Определение № 3101 от 25.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 645/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД с [ЕИК], [населено място] чрез процесуален представител адвокат Х. И. срещу решение № 286 от 24.11.2023 г. по в. гр. дело № 262/2023 г. на Окръжен съд – Шумен, I състав. С въззивното решение е потвърдено решение № 801 от 02.11.2022 г. по гр. дело № 2986/2021 г. на Районен съд – Шумен, XII състав в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Юробанк България“ АД против Р. И. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] лично и в качеството й на наследник на починалия кредитополучател В. А. В., Т. В. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], А. В. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място] и В. В. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], тримата в качеството им на наследници на починалия кредитополучател В. А. В., претенции за установяване дължимостта на законната лихва върху дължимата главница по договор за потребителски кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. и сключените към него допълнителни споразумения, за периода 29.06.2016г. - 01.11.2021г.;

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – противоречие с практиката на ВКС и неправилна преценка на събраните доказателства. Излага несъгласие с изводите на въззивния съд, че вземането за законна лихва е погасено по давност. Поддържа становище, че въз основа на сключени споразумения от 25.11.2011 г. и 16.05.2014 г. длъжниците са признали пълния размер на задължението си и че с всяко плащане е текла нова петгодишна давност. Счита за неправилен извода на въззивната инстанция, че частичното плащане не представлява прекъсване на давността относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана воля за тази част от вземането. В подкрепа на твърдението си излага, че между страните са сключени споразумения, с които длъжниците са признали цялото вземане на кредитора, съответно с плащането на всяка отделна вноска се признава цялото вземане, а не само погасената част. Касаторът поддържа, че не е налице бездействие от негова страна за времето от издаване на заповедта за изпълнение до завеждане на изпълнителното дело, тъй като в споразуменията било уговорено длъжниците да плащат доброволно задължението. Излага аргументи, че докато е получавал регулярни плащания, не е имал основание да предприема принудителни действия, като към образуване на изпълнително дело е пристъпено след спиране на плащанията. Прави оплакване за несъобразяване на въззивния съд със събраните по делото доказателства, експертизи и изявления на страните. Сочи очевидна неправилност на въззивния акт поради необоснованост и постановяването му в противоречие със събрания доказателствен материал.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. „Налице ли е бездействие от страна на кредитор, в чиято полза има издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист към нея, който не образува изпълнително дело въз основа на тях, за периода в който с длъжниците има сключено споразумение, въз основа на което последните плащат доброволно месечни вноски за погасяване на задължението, обективирано в изпълнителния лист, като чак след като длъжниците са спрели да изпълняват поетите ангажименти кредиторът е подал молба за образуване на изпълнително дело? Има ли в такъв случай исковата молба по чл. 422 ГПК обратно действие и прекъсва ли давността от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК?“ Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. „Представлява ли признание на цялото вземане и прекъсва ли давността за същото частично плащане, направено въз основа на споразумение, в което е описан целият размер на задължението и правопораждащите го факти?“ Относно този въпрос касаторът поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В касационната жалба касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците Р. И. В. и Т. Б. В. чрез процесуален представител адвокат С. С. оспорват касационната жалба и поддържат становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Релевират доводи за правилност на изводите на въззивния съд досежно погасяването на вземането на касатора за мораторна лихва по давност. Считат, че давността на процесното вземане е изтекла на 16.05.2019 г., считано от датата на сключване на второто споразумение, а образуваното на 05.03.2021 г. изпълнителното дело не може да прекъсне вече изтеклата давност. Излагат аргументи в подкрепа на приетото от въззивния съд, че частичното плащане не обуславя прекъсване на давността за непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част от вземането. Поддържат, че е налице бездействие от страна на касатора, тъй като повече от 10 години след издаване на изпълнителния лист не са предприети действия по принудително изпълнение и представят съдебна практика в подкрепа на твърдението си. Релевират доводи, че формулираните правни въпроси не са разрешени в противоречие с посочените от касатора тълкувателни решения, като въззивният съд правилно е съобразил мотивите им. В подкрепа на твърдението, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, са посочени и решения на касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК, в които според ответниците е дадено разрешение на поставените от касатора въпроси. Претендират присъждане на направените по делото разноски – платено адвокатско възнаграждение.

Ответниците А. В. В. и В. В. В. не изразяват становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора и ответниците доводи, приема следното:

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по исковете срещу Р. И. В. в качеството й на наследник на В. А. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В. В., тримата като наследници на В. А. В. за заплащане на законна лихва върху главницата по договор за потребителски кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. и сключените към него допълнителни споразумения за периода 29.06.2016 г. - 01.11.2021 г. е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С посочената императивна разпоредба е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С § 2 от Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр. 100 от 20.12.2019г./ в чл. 113 ГПК, озаглавен „Искове на и срещу потребители“, е създадено ново процесуално правило /второ изречение на чл. 113 ГПК/, съгласно което образуваните дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. Съобразно посочената разпоредба може да бъде направен извод за приложимост на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК – необжалваемост пред ВКС на решения по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. В конкретния случай предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „Юробанк България“ АД срещу Р. И. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В. В. като наследници на В. А. В. попадат в категорията на посочените в чл. 113 ГПК – касае се до искове, предявени срещу потребители, предвид обстоятелството, че кредитът е отпуснат на физически лица, отговарящи на понятието „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Отпуснатият на Р. И. В. и В. А. В. кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност - една част от него е за рефинансиране на ипотечен кредит към „Банка ДСК“ ЕАД, който също не е бил предназначен за търговска или професионална дейност, а другата част е за текущи нужди. С представена във въззивното производство молба вх. № 3479/06.07.2023 г. ищецът е направил уточнение на предявените срещу четиримата ответници искове за заплащане на законна лихва върху дължимата главница за периода от 29.06.2016 г. до 01.11.2021 г., както следва: срещу Р. И. В. в лично качество като кредитополучател – в размер 19 373,44 лв., срещу Р. И. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В. В., четиримата като наследници на В. А. В. по 4 834,36 лв. съобразно дела им в наследството. Поради това, че исковете срещу Руска И. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В. В. като наследници на В. А. В. са под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК минимален размер 5 000 лв., касационната жалба в посочената част е недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта относно иска срещу Р. И. В. в лично качество като кредитополучател за заплащане на законната лихва върху главницата по договор за потребителки кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. и сключените към него допълнителни споразумения в размер 19 373,44 лв. за периода 29.06.2016 г. - 01.11.2021 г. е допустима - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че между страните е налице валидно възникнало облигационно отношение по договор за кредит. Установил, че на 29.07.2007 г. между „Българска пощенска банка“АД в качеството на кредитор и Р. И. В. и В. А. В. като кредитополучатели е сключен договор за потребителски кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. С договора за кредит банката е предоставила на кредитополучателите банков кредит в размер 85 000 лв., от които 64 902 лв. - за рефинансиране на ипотечен кредит към „Банка ДСК“ ЕАД и 20 098 лв. - за текущи нужди, а кредитополучателите се задължили да върнат сумата чрез заплащане на 120 месечни вноски по 1 006,75 лв. с падеж до 21-во число на месеца. Въззивната инстанция е кредитирала приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експертиза и въз основа на него е приела, че кредитът е усвоен от ответниците, като от усвояването до депозирането на исковата молба на 18.10.2021 г. е постъпила сума в общ размер 104 618,69 лв., с която били погасени част от задълженията по кредита.

Съдебният състав е установил също, че въз основа на депозирано заявление от касатора на 24.01.2011 г. по реда на чл. 417 ГПК е издадена заповед за изпълнение № 171/26.01.2011 г. по ч. т. д. № 295/2011 г. на Шуменски РС, съгласно която В. В. и Р. В. да заплатят на касатора сумите 83 190,25 лв. - главница, 29 560,95 лв. - договорна лихва от 27.12.2007 г. до 21.01.2011 г., 899,92 лв. - такси и законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на задължението, 2 273,02 лв. - платена държавна такса и 1 892,30 лв. - адвокатско възнаграждение. Въз основа на заповедта е издаден и изпълнителен лист. Впоследствие, на 25.11.2011г. между страните е сключено извънсъдебно споразумение, в което е прието, че към датата на споразумението задължението по договора за кредит е в общ размер 108 897,42лв., за която сума са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, и е договорено длъжниците да плащат доброволно дълга.

На 16.05.2014г. е сключено второ споразумение между страните, с което отново са уредени условията за доброволно плащане на дълга и е прието за установено, че към датата на сключване му задължението по договора за кредит е в общ размер 94 058, 17лв., като кредитополучателите доброволно се задължават да продължат да изплащат задължението на месечни вноски в размер на минимум от 700 лв., дължими до 30- то число на текущия месец. Срокът на споразумението е 6 месеца /т. 5/, считано от датата на подписването му.

С покани за доброволно изпълнение по образувано изпълнително дело № 134/2021 г. по описа на ЧСИ с рег. № 876 на ответниците са връчени заповед за незабавно изпълнение № 171/26.01.2011 г. и изпълнителен лист от 26.01.2011 г. В резултат на подадени срещу заповедта възражения ищецът предявява установителен иск по чл. 422 в срока по чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК за сумата 19 048,80 лв. - главница, ведно със законната лихва от датата на депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното й изплащане, и сумата 13 749,43 лв. - договорна лихва. За останалите вземания, за които не е предявен установителен иск, заповедта е обезсилена.

За да направи извод, че претенцията за установяване дължимостта на мораторна лихва за периода 29.06.2016 г. – 01.11.2021 г. е неоснователна, въззивната инстанция е приела, че кредитополучателите са признали по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД целия размер на дължимите главница и възнаградителна лихва за периода 27.12.2007 г. - 21.01.2011 г. чрез сключените с кредитора споразумения от 25.11.2011 г. и 16.05.2014 г. Поради признаване на вземането, считано от 16.05.2014 г. е започнала да тече нова петгодишна давност за главницата, която е изтекла на 16.05.2019 г., и тригодишна – за законнната лихва. Изложени са доводи, че молбата за образуване на изпълнително дело като способ за прекъсване на давността е депозирана на 05.03.2021 г., т. е. след изтичане на давностния срок за главницата. Прието е, че доколкото вземането за главница е погасено по давност, то и вземането за законна лихва за периода 16.05.2019 г. – 01.11.2021 г. не се дължи съгласно чл. 119 ЗЗД.

По отношение на обстоятелството, че длъжниците са продължили да изплащат части от главницата след 16.05.2019 г., съдебният състав е изложил, че това не е довело до признаване на остатъка от вземането за главница, и се е позовал на константната практика на ВКС, според която волеизявлението на длъжника при частично плащане обхваща единствено погасената част, а не целия дълг.

Въззивният съд е приел също, че вземането за законна лихва върху неизплатения остатък от главницата за периода 29.06.2016 г. до 05.03.2018 г. /три години преди датата на подаване на молбата за образуване на изпълнително дело с възлагане на действията по чл. 18 ЗЧСИ/ също се явява погасено по давност.

За да направи извод, че непогасено по давност е единствено вземането за заплащане на законна лихва върху неизплатения остатък от главницата за периода от 05.03.2018 г. до 16.05.2019 г., въззивната инстанция е кредитирала заключението на съдебно-счетоводната експертиза и приложената към исковата молба справка за размера на дълга, съгласно които за този период са постъпвали ежемесечно вноски по 700 лв., в общ размер 9 800 лв. От правна страна съдебният състав се е позовал на правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД и е приел, че с част от постъпилата сума се е погасило вземането за законна лихва върху главницата за периода 05.03.2018 г. – 16.05.2019 г. и претенцията за този период също се явява неоснователна.

Относно възражението на ответниците за бездействие на банката за периода от издаване на заповедта за незабавно изпълнение на 24.01.2011 г. до подаването на молба за образуване на изпълнително дело на 05.03.2021 г. въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 118/12.12.2019 г. по т. д. № 2288/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., и е приел, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск за съществуване на вземането по чл. 422 ГПК при спазен срок по чл. 415 ГПК от момента на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 418 ГПК, когато кредиторът е предприел действия за образуване на изпълнително дело в рамките на разумния срок. Аргументирал се е с довода, че със заповедта за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК се издава и изпълнителен лист, чието връчване се извършва от съдебния изпълнител по образувано изпълнително дело. Именно това обуславя възможността на длъжника да подаде възражение срещу заповедта, съответно кредиторът да предяви иск за установяване на вземането си в срока по чл. 415 ГПК. Съдебният състав е констатирал, че в случая от издаване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист до образуване на изпълнителното дело въз основа на последния са минали повече от десет години, поради което е направил извод за бездействие по смисъла на т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС от страна на кредитора. Приел е, че осъществяването на пълния фактически състав на заповедното производство е възпрепятствано, кредиторът е бездействал и давността не е прекъсната с обратно действие, считано от издаване на заповедта за изпълнение на 26.01.2011 г.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 релевантният правен въпрос е този, който е включен в предмета на спора и който е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Посоченият от касатора първи материалноправен въпрос е релевантен, доколкото е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, но по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираните тълкувателни решения - Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е изразено становище, че при наличие на споразумение за доброволно плащане на дълга, сключено след издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 и изпълнителен лист, давността се счита прекъсната от подаването на иск за установяване на вземането по чл. 422 ГПК, въпреки изминалия дълъг период, характеризиращ се като бездействие съгласно константната съдебна практика, през който кредиторът не е предприел действия за образуване на изпълнително дело.

Не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по формулирания от касатора въпрос, свързан с прекъсване на давността от предявяване на иск за съществуване на вземането, но към минал момент – момента на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 118 от 12.12.2019 г. по т. д. № 2288/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 50047 от 26.04.2023 г. по т. д. № 1927/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други, съгласно която при спазен едномесечен срок по чл. 415 ГПК за предявяване на иска по чл. 422 ГПК прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК възниква само, ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора.

Следва да се има предвид, че давностният срок се прекъсва при настъпване на предвидени в чл. 116 ЗЗД обстоятелства. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е съобразил признанието на вземанията по процесния договор за кредит със споразуменията от 25.11.2011 г. и 16.05.2014г. и въз основа на тях е направил извод, че започналата да тече нова петгодишна давност за главницата е изтекла на 16.05.2019 г., а относно вземането за законна лихва върху главницата след тази дата до 01.11.2021 г. е заключил, че също е погасено по давност и не се дължи съгласно чл. 119 ЗЗД, предвид погасяването по давност на вземането за неизплатената главница.

Поставеният втори материалноправен въпрос не отговаря на допълнителното изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 98/26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 87/24.07.2015 г. по т. д. № 1171/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 100/20.06.2011 г. по т. д. № 194/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 275/08.08.2019 г. по т. д. № 1603/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 161/03.02.2016 г. по т. д. № 1934/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др., признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. Частичното плащане от длъжника само по себе си не презумира признание на останалата непогасена част от задължението по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Извод, че е налице признание на вземането от длъжника би следвало да се обосновава с оглед на съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай. Не е налице признание за целия размер на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД в случаите, когато при прихващането волеизявлението обхваща единствено тази част от вземането, по отношение на която настъпва компенсируемия ефект на прихващането като погасителен способ.

В конкретния случай, като е приел, че продължаването на плащането на части от главницата след 16.05.2019 г. не води до извод за прекъсване на давността за остатъка от вземането за главница по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно непогасената част от дълга, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС. Посочените аргументи на въззивната инстанция са изградени въз основа на преценка на събраните доказателства и обсъждане на доводите на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивното производство.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения втори материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът не е обосновал посоченото основание – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантната норма, до различни възприети правни разбирания, или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството. По втория материалноправен въпрос е създадена непротиворечива практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Предвид изложените съображения и липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Шумен в частта по иска срещу Р. И. В. лично като кредитополучател за установяване на дължимост на законната лихва върху дължимата главница за периода 29.06.2016 г. - 01.11.2021 г. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът следва да заплати на ответницата Р. И. В. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените от нея разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение в размер 1 605 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение