Определение № 3515 от 11.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 944/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на П. К. К. и „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД срещу въззивно решение №419/25.11.2024 г. по в.т.д. № 360/2024 г. на Пловдивски апелативен съд.

Ищцата П. К. К. обжалва решението в частта, с която е потвърдено решение № 155/01.04.2024 г. по т.д. № 182/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 07.06.2022 г., за разликата над уважения размер от 32 300 лв. до предявения от 150 000 лв., ведно със законната лихва.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на процесуалния и материалния закон, както и за неговата очевидна неправилност. Твърди се, че неправилно е приложен принципът на справедливост при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като съдът е допуснал процесуални нарушения, основавайки крайните си изводи само на заключението на вещото лице, което, според касаторката е негодно доказателствено средство, тъй като не е изготвено на база на приетата по делото медицинска документация. Претендира се отмяна на постановеното решение в обжалваната му част и постановяване на друго, с което да бъде уважен предявеният иск изцяло, ведно със законната лихва и с присъждане на адвокатско възнаграждение за процесуалния й представител на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА.

В частта от касационната жалба, представляваща писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.

Формулират се следните въпроси, които според касаторката са обусловили решаващата воля на съда:

1. Как следва да се формира вътрешното убеждение на съда и този процес подчинен ли е на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено?; 2.Когато при формиране вътрешното си убеждение съдът не е спазил логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава ли постановеното решение поради необоснованост?; 3.Как следва да се кредитира съдебната експертиза и преценява нейната обоснованост и доказателствена сила с оглед изискването на чл.202 ГПК?; 4.Съобразно правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд следва ли да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти, след съвкупна преценка на събраните по предвидения в ГПК ред доказателства в двете съдебни инстанции и длъжен ли е да изложи мотиви, въз основа на кои доказателства и защо намира определени факти за установени, а други за неосъществили се?; 5. Заключението на вещото лице, както всяко друго доказателствено средство, трябва ли да бъде обсъдено в съвкупност с всички останали доказателства по делото, а не изолирано и длъжен ли е съдът да възприеме заключението на вещо лице или е длъжен да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и материалите, въз основа на които е изготвено?; 6. Може ли съдът да постановява решението си въз основа на предположения или то е необосновано- без констатациите и изводите му логически да следват от извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото, вкл. без необходимата надлежна обосновка в съответната област на науката, изискваща специални знания и наложила ползването на експертно заключение? Всички тези въпроси касаторката счита,че са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 186/22.03.2024 г. по гр.д. № 4096/2022г. на IV г.о. на ВКС.

7. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на въведените с исковата молба фактически твърдения, очертаващи предмета на делото и установените по делото доказателства и факти, предполага ли грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда, т.е. нарушаване на логическите правила при вземане на решението, поради което, като следствие, изводите не почиват на обективно установените факти и законът не е приложен според точния му смисъл, с оглед разясненията, дадени с ТР № 1/ 2001г., т. 12? По този въпрос се твърди допуснато противоречие с т.12 от ТР № 1/ 2001г.

8. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото? По поставения въпрос се твърди противоречие с т. 2 на ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК, т. 19 на ТР № 1/ 2001 г. на ОСГК, решение № 42/ 05.03.2014 г. по гр.д. № 5488/2013 г. на IV г.о. на BKC, решение № 42/05.03.2014 г., по гр. д. № 5488/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 87 от 4.IX.1958 г. по гр. д. № 55/58 г., ОСГК. Евентуално се поддържа,че разрешаването на въпроса от касационната инстанция би било значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

9. Предвид диспозитивното начало в гражданския процес, уредено в ГПК като основно начало на процеса с разпоредбата на чл. 6. ал. 2 ГПК, че "предметът на делото и обемът па дължимата защита" се определя от страните, допустимо ли е съдът по свой почин да промени било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита? /конкретно в случая съдът изключва заявени от ищцата увреждания, за които има медицински документи, които не са оспорени от ответника и по които няма възражения, без да има каквито и да е доказателства за изключване на тези значими увреждания, пряко очертаващи предмета на делото/. Твърди се,че този въпрос е разрешен от състава на апелативния съд в противоречие с решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г. на II г. о. на ВКС.

10. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди? Сочи се противоречие с ППВС № 4/68г.

11. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с тройно, пожизнено отражение, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на II т.о. на ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о. на ВКС, решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г.на II т.о. на ВКС, решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на II т.о. на ВКС; решение № 104/25.07.2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на I т.о. на ВКС; решение № 28/09.04.2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на II т.о. на ВКС. В допълнение се поддържа, че разрешаването на въпроса е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

12. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това? Сочи се противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на II т.о. на ВКС, решение № 157/28.10.2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 94/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на І т.о. на ВКС, решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на II т.о. на ВКС, решение № 18/11.04.2022 г. по т.д. № 164/2021 г. на II т.о. на ВКС.

В изложението касаторката се позовава и на самостоятелното основание за достъп, предвидено вчл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Счита решението в обжалваната му част за очевидно неправилно,тъй като е постановено липса на обсъждане в пълнота на всички доказателства, както и при невярно обсъждане и ценене на доказателствата относно предпоставките за правилно приложение на принципа на справедливост, при компенсиране вредите на пострадалото лице в резултат на процесното ПТП.

Насрещната по тази жалба страна „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД не се е ангажирала със становище по нея.

С касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД въззивното решение се обжалва в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, в полза на ищеца Д. И. Д. е присъдена допълнително сума от 20 500 лв. /до общ уважен размер от 40 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото на 07.06.2022 г. ПТП. Излагат се оплаквания за неправилност на решението в тази му част, като, според този касатор, така определеният размер на обезщетение е завишен и несъобразен с претърпените от този ищец болки и страдания, без да бъдат оценени всички релевантни за случая факти, включително – без съобразяване на обществено-икономическите условия на живот в мястото,в което живее ищецът. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново решение, с което да се отхвърли искът на Д. И. Д. относно допълнително присъдената сума за обезщетение за неимуществени вреди от 20 500 лв. В условията на евентуалност касаторът моли за намаляването й. Претендира разноски за трите съдебни инстанции.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е от значение за изхода на делото, а именно: При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях? Твърди,че по този въпрос съдът се е произнесъл при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК - в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 93/23.06.2011 г. по т.д.0566/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на І т.о. на ВКС, решение № 73/27.05.2014 г. по т. д. № 3334/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 114/03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 101/03.07.2014 г. по т. д. № 4391/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 158/17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на І т.о. на ВКС, решение №4/03.08.2015 г. по т. д. № 40/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, решение № 223/13.04.2017 г. по т. д. № 2273/2015 г. на ІІ т.о. на ВКС.

Допълнително с въпроса се сочи и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосновавана с доводи, че въпросът е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото разглеждането му ще допринесе за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното решение, която евентуално ще бъде премахната по пътя на касационно разглеждане на делото по същество. Касаторът излага съображения, че приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на настоящото дело според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им.

Поддържа се теза и за очевидна неправилност на въззивния акт в обжалваната му част, по съображения, че е присъдено високо по размер застрахователно обезщетение при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост.

Насрещната по тази касационна жалба страна Д. И. Д. в писмен отговор, депозиран по реда на чл.287 ал.1 ГПК, оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество и основателността на подадената касационна жалба. Претендира направените от него разноски за упълномощаването на адвокат за защита срещу касационната жалба.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими– подадени са от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови решението си, Пловдивски апелативен съд е приел, че е сезиран с искове по чл.432 ал.1 КЗ за ангажиране отговорността на ответника – застраховател да покрие неимуществените вреди, причинени на ищците в резултат на ПТП, настъпило на 07.06.2022г. между [населено място] и [населено място], по вина на Р. К. К., чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника, като ищцата П. К. е претендирала сума в размер на 150 000 лв. /частично от 200 000 лв./, а Д. Д. - 70 000 лв. /частично от 150 000 лв./.

Въззивният съд е приел за установено в първоинстанционното производство от съдебно-медицинската експертиза,че вследствие на настъпилото ПТП на ищцата П. К. са причинени разкъсно- контузна рана на гърба на ходилото и долната част на подбедрицата; контузия на главата; разкъсно- контузна рана в областта на дясна вежда; контузия на гръдния кош; счупване на десен, страничен израстък на 7-ми шиен прешлен; минимални кръвоизливи /5-6 мм/ под твърдата мозъчна обвивка; подкожен хематом предно- странично на главата; неразместено счупване на лява орбита на окото, а на ищеца Д. Д. - закрито счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно и контузия на лява подбедрица. Съдът е съобразил като безспорно във въззивното производство това,че вредите са причинени виновно, в резултат на противоправно поведение на водача на лекия автомобил „Фолксваген Пасат“ - Р. К., който не е спазил правилата за движение по пътищата и вследствие на това е реализирал ПТП; че е налице причинна връзка между виновното противоправно поведение на водача и настъпилите увреждания; че е налице и специфичният елемент на визираната в чл.432 ал.1 КЗ вр. с чл.343 ал.1 КЗ функционална отговорност на застрахователя за покриване отговорността на виновния водач, обусловена от наличието на валидно и действащо към датата на ПТП застрахователно правоотношение, възникнало по силата на договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”.

По пренесения и във въззивната инстанция като спорен въпрос за размера на справедливото обезщетение за репариране на понесените от ищците К. и Д. неимуществени вреди, съдът е съобразил събраните в първоинстанционното производство гласни и писмени доказателства /свидетелски показания и медицинска документация/, както и заключенията от допуснатите съдебномедицинска и комплексна експертизи. Кредитирал е по реда на чл.172 ГПК свидетелските показания като непосредствени и убедителни, но доколкото установените с тях обстоятелства относно здравословното състояние на ищците кореспондират с останалите доказателства и най-вече със заключението на медицинската експертиза.

Въз основа на това е приел за доказано, че след реализирането на ПТП П. К. е постъпила в болницата в увредено общо състояние, като не е имала спомен за случилото се; след извършени преглед и изследвания са били установени следните увреждания: разкъсно-контузна рана на гърба на ходилото и долната част на подбедрицата /първично инфектирана/, контузия на главата /множество охлузвания, кръвонасядания и синини в областта на лицето/, разкъсно-контузна рана в областта на дясната вежда, контузия на гръдния кош, счупване на десен страничен израстък на 7-ми шиен прешлен, минимални кръвоизливи /5-6 мм/ под твърдата мозъчна обвивка, подкожен хематом предно-странично на главата, неразместено счупване на лява орбита на окото; след приемането й по спешност в хирургичната клиника и след стабилизиране е извършена първична хирургична обработка на раната на ходилото; във връзка с установеното счупване на десния страничен израстък на 7-ми шиен прешлен, вратът й е бил обездвижен с поставена яка; ищцата е била лекувана само с болкоуспокояващи, антибиотици и антикоагуланти; изписана е от болницата след 9 дни и за придвижване в домашни условия е ползвала инвалидна количка; травмата на гърба на ходило и долна част на подбедрицата е довела до трайно затрудняване движението на десния долен крайник, счупването на десния, страничен израстък на 7-ми шиен прешлен е довело до трайно затрудняване на движенията на шията за период по- малък от 30 дни, а останалите увреждания са и причинили само болки и страдания; около 2 години и половина след инцидента /при прегледа от вещото лице/ ищцата е била напълно възстановена, с останали белези по гърба на дясно ходило и дясна подбедрица и едва видим такъв странично на дясна вежда с оплаквания от болки в десен глезен при натоварване и промяна на времето.

По отношение на ищеца Д. съдът е приел за установено,че същият е бил приет по спешност в болница непосредствено след инцидента и след извършени прегледи и изследвания му е установено закрито счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно и контузия на лява подбедрица; по този повод е приет в клиника по лицево - челюстна хирургия, където е опериран с извършено закрито наместване на фрактурата под обща анестезия и три дни по-късно е изписан; периодът на възстановяването му е продължил около 30 дни; при извършения от вещото лице преглед около 2 години и половина след инцидента е установено, че лицето е напълно възстановено, но с оплаквания от болки и изтръпване в областта на дясната лицева мускулатура и зъби при студено време до степен невъзможност за хранене, както и от болка по предната част на лява подбедрица при натоварване.

За неоснователни са счетени от въззивния съд оплакванията на ищцата К. за определен от първоинстанционния съд занижен размер на обезщетението й за неимуществени вреди. Посочил е,че същият /38 000 лв./ е съобразен и съответства на вида и характера на уврежданията, интензитета на търпените болки и страдания от пострадалата, продължителността на оздравителния период и степента на възстановяване, тъй като, въпреки че се касае за няколко телесни увреждания, в преобладаващата си част те са леки по своя медикобиологичен характер, като най-тежкото увреждане е счупването на десния, страничен израстък на 7 - ми шиен прешлен, което й е причинило основното неудобство с обездвижване на врата, но то е продължило около месец, през който ищцата е имала нужда и е ползвала инвалидна количка. Съобразена е и възрастта на пострадалата, като е отчетено,че същата е била на 32 години към момента на инцидента – в активна трудоспособна възраст; че уврежданията й не са наложили провеждане на оперативна интервенция,а е извършена само първична хирургична обработка на раната на ходилото и лечението е проведено само с болкоуспокояващи, антибиотици и антикоагуланти. Съобразен е и фактът,че в рамките на две години и половина след ПТП ищцата е напълно възстановена, а от уврежданията са останали само повърхностни белези.

За неоснователно е намерено и оплакването на ищцата К., че окръжният съд, при допуснато процесуално нарушение, без каквито и да е мотиви не е допуснал повторна медицинска експертиза. Посочил е,че приетото заключение от експертизата, изготвена от вещото лице д-р М. – старши ординатор в болницата, в която са приети пострадалите от ПТП - УМБАЛ „Св.Г.“ [населено място], е компетентно изготвено,обосновано и ясно, основано на специалните знания на вещото лице в съответната област, при пълен анализ на наличната в здравното заведение и по делото медицинска документация, включително и рентгенови снимки и разчитането им от специалист рентгенолог, което се е наложило поради непрецизност на изготвената медицинска документация, съгласно дадените разяснения на вещото лице при изслушването му в открито съдебно заседание. Поради това е приел,че първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, което да следва да бъде отстранявано във въззивната инстанция. Посочил е в допълнение,че в откритото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е оспорил комплексната, но не и медицинската експертиза, относима към медикобиологичния характер на уврежданията, степента на възстановяване, интензитета на търпените от пострадалите болки и страдания, както и че с подадената от него молба е поискал повторна комплексна, а не допълнителна медицинска експертиза. Поради това последната е кредитирана изцяло и от въззивната инстанция. За недоказани съдът е приел твърденията на тази ищца за получени от нея допълнителни увреждания като счупване на предни зъби и фрактури на ребра, доколкото, на базата на извършения от вещото лице пълен анализ на наличната медицинска документация, включително и консултации с лекуващия лекар, не са намерени медицински документи, които да потвърждават възникването на такива в пряка причинна връзка с процесното ПТП, включително наведените едва с въззивната жалба фрагментирана фрактура на ляв максиларен синус, носни кости, носна преграда и др.

По повод оплакването, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди не съответства на съдебната практика по сходни случаи, въззивният съд е развил съображения, че обезщетението за неимуществени вреди се определя с оглед конкретиката на случая, като именно константната съдебна практика приема, че понятието „справедливост“ не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към обхвата и характеристиката на търпимите вреди в конкретния случай.

Във връзка с позоваването на ищцата на законово определения лимит на отговорността на застрахователя, въззивният съд е посочил, че действително нормативно определените лимити на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са от значение при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, доколкото са индиция за икономическата конюнктура, но не са основен критерий, както и база за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Посочил е,че определеното парично обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, с оглед изяснения им характер, е в съответствие със стандарта на живот в страната и средностатичическите икономически показатели към момента на ПТП, като е спазен принципът на пропорционалност между справедливостта и социалната необходимост.

По тези съображения съдът е намерил за неоснователна въззивната жалба на ищцата К..

Що се касае до въззивната жалба на другия ищец Д. Д., въззивният съд е изразил несъгласие с крайния извод на първоинстанционния съд относно определения от него размер на обезщетение. Посочил е,че при съобразяване конкретните вид, характер и обем на преживените болки и страдания от ищеца, в случая, освен за лека телесна повреда- контузия на лява подбедрица, се касае и за средна телесна повреда с тежък медикобиологичен характер- счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно, като е взел предвид факта, че е извършена оперативна интервенция, пряко свързана с това увреждане под обща анестезия. Допълнително е съобразил продължителността на оздравителния процес; факта, че увреждането- счупване на костите на скулите и горната челюст в дясно, е предизвикало изключително затруднение на храненето до степен на невъзможност за продължителен период от време; че ищецът е бил на възраст 33 години към момента на ПТП, както и,че около 2 години и половина по-късно, макар и възстановен, същият продължава да изпитва болки и изтръпване в областта на дясната лицева мускулатура и зъби при определени обстоятелства до степен невъзможност за хранене. При отчитане на тези обстоятелства съставът е намерил за справедлив размер на обезщетението сумата от 50 000 лв.

За да разреши и втория спорен по делото въпрос за наличие на съпричиняване от страна на пострадалите К. и Д. за настъпване на вредоносния резултат и за неговата степен съставът на въззивния съд е разгледал подробно механизма на ПТП, описан в констатациите на авто-техническата експертиза и заключението на комплексната медицинска и авто-техническа експертиза. Приел е за установено въз основа на това, че четиримата пасажери, пътували на задна седалка, включително ищците К. и Д., са били без поставен обезопасителен колан, поради което при настъпилия челен удар телата им не са останали прикрепени и задържани към седалката на лекия автомобил, а са политнали напред и нагоре със скорост от 81 км/ч и оттук са осъществили контакт с останалите елементи от интериора на автомобила - предни седалки, врати и таван, и вследствие директното или тангентиращо съприкосновение с тях са се получили процесните телесни увреждания, което обосновава пряка причинно - следствена връзка между поведението на ищците и настъпилото телесно увреждане на здравето им. Поради това съдът е достигнал до извода, че именно неизползването на обезопасителен колан, с какъвто е оборудван лекият автомобил на задните седалки, е онова конкретно действие на пострадалите, което по безспорен начин обективно е допринесло и улеснило настъпването на вредоносния резултат. При определяне степента на съпричиняване съдът е съпоставил поведението на деликвента спрямо поведението на пострадалите, като е приел,че това на водача на лекия автомобил- осъществяващо нарушения на правилата за движение по пътищата по чл.5 ал.1 т.1 ЗДвП и чл.20 ал.1 и ал.2 ЗДвП- спрямо поведението на пострадалите, изразяващо се в нарушение на правилото за движение по чл.137в ЗДвП, вменяващо в задължение на пътниците в МПС да използват системи за обезопасяване, с които моторните превозни средства са оборудвани, е в процентно отношение 85% към 15%.

След приспадането на така определения размер на съпричинявате /възприет и от първоинстанционния съд/, съставът на апелативния съд е отчел като правилно присъденото от окръжния съд в полза на ищцата П. К. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 32 300 лв., а по отношение на ищеца Д. Д., е заключил,че дължимият му размер възлиза на 42 500 лв., но доколкото е обвързан от пределите на въззивното обжалване /за разликата от 19 500 лв. до 40 000 лв./, след отмяна на първоинстанционното решение в съответната му част, е присъдил на този ищец допълнително само търсената сума от 20 500 лв.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва,че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките,в които се извършва селекцията,с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало,касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението,нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба,а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване,без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК.

Самостоятелно основание за достъп е предвидено в чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – когато съществува вероятност въззивното решението да е очевидно неправилно. В случая и двамата касатори се позовават на очевидна неправилност в представените от тях изложения по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Константно в практиката си по приложимостта на това основание Върховен касационен съд приема, че, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от касаторите във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност по смисъла на чл.281 ГПК, по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.

По касационната жалба на ищцата П. К..

Поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси от 1 до 6 касаят задълженията на въззивния съд при осъществяване на дейността му на инстанция по същество във връзка с преценката на доказателствата и начина на формирането на вътрешното му убеждение. Дори да бъдат приети като принципно обуславящи изхода на делото, предвид процесуалния им характер, и поради това да бъде прието наличие на общо основание за достъп, касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като липсва обоснован допълнителен критерий в сочената с тях хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С касационната жалба и изложението не е представено цитираното в подкрепа на твърдението за наличие на противоречие с практиката на ВКС решение по гр.д.№4096/22г. на ІV г.о. на ВКС, а в резултат на извършена от състава служебна проверка не се установи в системата на съда да съществува такова гражданско дело по описа за 2022г.

Седмият въпрос е неясно поставен и в по-голямата си част представлява твърдение за несъответствие между изводите на съда и твърденията на страната; за грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда и оплакване,че изводите не съответстват на фактите. Същевременно въпросът не се обосновава с конкретни твърдения за допусната от въззивния съд грешка при формиране на вътрешното му убеждение, в какво се изразява същата и как тя се отразява на крайния резултат по делото, за да би могъл да бъде направен извод за обуславящ характер на въпроса и за относимост към него на указанията в т.12 от ТР №1/17.01.2001г. на ОСГК на ВКС.

Осмият въпрос е основан на оплакването,че съдът не е обсъдил в цялост свидетелските показания, заключението на експертизата, назначена в досъдебното производство и епикризата от болничния престой на пострадалата К.. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен от въззивния съд в отклонение както от цитираната в изложението практика на ВКС, така и от служебно известната на състава такава, постановена във връзка с преценката и анализа на доказателствата по делото. Несъобразени от съда са останали тези показания на свидетелите, за които е била приложима разпоредбата на чл.172 ГПК и които не са кореспондирали с останалите доказателства по делото и конкретно със заключението на медицинската експертиза. Заключението на експертизата, назначена в досъдебното производство, не може да бъде кредитирано от гражданския съд като доказателство по смисъла на чл.199 ГПК. Епикризата е взета предвид от вещото лице по назначената в гражданското производство медицинска експертиза, като при изготвянето на заключението му данните по нея са съобразени в съвкупност с останалата медицинска документация и след преглед на рентгеновите снимки, находящи се в болницата, а заключението на съда за недоказаност на допълнително твърдените увреждания – фрактури на ребра и избиване на три зъба, кореспондира с посочената в самата епикриза окончателна диагноза, според която липсват подобни увреждания.

Деветият въпрос не може да бъде квалифициран като обуславящ, доколкото въззивният съд не е променил предмета и обема на търсената от ищцата защита, а е приел за недоказани конкретни нейни твърдения за факти. Приложени са и постановките на ППВС №4/1968г., предвид това,че съдът е определил като справедлив размер на обезщетението този, възприет от първоинстанционния съд, прилагайки критериите, посочени в постановлението, отнасяйки ги към конкретно установените по делото обстоятелства. Съобразил е и лимитите на застрахователно покритие, съобразно установената практика на касационната инстанция. Поради това не може да бъде направен извод за обоснованост на достъпа до касационното обжалване и с формулираните в т.т.10,11 и 12 от изложението въпроси, вторият от които съдържа и опровергано от доказателствата по делото твърдение за „трайно, пожизнено отражение“ на телесните повреди, предвид установеното пълно възстановяване на ищцата.

Поради изложеното следва да бъде отказано по касационната жалба на П. К. допускането на разглеждането по същество на въззивното решение в обжалваната от нея част.

По касационната жалба на ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД

Поставеният от този касатор единствен въпрос касае приложимостта на чл.52 ЗЗД и критериите,според които съдът е длъжен да извърши преценката си, определяйки справедлив размер на обезщетението. Въпросът е обуславящ за изхода на делото, доколкото отговорът му касае предмета на спора, но не е разрешен от въззивния съд в отклонение с цитираната от касатора практика на касационната инстанция. При определянето на обезщетението за неимуществени вреди, причинени на този ищец, в справедлив размер съставът на апелативния съд е взел предвид всички установени по делото, релевантни за преценката според критериите, въведени с ППВС №4/68г. и доразвити в решенията по чл.290 ГПК, обстоятелства. Самият касатор излага във връзка с поставянето на въпроса оплаквания не за липса на обсъждане на конкретни факти и обстоятелства, а за неправилната им преценка /напр., че получените от ищеца Д. увреждания нямат характер на средна телесна повреда, както е приел съдът/. Поради това се явява необоснован изводът за наличие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и по тази касационна жалба.

С оглед изхода на делото, в полза на ответника по касационната жалба на застрахователя Д. Д. следва да бъдат присъдени направените от него разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 2700 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение