020г. и с място на плащане [населено място], [улица], ет. 4, ап. 10. В т. 12 от заявлението като документ, от който произтича вземането, е бил посочен записът на заповед. В тази точка и в т. 14 от заявлението е било посочено още, че записът представлява обезпечение по договор за кредит от 18.12.2019г. Обстоятелството е било посочено и в самата ценна книга - че се издава като обезпечение по сключен договор за заем между страните от дата 18.12.2019г. Въз основа на заявлението е било образувано ч.гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд. На 03.05.2022г. по делото е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК за сумата от 150 000 лева, дължима по записа на заповед от 18.12.2019г. Срещу заповедта за изпълнение от З. Д. Д. е било подадено възражение по чл. 414 от ГПК и въз основа на искова молба на С. В. Д. с вх. № 52877 от 19.08.2022г. е било образувано исково производство по чл. 422 от ГПК (гр.д. № 8816/2022г. на Софийски градски съд). В исковата молба е било посочено, че записът на заповед съдържа всички задължителни реквизити по чл. 535 от ТЗ и с него ответницата се е задължила да заплати безусловно и неотменимо упоменатата в записа на заповед парична сума от 150 000 лева. С подаден отговор З. Д. Д. е възразила, че дължи сума, но до размер от 50 000 лева, тъй като записът на заповед е издаден като обезпечение по сключен между страните договор за заем от 18.12.2019г., а по него са получени 50 000 лева. При липса на предоставени още 100 000 лева, не се дължи връщане на нещо, което не е дадено. С отговора е бил представен подписан от страните договор за заем от 18.12.2019г. за сума от 150 000 лева, която подлежи на връщане до 31.01.2020г. Съгласно клаузата на чл. 9 от договора той е бил обезпечен с един брой запис на заповед за сумата от 150 000 лева. Съгласно изготвен проект на доклад по делото (определение от 12.03.2023г.) съставът на Софийски градски съд е указал на ищеца С. В. Д., че в негова доказателствена тежест е да докаже съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, и че вземането, по което е издаден като обезпечение (договор за заем) е възникнало, както и неговия размер. По делото са били събрани писмени доказателства, включително препис от документите по гр.д. № 15430/2022г. по описа на Районен съд – Варна. Делото е било образувано по иск на З. Д. Д. срещу С. В. Д. за установяване на недължимост на сума от 100 000 лева (частично 10 000 лева) по договора за заем от 18.12.2019г. Във връзка с този иск от С. В. Д. е било заявено, че не оспорва обстоятелството, че по договора за заем са били предоставени не 150 000 лева, а само 50 000 лева, поради което производството да се прекрати. Това е било и направено от състава на Районен съд- Варна. Съгласно определение от 06.06.2023г. от този съд е било възприето, че С. В. Д. не претендира вземането, което се оспорва с предявения иск. С решение № 5067 от 05.10.2023г. по гр.д. № 8816/2022г. Софийски градски съд е приел предявеният иск по чл. 422 от ГПК за основателен до размера от 50 000 лева. По договора за заем на ответницата е била преведена сума от 50 000 лева (признато от С. В. Д. по делото пред Районен съд – Варна), по делото страните не са спорили, че записът на заповед е издаден за обезпечаване на задължения по договора за заем, и дължима по ценната книга с оглед установения размер на задължението по каузалното отношение е била сумата от 50 000 лева. Срещу решението в отхвърлителната част е била подадена въззивна жалба от С. В. Д.. Посочено е било, че изложението и петитумът на исковата молба, с която е бил иницииран висящият спор, е обуславял единствено извод, че имуществената претенция е заявена като произтичаща от абсолютна търговска сделка – запис на заповед. Договор за заем за сума от 150 000 лева, който записът на заповед да обезпечава, не е бил сключван. С решение № 847 от 16.07.2024г. по образуваното гр. д. № 3310/2023г. Апелативен съд – София е отменил първоинстанционното решение в обжалваната част и е уважил иска по чл. 422 от ГПК допълнително за сумата от 100 000 лева. Въззивният съд е приел, че дължима по заемния договор е сума от 50 000 лева, но ищецът основава своето вземане на записа на заповед от 18.12.2019г. и по него е възникнало задължение за плащане на сумата от 150 000 лева. Щом не съществува договор за заем над сумата от 50 000 лева, то и менителничното задължение няма какво да обезпечава. Сумата от 100 000 лева се дължи на основание едностранната абстрактна сделка, дала основание за издаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист по гр.д. № 10692/2022г. на Софийски районен съд. При тези установени обстоятелства не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по третия (процесуалноправен) въпрос на касатора. Въпросът, относно задължението на въззивния съд да отговори на възраженията и доводите на страните с оглед изискванията на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК, отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК (т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Не е удовлетворено допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, включително от задължителната такава в тълкувателни решения в този смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС), нито от тази в посочените от касатора съдебни решения. Съставът на Апелативен съд – София е обсъдил възраженията и доводите на страните, но при приложение на материалния закон е възприел, че поради абстрактния характер на записа на заповед е дължима сума и над размера на предоставения заем по договора за заем, който ценната книга е обезпечавала. В този смисъл правни въпроси от значение за изхода на спора, са останалите поставени от касатора въпроси (материалноправни). Уточнени и конкретизирани съгласно правомощията на касационната инстанция, първи, втори, четвърти и пети от въпросите съдържат питане дали ако запис на заповед е издаден за обезпечение на каузална сделка и задължение по нея не възникне, възниква задължение по менителничния ефект. Въззивният съд е отговорил на въпроса положително, като е направил извод, че и в този случай обещаната за плащане сума се дължи на основание издадения запис на заповед като едностранна абстрактна сделка. Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, включително тези по т.д. № 49/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 672/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и т.д. № 564/2011г. на ВКс, ТК, ІІ т.о. Съгласно посочената практика, абстрактният характер на записа на заповед като едностранна правна сделка не следва да се абсолютизира; въвеждането на твърдения или възражения за наличие на каузални правоотношения, послужили като причина за менителничното задължаване, изисква от съда да се произнесе относно съществуването на спорното вземане, след като изследва не само формалната редовност и действителност на менителничния ефект, а и валидността на сделката, сочена като източник на каузалното правоотношение; това произтича от обстоятелството, че когато записът на заповед е издаден с обезпечителна цел, недействителността на каузалната сделка препятства възникването и на поетите със записа на заповед задължения. Съществуването на съдебна практика на ВКС по поставените въпроси изключва приложимост на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С оглед допуснатото касационно обжалване на З. Д. Д. следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 2 000 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба. Таксата е съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК, при обжалваем интерес по делото от 100 000 лева. Воден от горното съдът