Определение № 3288 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5397/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. М. Т., чрез адв. Л. Г. Г. от САК, против въззивно решение № 4022/19.07.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 1624/2022 г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното решение е отменено решение № 3540/04.11.2021 г. по гр. д. № 34208/2021 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е определен режим на лични отношения на бащата Т. А. Х. с детето М. Т. Х., като вместо това е определен режим на лични отношения на бащата с детето, както следва: През първите два месеца, считано от датата на постановяване на решението, бащата има право да вижда и взема детето при себе си както следва: всяка първа и трета седмици от месеца в събота за времето от 10.00 часа до 14.00 часа и в неделя за времето от 10.00 часа до 14.00 часа, без преспиване при бащата, както и всяка втора и четвърта сряда от месеца за времето от 16.00 до 18.00 часа, като за всяка първа седмица от месеца се счита тази, в която всички дни от седмицата са от съответния месец; През следващите два месеца бащата има право да вижда и взема детето при себе си, както следва: всяка първа и трета седмици от месеца в събота за времето от 10.00 часа до 18.00 часа и в неделя за времето от 10.00 часа до 18.00 часа, със следобеден сън при бащата, както и всяка втора и четвърта сряда от месеца за времето от 16.00 часа до 18.00 часа; През следващите два месеца бащата има право да вижда и взема детето при себе си, както следва: всяка първа и трета седмици от месеца от 10.00 часа в събота до 18.00 часа в неделя, с преспиване при бащата, както и всяка втора и четвърта сряда от месеца за времето от 16.00 до 18.00 часа. След изтичане на преходния период от общо шест месеца, бащата има право да вижда и взема детето при себе си, както следва: всяка първа и трета седмици от месеца за времето от 17.00 часа в петък до 18.00 часа в неделя, с преспиване при бащата, както и всяка втора и четвърта сряда от месеца за времето от 16.00 часа до 18.00 часа; два пъти по 15 дни през месеците юли и август на всяка година, във време, когато майката не ползва платен годишен отпуск; всяка нечетна година за Великденските празници за времето от 10:00 часа на Разпети петък до 18:00 часа на Великден; всяка четна година детето М. Т. Х. да прекарва рождения си ден /08.05./ с баща си; рождените дни на всеки от родителите детето да прекарва самостоятелно с всеки от тях с преспиване, независимо от действащия към момента режим на лични контакти. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. В същата се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд служебно да възложи изготвянето на социален доклад, който да съдържа информация за условията за живеене и отглеждане на детето при бащата преди на последния да се определи режим на лични отношения, включващи приспиване на детето в неговото жилище?“. Твърди се противоречие с: решение № 50261/19.12.2022 г. по гр. д. № 5052/2021 г. на ВКС, III г.о.; решение № 257/01.07.2015 г. по гр. д. № 711/2015 г. на ВКС, IV г.о.; 2. „Следва ли въззивният съд да приеме за доказан релевантен факт само въз основа на изявления на страната?“; 3. „Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“; 4. „Следва ли въззивният съд да основе своите правни изводи като обсъди всички събрани в процеса писмени и гласни доказателства в тяхната пълнота и да изложи съображения защо приема едни, а отхвърля други, и ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не?“. По въпроси с №№ 2, 3 и 4 се сочи противоречие с: решение № 39/10.02.2014 г. по гр. д. № 4927/2013 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 22/09.03.2021 г. по гр.д. №1857/2020 г. на ВКС, II г.о.; решение № 15/06.02.2012 г., по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, II г.о.; решение № 138/13.05.2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 170/29.11.2018 г., по гр. д. № 3957/2017 г. на ВКС, III г.о., Решение № 111/17.07.2018 г. по гр. д. № 3695/2017 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 242/06.11.2019 г. по гр.д. №3700/2018 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 294/11.11.2015 г. по гр. д. № 1454/2015 г. на ВКС, IV г.о. и др.; 5. „Какви са критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на режима на личните отношения между родителя, който не упражнява родителските права и детето, както и обвързан ли е съдът от конкретните предложения на родителите?; 6. „Необходимо ли е въззивният съд да предвиди освен преходен период и други мерки за закрила, когато детето изпитва тревожност от срещата с родителя при упражняване на режима на лични контакти?“. По въпроси с №№ 5 и 6 се сочи противоречие с: в ППВС № 1/1974 г.; решение № 291/09.10,2012 г. по гр. д. № 115/2012 г. на ВКС, III г.о.; решение № 217/27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 525/29.06.2010 г. по гр. д. № 1325/2009 г, на ВКС; решение № 60286/11.01.2022 г. по гр. д. №1395/2020 г. на ВКС, IV г.о. Поддържа се още наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3, ГПК. В тази връзка се поставя въпросът: 7. „На кое следва да даде приоритет въззивният съд при определяне на режим на лични отношения на детето с неотглеждащия го родител в делничен ден- на заниманията, които детето има в детската градина, и които спомагат за неговото израстване и развитие или на евентуално определяне на по-ранен час на виждане на бащата с детето за сметка на престоя му в детската градина?“. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение Ответникът по касационната жалба Т. А. Х., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че Б. М. Т. и Т. А. Х. са родители на малолетното дете М. Т. Х., родено на 08.05.2020 г. С първоинстанционното решение, съдът предоставил на основание чл. 127, ал. 2 от СК упражняването на родителските права по отношение на детето М. на нейната майка Б. Т., при която детето да живее, определил е режим на лични отношения на бащата с дъщеря му, и бащата е осъден да заплаща месечна за детето издръжка в размер на 300 лв. За да определи режима на лични контакти на бащата с детето, след като родителските права са били предоставени на майката, въззивния съд е обсъдил представените пред първата инстанция социални доклади на ДСП- М. и ДСП-С., и пред въззивната инстанция социален доклад по отношение на майката на ДСП-С., писмените доказателства за променения адрес на бащата, становищата на двамата родители изслушани пред въззивната инстанция, като е установил, че основните грижи за детето се полагат от неговата майка, като между тях е налице добра емоционална връзка. Бащата Т. Х., се преместил да живее в собствено жилище в[жк]в близост до жилището на майката и детето. Същия имал желание да има пълноценен контакт с дъщеря си. Съдът се е позовал и на заключението на изслушаната пред въззивната инстанция съдебно-психологична експертиза, според което детето било емоционално привързано към майка си, тъй като тя полагала грижа за него от раждането му до настоящия момент. М. познавала баща си и показвала близост и с него когато били заедно. Наричала го „баща ти“, което възприело от своята майка, но в моменти на спонтанност го наричало „тати“. Детето показвало зависимост от майка си в отношението към своя баща, и това я правело колеблива- чувствало се добре с него, когато получи нейното одобрение. По отношение на детето е посочено, че то е спокойно, комуникативно, позитивно настроено в общуването, лесно се адаптирало в нова среда при оказване на първоначална подкрепа от майката. В присъствието на майка си била оживена, емоционална чувствала се спокойна и сигурна. В присъствието на баща си била малко „обрана“ емоционално, леко несигурна, докато не получи подкрепа от майка си, но оставайки насаме с него ставала спонтанна и оживена в игрите. Според вещото лице, при майката е налице дефицит на родителския капацитет и неспособност до този момент да диференцира личните си, крайно негативни емоции към бащата на детето от неговите собствени емоционални потребности, а категоричното ѝ нежелание да комуникира с бащата относно интересите на детето, водело до объркване у детето и до отражение върху качеството на грижата от страна на бащата, който опознавал навиците и нуждите на детето „в движение“, в рамките на ограниченото си общуване с него и търсене на съвети от приятели с деца на възрастта на М.. Вещото лице не намерило рискови фактори в характера или нагласите на бащата, които да оказват негативно влияние върху способността му да полага адекватна грижа за детето във времето, което ще прекарват заедно. Бащата бил свръх рефлективен относно чувствата и настроенията на детето, а по отношение на консултирането от психолог посочил, че колебанията и дискомфорта му произтекли от качеството на връзката му с майката на детето. Нямало данни за екстремни качества и прояви у бащата, които да застрашат детето по някакъв начин. Липсвали и данни за формирано отчуждение у детето към бащата. Емоционалната привързаност на детето към бащата била съхранена, но стабилността ѝ зависела от отношението на майката към него, което било силно негативно и отхвърлящо. Вещото лице препоръчало в заключението си подходящ режим на лични отношения на детето с бащата, съобразен с възрастовите особености на детето и родителският капацитет на всеки от двамата родители преходен период от 6 месеца, в който детето и двамата родители, да се адаптират към условията на съвместно полагане на грижи за последното /в с.з. вещото лице изрично е посочило, че режимът не следва да се извършва в присъствието на социален работник, тъй като това би усложнило ситуацията при предаване на детето, би създало напрежение и травмирало детето/. Препоръчано е майката да преодолее негативното си отношение към бащата и да съдейства, така че детето да се чувства по- добре в отношенията с бащата. Въззивният състав е посочил, че за да бъде не само съхранена във времето, но и развита връзката на детето с бащата, при определяне режима на лични отношения, следва да бъде съобразен преходният режим по заключението. Макар детето да предпочитало майка си, то имало привързаност и към баща си, поради което съдът е приел, че не следва да се ограничава времето, което детето ще прекарва с бащата. Според съда не следвало бащата да бъде лишаван от пълноценен личен контакт с детето, поради установеното негативно отношение на майката към бащата, без данни за прояви от последния, които да застрашават самото дете. При тези данни въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, в частта му касаеща определения режим на лични контакти на бащата с детето и е определил нов /посочен по- горе в мотивите/. Посочил е, че при промяна на обстоятелствата /напр. навлизане в ученическа възраст и възникване учебни ангажименти на детето/, всяка от страните би могла да инициира промяна в определения режим на отношенията между бащата и детето. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Първият от поставените въпроси е обуславящ въззивното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Приема се, че интересите на детето, за защитата на които съдът следи служебно, налагат възможно най-пълно изясняване на съответните релевантни за това обстоятелства – особено в производствата, свързани с упражняването на родителските права. Тъй като условията за живеене и отглеждане на детето при всеки един от родителите са от съществено значение в тези производства, съдът следва да положи усилия те да бъдат установени по делото. Това е особено наложително в случаите, когато поради процесуално бездействие на родителите, които са страните в тези производства, респ. – на единия от тях, по делото не са събрани гласни и писмени доказателства в тази насока. В тези случаи съдът, именно предвид задължението си служебно да следи за закрилата на интересите на детето, следва да дава указания и да търси съдействието, както на страните, така и на социалните работници от съответната ДСП, включително чрез възлагане изготвянето на социален доклад, ако такъв няма по делото или вече представеният доклад не съдържа такава информация, нито такава е дадена с устно изразено пред съда становище на социалния работник. И в двете посочени от касатора решения е прието, че ако условията за живеене и отглеждане на детето при единия от двамата родители останат неизяснени и неустановени по делото – независимо от причините за това, но въпреки това съдът постанови с решението си същият този родител да упражнява родителските права, такова решение би било необосновано, а също и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – ако съдът не е възложил или е отказал да възложи изготвянето на социален доклад в тази насока при направено искане за това от някоя от страните, като с такова решение в повечето случаи не биха били защитени и интересите на детето, респ. решението би било и в нарушение на материалния закон. В случая по отношение на условията за живеене и отглеждане на детето при всеки един от родителите са били събрани доказателства, включително и социални доклади, като въз основа на тях упражняването на родителските права по отношение на детето е било предоставено на майката, в която част първоинстанционното решение е влязло в сила. Спорът пред въззивната инстанция е останал висящ единствено по отношение на режима на лични контакти на бащата с детето. Жилищните условия при последния, с оглед промяната на адреса му /към датата на разглеждане на делото от въззивния съд/ са били изяснени с представените писмени доказателства, обясненията дадени от бащата при изслушването му от въззивната инстанция съгл. чл.59 ал.6 СК и показанията на св. И.. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с поставените от касатора въпроси от втори до четвърти. Същите се свеждат до въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по предмета на спора, като обсъди доводите на страните и относимите доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Въпросът е обуславящ изхода на спора, доколкото е от значение за правните изводи на въззивния съд по конкретното дело, т.е. удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за наличие на общо основание за допускане на касационния контрол. Не е осъществено обаче наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като този правен въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Трайната съдебна практика на ВКС, изразена и в посочените от касатора решения, приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, като не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а други отхвърля, и да отговори на всички доводи и възражения на страните по предмета на спора. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относими към подлежащите на установяване правнорелевантни факти, като е изложил ясни мотиви кои доказателства кредитира и защо, като е отдал приоритет на изслушаната по делото СПЕ, а не на показанията на св. Х. /касаещи личните контакти на бащата с детето при посещение в дома на майката/ и св. И. /отнасящи се за посещенията на бащата на детската площадка/, с оглед епизодичните впечатления на тези свидетели и тяхната пристрастност в полза на всяка от страните /чл.172 ГПК/. Решението е основавано на вътрешното убеждение на съдебния състав за конкретната оценка на критериите от значение за най-добрия интерес на детето, които са изследвани и обсъдени. Ясно е отношение към оценката на най-добрия интерес на детето и тяхното съдържание в конкретния случай при определяне на режима на лични контакти на бащата с детето. Поставените пети, шести и седми въпроси, са свързани с критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на режима за лични отношения между родителя и детето. Въпросите са обуславящи въззивното решение, но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В практиката на ВКС: решение № 147/04.06.2014г. по гр.д. №1557/2014 г. на ІІІ г.о., решение № 217/27.05.2015 г. по гр.д. № 6851/2014 г. на ІV г.о., решение № 36/20.03.2015 г. по гр.д.№ 4794/2014 г., ІІІ г.о. на ВКС и др. е прието, че въззивният съд е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, касаещи мерките за упражняване на родителските права и личните отношения между децата и родителите, като приоритет има интересът на децата, за който съдът следи служебно. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето. Мерките за лични отношения се определят във всеки конкретен случай, след анализ и оценка на всички правнозначими обстоятелства, като водещ критерий е интересът на детето, а не само желанието, заявената готовност и възможност на родителя. Във всеки спор, свързан със съдебна администрация на отношенията между родители и деца, съдът е длъжен да съобрази както общите критерии, така и спецификите на конкретния случай, имащи значение за създаване на нормална обстановка за общуване и поддържане на отношения между детето и родителя, който не упражнява родителските права. Съдът трябва да обсъди дали комплексът от тези обстоятелства /общи и специфични/ се отразява и по какъв начин на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото, като висшият критерий за решението на съда е детският интерес. Режимът на личните отношения трябва да осигури възможност децата да растат и се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители, защото право и естествена потребност на всяко дете е да общува и с двамата си родители. Той трябва да предоставя оптимална възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права; да стимулира комуникацията между родителите, когато трябва да вземат общо решение за детето, включително да подпомагат взаимоотношенията на детето с другия родител. Той, също така, трябва да преценява наличие на обстоятелства, застрашаващи здравословно, физически и емоционално детето. Измежду обстоятелствата, които трябва да отчита съда при определяне режимът на лични отношения, са физическите, психически и емоционалните характеристики на родителите и съответните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето и на родителя; социалното обкръжение на родителя; привързаността на детето към родителя; поведението и на двамата родители след раздялата – помежду им, във връзка с детето, както и спрямо детето; последиците, които ще настъпят за детето във връзка с режима на лични отношения. Режимът на лични отношения трябва да е така предписан, предвид конкретните обстоятелства, че да се избягват възможни конфликти при осъществяването му, а при необходимост да се предвиди преходен период или професионална помощ от експерт за осъществяването му, вкл. и предписание на други подходящи защитни мерки, някои от които са посочени в чл. 59, ал. 8 СК, когато това е необходимо. В спора за режима на лични отношения с детето, съдът не е обвързан от предложенията на родителите, особено когато липсата на нормална комуникация между тях и напрежението в отношенията им е довела до затруднена или прекъсната връзка с единия родител. Въззивният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, като е преценил, че определения режим на лични контакти в най-голяма степен съответства на интересите на детето. Извършил е преценка за наличие на необходимост от определяне на преходен период и е предвидил такъв, в съответствие с препоръките на вещото лице изготвило СПЕ. С това въззивният съд е изпълнил задълженията си при преценка на установените обстоятелства и мотивиране на акта си, като в производството по чл.288 ГПК не може да се контролира правилността на изводите му. По отношение на седмия поставен въпрос не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР № 1/2010 г. на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на въззивното решение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение