Определение № 2036 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4875/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Агро плант инвест“ ЕООД, представлявано от адв. Цв. Д., срещу Решение № 582 от 29.05.2024 г. по в. гр. д. № 224/2024 г. на Окръжен съд – Варна, с което след като е потвърдено Решение № 2406/01.07.2023 г. по гр. дело № 8469/2021 г. на РС - Варна, е отхвърлен предявеният от касатора против М. Ц. П. иск с правно основание чл. 206, ал. 2, вр. чл. 203, ал. 1 КТ за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 12 906. 87 лв. - ограничена имуществена отговорност на ответника в размер на трикратния размер на месечното му трудово възнаграждение, дължимо за обезщетяване на вредите в размер на средната пазарна цена на 80 метрични тона увредена слънчогледова трошка, които ответникът e причинил поради небрежност при осъществяване на ръководните си функции в предприятието на ищеца в периода 24.05.2020 г. - 28.05.2020 година.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се правната квалификация на иска, приета от окръжния съд, както и извода му, че, разгледана по същество, претенцията е недоказана. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба М. Ц. П. е подал отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба а подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ответникът е заемал в предприятието на ищеца длъжността „директор организация на работниците и служителите“ за периода 11.11.2019 г. – 12.11.2019 г., а от 12.11.2019 г. до 02.06.2020 г., когато трудовото правоотношение помежду им било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, той изпълнявал длъжността „директор/мениджър на човешки ресурси“.

В периода 23.05.2020 г. - 27.05.2020 г. в завода на ищеца трето за процеса лице - „Меджик флейм“ ЕООД - доставило 253.980 тона слънчогледова фракция на стойност 180 325.80 лв., видно от двустранно подписана фактура № 26315/28.05.2020 г. и фактура № 245/28.05.2020 г. за извършени транспортни услуги от „БГ Ленд Ко“ АД, ведно с приложение към нея, за което бил съставен приемо-предавателен протокол от 27.05.2020 година. От сертификат за инспекция Job № BUR/20/04481 от 04.06.2020 г. с фото-рапорт към него въззивният съд констатирал, че по възлагане от ищеца „Бюро Веритас България“ ЕООД извършило инспекция на 80 метрични тона трошка от слънчоглед в покрит склад в [населено място], склад „Захарен“, база на „Агро плант инвест“. При проверката били установени буци в дълбочина на купувете, затопляне и нехарактерен мирис на затоплено в дълбочина, мухъл и покълване. Заключението било, че стоката не е в добро състояние, като възможните причини за това били неправилно съхранение или увреждане, или намокряне преди прием на същата в склада. Взети били четири композитни проби от стоката, три от които били предадени за съхранение в „Бюро Веритас България“ ЕООД, а една - на ищеца. Въззивният съд прел, че обсъжданият протокол е частен свидетелстващ документ, издаден от трето за спора лице, а констатации в него били оспорени от ответника.

От писмо от „Българо-американска кредитна банка“ окръжният съд приел, че на основание договор между банката, ищеца и проверяваща организация били извършени 27 инспекции на процесната суровина от „СЖС България“ ЕООД.

Въз основа на заключението към съдебно-графологичната експертиза, изслушано в производството пред районния съд, въззивният съд установил автентичността на подписа на ответника върху длъжностна храктеристика за позиция директор, организация на работниците и служителите, НКПД: 1212 6002 (директор/мениджър човешки ресурси).

При обсъждане на заключението към приетата по делото агротехническа експертиза съдът е посочил, че не кредитира същото в частта по въпрос първи, тъй като от устните разяснения на вещото лице при разпита му в открито съдебно заседание установил, че отговорът е изготвен единствено на база оспорения от ответника сертификат от „Бюро Веритас България“ ЕООД. Съгласно заключението увреждането на 80 т. слънчогледова трошка по посочения в този сертификат начин е възможно да е причинено от влага, неправилно съхранение и намокряне на продукцията преди прием в склада. Пазарната стойност на 80 т. слънчогледова трошка към м. 06.2020 г. е определена на 27 200 лева. В случай, че състоянието й е било като описаното в сертификата от „Бюро Веритас България“ ЕООД, тя не е можела да се ползва за хранене на животни или за пелети.

От показанията на свидетелите Д. Ж. и М. М., служители на ищеца, въззивният съд установил, че практиката била при постъпване на слънчоглед или на трошка в завода да се вземе проба за анализ. Слънчогледът се разтоварвал в силозна шахта, а за трошката бил пригоден голям навес, но свидетелите не помнят кога е изграден той. Преди изграждането му суровините били завивани с брезент. Преди около 5 години бил правен ремонт на склада, защото в него имало течове.

От показанията на свидетеля Е. М., работник при ищеца в периода 2017 г. – 2021 г., съдът установил, че практика била трошката да се съхранява на открито, на плаца, до склад „Пелети“ и склад „Резервни части“. До 2021 г. нямало изграден навес в завода. Свидетелят често ходел в склада, който бил извън завода и не бил снабден със система за проветряване или за определяне на влажността на въздуха. В склада имало много течове по цялата му дължина. Трошката се съхранявала в силози, разтоварвала се в шахта, след това се качвала с елеватори и шнекове от силозите. Когато фабриката била в ремонт, оставала суровина, като върху трошката на плаца се поставяли покривала в лошо състояние.

Въззивният съд е приел предявения иск за ангажиране на ограничена имуществена отговорност на ответника, бивш служител на ищеца, за допустим при съобразяване на задължителните указания на ВКС, дадени с Определение № 239/22.06.2022 г. по ч. гр. д. № 694/2022 г. по описа на ВКС, с което е отменено въззивно определение № 4454/15.12.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2800/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна, и потвърденото с него Определение № 6350 от 15.10.2021 г., постановено по гр. д. № 8469/2021 г. по описа на Районен съд – Варна, и делото е върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Посочил е, че уважаването на иска с правно основание чл. 203, ал. 1, вр. чл. 206, ал. 2 от КТ е предпоставено от пълно и главно доказване от ищеца на следните обстоятелства: съществувало трудово правоотношение с ответника към датата на твърдяното противоправно деяние (действие или бездействие), по което той е заемал ръководна длъжност в структурно звено, дейността на която е пряко свързана със соченото увреждане; реално настъпили вреди за работодателя по вид, размер, механизъм и начин на възникване, които да са в пряка причинна връзка с небрежността на служителя при и по повод изпълнение на трудовата му функция. Допълнил е, че в тежест на ответника е да докаже своите правоизключващи, правопогасяващи или правоотлагащи възражения срещу възникването на съдебно предявеното право.

Въззивният съд е счел, че, на първо място, следва да се разгледа възражението за предявяване на иска след изтичане на давностния срок. Позовал се е на чл. 358, ал. 1, т. 1 КТ, съгласно който искът за реализиране ограничената имуществена отговорност на служителя следва да бъде предявен в едномесечен срок, считано от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е можело да бъде упражнено, а при парични вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред. Приел е по аргумент от чл. 210, ал. 5 от КТ, че специалният едномесечен срок за предявяване на иска по чл. 203, ал. 1 от КТ започва тече от деня на откриване на вредите при прекратено към този момент трудово правоотношение. Конкретизирал е, че под „откриване на вредата“ се разбира моментът, в който работодателят е узнал за извършеното от работника или служителя вредоносно нарушение на трудовата дисциплина с неговите съществени признаци – субект на нарушението, време, място и условия на извършването му, съществените индивидуализиращи признаци на деянието като нарушение и причинената вреда. Установил е, че в случая ищецът е узнал за увредените 80 тона слънчогледова продукция на 04.06.2020 г., когато е била извършена проверката за състоянието й, или най-късно на 12.06.2020 година. При тези факти е обосновал извод, че давностният срок по чл. 358, ал. 1, т. 1 КТ е изтекъл най-късно през м.07.2020 г., близо 11 месеца преди предявяването на иска по делото на 14.06.2021 година. Посочил е, че изтеклата погасителната давност обуславя неоснователност на предявения иск.

Независимо от това, е допълнил, че, разгледан по същество, искът би бил неоснователен, тъй като по делото недоказано останало конкретното място на доставяне или разтоварване на стоката и оставянето й на това място няколко дни поред. Данни за тези факти липсвали във фактурите и протоколите, а разпитаните по делото свидетели нямали никакви конкретни впечатления. Отсъствали и доказателства за атмосферните условия през този период или за други обстоятелства, станали причина за евентуалното намокряне и увреждане на стоката. За недоказано въззивният съд приел и твърдението на ищеца, че продукцията била увредена, тъй като сертификатът, на който той се позовава, бил оспорен от ответника, комуто документът не бил противопоставим, а и никой от разпитаните свидетели не дал показания за състоянието на стоката към началото на м.06.2020 година. В обобщение е посочено, че липсват доказателства ищецът да е претърпял вреди, в пряк резултат от небрежността на ответника при и по повод изпълнение на трудовата му функция.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и относимите към спора доказателства, и задължително условие за допустимост на иска за обезщетение при ограничена имуществена отговорност ли е да се изпълни процедурата по чл. 210 КТ?“;

2. „Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата и доказателствената й стойност?“;

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 50039/23.02.2023 г. по гр. д. № 2056/2022 г. на IV ГО (по първия въпрос) и Решение № 108/16.08.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на IV ГО (по втория въпрос).

Касаторът иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето на ВКС би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да формулира въпрос, на който съдът следва да отговори.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия от повдигнатите въпроси, който е с обуславящ изводите на въззивния съд характер и отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да мотивира извода за основанието, на което ищецът претендира ангажиране на отговорността на ответника за вредите по процесната суровина, въззивният съд е съобразил фактите, които ищецът е твърдял за правопораждащи претенцията му, и формулираното въз основа на тях искане. При преценка за допустимостта на иска се е съобразил със задължителните указания на ВКС, дадени с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 239/22.06.2022 г. по ч. гр. д. № 694/2022 г. по описа на ВКС, с което е прието, че в случаите, когато вредата е установена след прекратяване на трудовото правоотношение, рекламационно производство няма как да се развие и издаването на заповед по чл. 210 КТ не е условие за допустимост на претенцията. Не е налице противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по въпрос първи от изложението и Решение № 50039/23.02.2023 г. по гр. д. № 2056/2022 г. на IV ГО, което касае неотносим към настоящия спор въпрос, а именно, че за ищеца липсва правен интерес да установи чрез иск правото му на обезщетение от материалноотговорното лице, когато е предявил искова претенция за присъждане на това обезщетение, тъй като същите факти са предмет на доказване в производството по осъдителния иск.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че същият е погасен по давност. Ето защо вторият от въпросите не е в основата на решаващите изводи на съда и не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, което прави безпредметно изследването налице ли е допълнително соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и при условията чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва формулиран въпрос, отнесен от касатора към посоченото основание. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът, без да сочи кой е разрешеният от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, поддържа, че произнасянето на ВКС би било от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В изложението се сочи, че въззивното решение е постановено в нарушение на процесуалните правила, защото липсвали (според касатора) страници от въззивната жалба и така окръжният съд не се е произнесъл по всички възражения в нея (не е и посочено кои са неразгледаните от въззивния съд възражения). Липсата на формулиран от касатора значим правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноските за настоящата инстанция в размер на 1 400 лева за адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,