Определение № 130 от 04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3676/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Р. Е. срещу решение № 2826/07.05.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 10034/2018 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 272602/20.11.2017 г. по гр. дело № 5436/2016 г. на Софийския районен съд и вместо него, на основание чл. 127, ал. 2 от СК е постановено следното: упражняването на родителските права по отношение малолетното дете на страните Р. А. Я. е предоставено на бащата А. Я. Я., при когото то да живее; определен е режим на лични отношения на детето и майката (жалбоподателката); последната е осъдена да заплаща на детето, чрез неговия баща, месечна издръжка; в тежест на жалбоподателката е възложена и държавна такса по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката С. Е., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) кога е налице родителско отчуждение и причините за него; и 2) може ли непълнолетно дете от женски пол на пет годинки да се предостави за отглеждане на бащата с произнасяне по родителските права и да не се дава същото на майката, при която до този момент е било от раждането си. Жалбоподателката навежда допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси обжалваното решение противоречи на ППВС № 1/12.11.1974 г. и на практиката на ВКС (без да се сочат конкретни решения), както и че въпросите били от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях имало противоречива съдебна практика, която следва да се уеднакви. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба А. Я. в отговора си и в последваща молба от 24.02.2021 г. излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, градският съд, след подробно обсъждане на становищата на родителите при изслушването им по делото и на заключенията на двете съдебно-психологически експертизи, е изложил следните решаващи мотиви: Приел е за безспорно между страните, че майката полага необходимата базисна родителска грижа за детето, като му осигурява храна и подслон при много добри битови условия; между нея и детето има изградена изключително силна връзка на обич, привързаност и доверие. Съдът е намерил обаче, че това не е достатъчно, за да се приеме, че интересът на детето с оглед неговия пол и сравнително ниска възраст (пет години и половина към приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция) налага то да живее при майката и тя да упражнява родителските права. Този извод е направен предвид непротиворечащите си и допълващи се експертни заключения по делото, с които категорично е установено, че майката е отчуждила детето от бащата – първоначално (от средата на месец септември 2018 г. поне до 09.05.2019 г.) тя е осъществявала отчуждаващи въздействия върху детето от неговия баща – ползвала е платен годишен отпуск всеки първи и трети петък от месеца, за да препятства осъществяването на постановения от първоинстанционния съд привременен режим (мерки) на лични отношения на бащата с детето, като понастоящем (към датата на приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция) е налице синдром на родителско отчуждение от бащата. Въззивният съд е приел, че това отчуждаващо поведение на майката е в разрез с висшия интерес и правата на детето да общува пълноценно и с двамата си родители като гаранция за неговото психично благополучие и развитието му като пълноценна личност, респ. – израз е на лошо родителстване и нисък родителски капацитет на майката, която не осъзнава вредните последици за детето от родителското отчуждение и е допуснала и способствала последното да се развие във времето, като е прекъснала наличната емоционална връзка между бащата и детето; при майката липсва каквато и да било готовност за диалог с бащата относно детето. Предвид изложеното, СГС е приел, че жалбоподателката не разполага с родителски и възпитателски качества, и че продължаващото местоживеене на детето при нея е вредно за бъдещото му правилно психическо и емоционално развитие, тъй като отчуждаването на детето от бащата ощетява неимоверно детската психика и емоционалност, а това ще има за последица формиране у детето на бъдещи погрешни представи за междуличностни отношения и връзки. По отношение на бащата въззивният съд е приел, че и неговият родителски капацитет има своя дефицит, обусловен от непредоставената му досега възможност да се грижи за детето, като личните му амбиции и желание той да упражнява родителските права са естествени, обясними и нормални, именно тъй като майката е възпрепятствала контактите му с детето и го е отчуждила от него. Съдът е установил също, че бащата, за разлика от майката, има готовност за диалог с нея за добруването на детето, както и готовност то да осъществява контакти и с двамата си родители. Градският съд е взел предвид и това, че промяната на местоживеенето на малолетното дете неминуемо ще ѝ причини стрес и психически дискомфорт при създадената силна връзка с майката, но и двете вещи лица – психолози са категорични, че бащата разполага с необходимия капацитет да полага грижи за детето, както и че той няма персонални личностови качества, които да го правят негоден като родител; като според единия от експертите, бащата притежава не само необходимия базисен капацитет да полага грижи за отглеждането и възпитанието на детето, но той може да реализира и по-фините аспекти на психологическите отношения помежду им, тъй като е чувствителен за нуждите, желанията и настроенията на дъщеря си, във времето е проявявал постоянство и последователност в усилията си да поддържа контакти с нея и да ѝ показва своята обич, изключително толерантен е с нея и по време на изследването е проявил изключително внимателен и деликатен подход към детето – така, че то да се чувства спокойно и сигурно в негово присъствие. Въззивният съд е посочил и че бащата има изцяло положително отношение към детето, обича го, мотивиран е да упражнява родителските права, разполага с много добри жилищни условия, като в жилището му има обзаведена самостоятелна детска стая, той може да разчита на помощта на своята майка за отглеждането на детето, разполага с много добри финансови възможности – получава месечно брутно трудово възнаграждение в размер 5 200 лв. По тези съображения СГС е достигнал до извода, че бащата е по-пригодният родител, комуто следва да се предостави упражняването на родителските права и при когото детето да живее. В тази връзка е изтъкнато и че личностните качества на бащата, както и сравнително ниската възраст на детето ще способстват за по-бързото преодоляване на стреса у малолетната от промяната на нейното местоживеене, който стрес би бил краткосрочен, докато осакатяването на детската психика и емоционалност от родителя-отчуждител (майката) ще е за цял живот и с непоправими последици. С оглед добрата емоционална привързаност на детето към майката, въззивният съд е определил изключително широк режим на лични отношения между тях – всеки първи и трети петък от месеца от 18 часа, до 18 часа в неделя (т.е. три последователни дни с две преспивания); 30 дни през лятото; както и по време на коледните, новогодишните и великденските празници и на рождения ден на детето – през година; и на осми март и на рождения ден на майката – всяка година. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение. Първият формулиран от страна на жалбоподателката въпрос (кога е налице родителско отчуждение и причините за него) не е правен, а е фактически въпрос, изискващ необходимостта от специални знания в областта на психологията, поради което съгласно изричната разпоредба на чл. 59, ал. 6, изреч. 2 от СК се разрешава от съда с помощта на вещо лице – психолог, предвид конкретните обстоятелства при всеки отделен случай. С оглед на това, този въпрос не е материалноправен или процесуалноправен такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, респ. – не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по формулирания от страна на жалбоподателката материалноправен въпрос (може ли непълнолетно дете от женски пол на пет годинки да се предостави за отглеждане на бащата с произнасяне по родителските права и да не се дава същото на майката, при която до този момент е било от раждането си). Този въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като разрешение на същия е дадено в константната практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г., както и съгласно основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, визираните в този въпрос обстоятелства – възрастта и пола на детето, и полаганите до момента грижи за него, са само част от целия комплекс обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при извършването на преценката си при всеки конкретен случай в рамките на спор за упражняването на родителските права – с оглед висшия критерий за това – интересът на самото дете, на кого от двамата родители да предостави непосредственото отглеждане и възпитание на детето, и при кого то да живее. Наред с тези обстоятелства, включени в постановката на въпроса (възраст и пол на детето, и полагани до момента грижи за него) съдът следва да прецени и: възпитателските качества и моралния облик на всеки от родителите, желанието и готовността на всеки от тях да отглежда и възпитава детето, привързаността на последното към всеки от тях, помощта, на която всеки от родителите може да разчита от страна на близки трети лица (баба, дядо, други роднини), социално обкръжение и среда, жилищно-битови и други материални условия на живот, при които предстои да живее детето при съответния родител, както и всички други конкретни обстоятелства, които са от значение за интереса на детето, предвид спецификата на всеки отделен случай. Също съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ППВС № 1/12.11.1974 г., съществени обстоятелства, които имат отношение към ефикасността на защитата на детето и на положението му, респ. – които са от съществено значение за неговия интерес при спор за упражняване на родителски права, са: отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител или обратно; пречки, създавани от родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител; невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права; и изобщо – нарушаване по различни начини от единия родител на постановения от съда режим (мерки, включително – привременни такива) на лични отношения между детето и другия родител. Изхождайки именно от тези задължителни указания и разяснения, в решение № 91/19.03.2014 г. по гр. дело № 711/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието следното: Обстоятелството, че единият родител отчуждава детето от другия и го настройва срещу него и близките му (както и фактът на упражнено домашно насилие от единия родител спрямо другия в присъствието на детето) сочи на недостатъчни възпитателски и морални качества за упражняване на родителските права. Съдът съобразява тези факти и с оглед обстоятелствата по делото може да реши, въпреки наличието им, да предостави упражняването на родителските права на родителя, упражнил домашно насилие, или настройващ негативно детето спрямо другия. Това обаче предполага да са налице достатъчно основания за формиране на извод, че макар у този родител да е налице дефицит на възпитателски капацитет, все пак интересът на детето налага той да бъде предпочетен пред другия (било защото неговите качества са също недостатъчни, защото фактически не е в състояние да упражнява родителските права или по други подобни причини). При равни други условия, обаче, наличието на родителско отчуждение или извършено домашно насилие, предполага за упражняващ родителските права и непосредствено отглеждащ и възпитаващ детето да бъде предпочетен другият родител. Видно от гореизложеното, именно такова разрешение е приел и градският съд с обжалваното въззивно решение по настоящото дело. При това положение, формулираният от страна на жалбоподателката материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд, не в противоречие, а в пълно съответствие с трайно установената практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, поради което не налице основание за допускане на касационното обжалване, и в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а още по-малко е налице, твърдяната от жалбоподателката, очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете на страните, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателката. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение