Определение № 1358 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3628/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Децибел“ АД, чрез адв. Е. Б., против въззивно решение № 139 от 16.04.2024 г., постановено по в. гр. д. № 735/2023 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 109 от 15.06.2023 г., постановено по гр. д. № 1828/2022 г. по описа на Районен съд - Ботевград, с което е отхвърлен предявеният от „Децибел“ АД срещу К. П. С. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 10 000 лева, частичен иск от 97 791,50 лева, представляваща левовата равностойност на 50 000 евро, съставляваща парично вземане за неустойка съгласно сключеното между страните споразумение от 09.10.2020 г., като неоснователен и недоказан. С решението са присъдени съдебни разноски. Касаторът обжалва решението, като нищожно, недопустимо и неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от ответника по касация К. П. С., подаден чрез процесуален представител адв. И. Г.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението и излага становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Между страните не спорно, а и е установено от приетите по делото писмени доказателства, че трудовият договор между „Децибел“ АД и К. П. С. е прекратен считано от 10.10.2020 г. по взаимно съгласие със заповед, връчена на ответника на 09.10.2020 г. На същата дата между страните е подписано споразумение за конфиденциалност, съгласно което ответникът се е задължил да не предоставя услуги на клиенти или конкуренти на дружеството или на свързани с тях лица, както по време на действие на споразумението, така и за период от двадесет и четири месеца след неговото прекратяване (т. 5). За нарушение на клаузите на сключеното споразумение е предвидена неустойка в размер на 50 000 евро (т. 7). Страните не спорят, че за периода от 26.07.2021 г. до 29.11.2021 г., тоест в 24-месечния срок, ответникът е бил в трудово правоотношение с дружеството „АФК“ ЕООД, като това е установено и от представените трудов договор и заповед за прекратяването му в срок на изпитване. Видно от представената длъжностна характеристика за длъжността „технически организатор“, лицето, заемащо тази длъжност в дружеството на ищеца следва да участва във всички товаро-разтоварни, монтажни и демонтажни работи на територията на обекта, а също така и извън него при изпълнение на поръчки. Според приложената длъжностна характеристика за длъжността „технически организатор“ в „АФК“ ЕООД, работникът следва да събира всички материали, информация и документация, съгласно дневния ред на заседанията и да ги подготвя за внасяне и разглеждане както и да протоколира провежданите заседания. Въззивният съд е приел, че уговорката предвидена в т. 5 от сключеното между страните споразумение ограничава възможността на работника да извършва трудова дейност в конкурентно на ищеца дружество за определен период от време след прекратяване на трудовия договор. Така сключената уговорка е в нарушение на конституционно признатото право на труд – чл. 48, ал. 3 КРБ, която норма прогласява свободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин. Работодателят няма право да налага забрана на работника да не упражнява своята професия или дейност съобразно квалификацията си след прекратяване на трудовото правоотношение, тъй като това би означавало да се ограничи правото му на бъдещо свободно престиране на труд. Макар и да не е свързана със съдържанието на конкретния трудов договор, клаузата на т. 5 от споразумението налага задължение на работника в определен период да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентно дружество. Тази уговорка противоречи на закона, следователно е нищожна. Ето защо, искането за осъждане на ответника да заплати уговорената неустойка на основание чл. 92 ЗЗД е неоснователно и предявеният иск следва да бъде отхвърлен. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните два правни въпроси: 1. „Допустимо ли е ограничаване правото на страните по едно договорно отношение сами да определят съдържанието на договора, включително и евентуално дължимата неустойка при неизпълнение на някое от договорните задължения, в противоречие с установения от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД принцип на свободата на договаряне?” и 2. „ По прилагането на нормата на чл. 235, вр. чл. 236 ал. 2 ГПК?”. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – първият с решение № 530 от 14.10.2008 г. по т. д. № 242/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 776 от 05.01.2011 г. по гр. д. № 969/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 58 от 16.06.2020 г. по гр. д. № 2682/2019 г. на ВКС, III г. о. и решение № 50104 от 11.08.2023 г. по гр. д. № 2639/2022 г. на ВКС, IV г. о., а вторият с ППВС № 1/13.07.1953 г., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. По първия въпрос е налице трайна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, съгласно която договорната свобода не е абсолютна. Уговорката, с която се ограничава извършването на конкурентна дейност от страна служители за определен срок след прекратяване на трудовият им договор, на първо място е сключена в нарушение на конституционно признатото право на труд, по специално нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ, в която се прогласява свободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин. Работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали в дадена област, да не упражняват своята професия, след прекратяването на трудовите си отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на бъдещо престиране на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Такава клауза, макар и да не е свързана със съдържанието на трудовия договор, възлага задължение на работника или служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или граждански отношения с конкурентен на работодателя правен субект, която уговорка противоречи на норми и принципи на трудовото право - чл. 8, ал. 4 КТ. Тази практика е била съобразена от съда при постановяване на атакуваното решение. Касаторът не сочи конкретни свои доводи и възражения, досежно предмета на споразумението и обхвата на забраната по т. 5, които да са останали необсъдени, а изразява общо несъгласие с приетото от въззивния съд. Твърденията му, че се касае за забрана за започване на работа само при конкурентна форма, при това само за определен период от време са неотносими, тъй като подобна забрана в отношенията между работодателя и работник или служител е недопустима. Обратното се приема по отношение на временна забрана за извършване на конкурентна дейност от определена категория лица с цел съхраняване интересите на търговец, когото задължените лица са представлявали, управлявали или контролирали по силата на договор или закон. Вторият въпрос, касаторът привързва с оплаквания, че въззивният съд е постановил решението си „при липса на адекватна и пълна преценка на всички относими по делото доказателства“, а именно, че не е обсъдил доводите на дружеството ищец и събраните доказателства относно обстоятелството, че „АКФ“ ЕООД е дружество, чиято дейност е сходна и конкурентна на дейността на „Децибел” АД. „АКФ“ ЕООД и също развива дейност в областта на акустичното обследване и проектиране, виброизолационни и шумоизолационни услуги, включително доставка и монтаж. Настоящият състав намира, че Софийски окръжен съд е мотивирал решението си, съобразно правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и установената практика по прилагането им. Изложил е свои фактически и правни изводи по съществото на спора. Произнесъл се по защитните доводи и възражения на страните по делото с оглед правомощията му по чл. 269 ГПК в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК. Извършил е самостоятелен, и цялостен анализ на събраните в хода на съдебното дирене доказателства за релевантните по спора факти като обосновано е посочил кои от тях възприема за установени и кои за неосъществили се. Наведените оплаквания, по съществото си се отнасят до правилността на изводите на съда, които не подлежат на преценка в рамките на производството по чл. 288 ГПК, а само ако касационното обжалване на решението бъде допуснато. Наличието на константна съдебна практика по въпросите, изключва приложното поле на поддържаното специално селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация К. П. С. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, платими от касатора. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение