Определение № 60638 от 15.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 419/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. А. срещу решение №1528 от 18.11.2020 г. по в.т.д.№2397/2020 г. на САС. С обжалваното решение е: 1. Обезсилено решение №615 от 24.04.2020 г. по т.д.№1701/2017 г. на СГС, в частта, с която А. А. А. е осъден да заплати на „Юробанк България” АД по иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата 21 247.93 лв., обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода от 04.05.2014 г. до 24.04.2017 г., а на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски за горницата над сумата 4098.93 лв. до присъдения размер от 6043.61 лв. и на основание чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК делото е върнато на друг състав на Софийски градски съд за разглеждане на предявения иск от „Юробанк България” АД срещу А. А. А. по чл.92 от ЗЗД за сумата 21 247.93 лв., претендирано обезщетение за забавено изпълнение на задължението по договора за връщане на отпуснатата в кредит главница в изначално определения от страните размер с клаузата на чл.5 от договор за кредит „Бизнес револвираща линия” №BL8263 от 03.08.2007г. за периода от 04.05.2014 г. до 24.04.2017 г. 2. Потвърдено решение №615 от 24.04.2020 г. по т.д.№1701/2017 г. на СГС, в частта, с която А. А. А. е осъден да заплати на „Юробанк България” АД на основание чл.430 от ТЗ сумата 70 279.90 лв., главница по договор за банков кредит „Бизнес револвираща линия” №BL8263 от 03.08.2007 г., ведно със законните лихви върху главницата считано от 04.05.2017 г. до окончателното изплащане и разноски за сумата 4098.93 лв. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Недопустимо или неправилно е съдебно решение, в което съдът е разгледал иск на ищеца на заявените основания и петитум /претендирана лихва за забава, така, както е уговорена в чл.5 от договор за кредит/, като в мотивите на решението се съдържат крайни изводи за частична основателност на претенцията, но по отношение на присъдения размер сезираният съд е приложил разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД. 2. Представлява ли факта на обявена предсрочна изискуемост на целия кредит от банката ищец, част от основанието или основанието на иска по чл.422 от ГПК, вр. чл.430 от ТЗ. 3. Обективните предели на силата на пресъдено нещо разпростират ли се и до тези мотиви на влязлото в сила решение по предявен иск по чл.422 от ГПК, вр. чл.430 от ТЗ, в които е прието, че не е била надлежно обявена и не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането на банката ищец. 4. Следва ли въззивният съд да обсъди възраженията, че с исковата молба ищецът твърди неизгоден за него факт – настъпила предсрочна изискуемост на кредита, считано от 16.11.2011 г., включително и поради сбъдване на условието на фингиращата клауза на чл.30 от договора за банков кредит. 5. Възможно ли е при обявяване на предсрочна изискуемост на кредита чрез връчване на препис от исковата молба на ответника в производство по чл.422 от ГПК, вр. чл.430 от ТЗ, банката ищец да фиксира дата на предсрочна изискуемост, която предхожда самото връчване на препис от исковата молба. 6. Длъжен ли е въззивният съд да извърши тълкуване на сключен между страните договор за встъпване в дълг по правилата на чл.20 от ЗЗД, вкл. изследвайки обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. 7. Следва ли да се признае качеството потребител на физическо лице – съдлъжник, ако от поведението на страните след сключване на съглашението за встъпване в дълг и от уговорената клауза, че след встъпването кредитът ще се усвоява и погасява по сметката на физическото лице, е видно, че същото лице е действало в частна полза. Спрямо въпрос първи се поддържа, че касационно обжалване следва да се допусне, тъй като този въпрос се отнася до допустимостта на решението. По отношение на пети въпрос се сочи наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а спрямо останалите въпроси – че са решени в противоречи с практиката на ВКС. Ответникът по касация „Юробанк България” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с исковата молба „Юробанк България” АД е отправило искане за присъждане на „договорни лихви” в размер на сумата 58 191.76 лв. - дължима лихва за просрочие по чл.5 от договора, формираща се като върху договорения лихвен процент се добави надбавка, определена от ищеца като неустойка от 10%. Посочил е, че по изрични указания на съда в о.с.з. на 29.05.2019 г., ищецът е потвърдил основанието, на което предявява претенцията си, като предвид гореочертания предмет на спора е счел, че е налице сезиране с иск по чл.92 от ЗЗД – претендирано обезщетение за забавено изпълнение на задължението по договора за връщане на отпуснатата в кредит главница в изначално определения от страните размер с клаузата на чл.5 от процесния договор за кредит. Установил е, че първоинстанционният съд, отчитайки че е сезиран с иск за присъждане на „договорни лихви” по чл.5 от договора, е изложил доводи, че договорни лихви се дължат само за срока на действие на договора, но не и за процесния период, който е след изтичане на срока, като последното е основание на ищеца да бъдат присъдени не претендираните „договорни лихви” по чл.5 от договора за кредит, а законни лихви в размера по чл.86 от ЗЗД, поради което е уважил иск на посоченото правно основание. Въззивният съд е изразил становище, че по този начин първата инстанция недопустимо се е отклонила от искането, с което е сезирана - при заявен иск на договорно основание /претендирана неустойка за забавено изпълнение/, съдът сам с решението си по спора е подменил основанието на иска и е присъдил претендираната парична сума на основание, на което ищецът не се е позовавал с исковата си молба – дължимост на обезщетение за забавата въз основа на закона в определения с чл.86 от ЗЗД размер. В останалата обжалвана част, с която предявеният иск по чл.430 от ТЗ е бил уважен за сумата 70 279.90 лв. въззивният съд е приел, че решението е допустимо и правилно. Намерил е за неоснователни възраженията за неоснователност на иска предвид неговата недоказаност и за нищожност на анекс №2 към процесния договор поради противоречие със закона, с чл.58 от ЗКИ и с оглед неравноправността на клаузите от същия. Счел е, че договорът за встъпване в дълг е с призната от закона кауза и изрично уреден в нормата на чл.101 от ЗЗД, предвид което и възраженията на жалбоподателя, че следва да бъде установявано конкретно основание за сключването му, включително намерение за последното не почиват на закона, като са необосновани и доводите, че с уговорката за промяна на сметката, по която договорът ще се обслужва, реално е постигната промяна на договора в потребителски такъв, доколкото сметката е на името на физическото лице - страните не са постигнали съгласие за замяна на кредитополучателя като страна по процесната сделка, а напротив, изрично „Алекс 333” ЕООД е подписало анекса в качеството си именно на кредитополучател, а физическото лице встъпва в дълга и отговаря солидарно с кредитополучателя „Алекс 333“ ЕООД. По отношение възраженията за неравноправност на клаузите на договора за кредит, съдът, позовавайки се на задължителната практика на СЕС по дело С-110/14 г. и на практиката на ВКС, формирана с решение №38 от 23.06.2017 г. по т.д.№2754/2015 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и с решение №174 от 04.03.2020 г. по т.д.№1011/2017 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е приел, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закон за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност, като следва да извърши конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител”. Установил е, че встъпилият като съдлъжник А. А. е едноличен собственик на капитала на дружеството длъжник и е вписан като негов управител, предвид което и с оглед на така установената професионална/функционална връзка между физическото лице, солидарен длъжник и кредитополучателят търговец, то на физическото лице съдлъжник не следва да бъде призната по - силната защита на потребител. Във връзка с възражението за погасяване на вземането за главница с изтичане на установения в закона давностен срок, който според ответника тече от 2011 г., когато кредитът е обявен от банката за предсрочно изискуем с едностранно изявление, въззивният съд е посочил, че с постановеното между страните и влязло в сила съдебно решение №311/13.02.2017 г. по т.д.№8209/2012 г. на СГС, фактът на обявяване на предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит е разгледан като правопораждащ по сезиралите съда искове по чл.415, вр. чл. 422 от ГПК и със съдебното решение е формирана СПН именно върху този разгледан от съда факт, в частност, че кредитът не е обявен за предсрочно изискуем по отношение на длъжниците с едностранните изявления от банката, включително по отношение на ответника А.. Изразил е становище, че тази група факти е установена със силата на пресъдено нещо и не може да бъде преразглеждана, а и противно на твърденията на ответника, не е налице и признание на ищеца в обратен смисъл с исковата молба - напротив с допълнителната такава ищецът се е позовал на вече постановеното съдебно решение по горното дело и поддържал, че исковата претенция се основава на факта, че срокът по договора за кредит е изтекъл, като позицията му не е променяна и в хода на делото. Посочил е, че дори и да се приеме за правилна тезата на ответника, че влязлото в сила решение №311/13.02.2017 г. по т.д.№8209/2012 г. на СГС, не формира сила на пресъдено нещо по отношение на факта, дали е обявена предсрочна изискуемост към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда по ч.гр.д.№50696/2011 г. на СРС на 23.11.2011 г., то настъпването на твърдяната от ответника предсрочна изискуемост преди датата на изтичане на срока на договора – на 10.08.2012 г., не се установява и в настоящия спор. Налице е константа съдебна практика, включително задължителната такава по т.18 на ТР№4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че когато, както е и в процесния случай, в договора е уговорено настъпване на предсрочна изискуемост при настъпването на определени обстоятелства или същата се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закон за кредитните институции, кредиторът следва да е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, като кредиторът уведоми длъжника с конкретно изявление за предсрочната изискуемост на кредита. За да настъпи промяна в отношенията по договора за кредит, е необходимо правоимащата страна кредитор по същия да упражни правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем като изявлението следва да е достигнало/получено от длъжника, независимо от уговорките в договора, че уведомяване не е необходимо или че са налице хипотези на фингирано връчване. При доказателствена тежест за ответника, позовал се на фингирано връчване по реда на чл.30 от процесния договор за кредит, по делото не се установяват и предпоставките, описани в последната клауза на договора, а именно, че А. е напуснал адреса си, посочен по договора, за което не е уведомил банката, като видно и от преписката по делото съобщението до последния адрес е върнато като непотърсено, а не по причина на напускане на адреса от адресата. В този смисъл е достигнал до извод, че установеният в чл.110 от ЗЗД общ петгодишен давностен срок не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба по настоящия спор в съда на 04.05.2017 г. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. Първият от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси /спрямо който не се и твърди наличие на някое от предвидените в чл.280, ал.1 от ГПК селективни основания/, е свързан с преценката за допустимост на първоинстанционното решение в обезсилената от въззивния съд част, респективно с правилността на обжалваното въззивно решение, която обаче извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а установява в случая/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. По отношение на втори, трети и пети от въпросите касационно обжалване също не може да бъде допуснато. По последния от посочените въпроси въззивният съд не е формирал правно становище /респективно решаващата воля на съда не е обусловена от този въпрос, а и не се установява наличие на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, като в решението не се съдържа и предпоставения от касатора с втори въпрос извод, че фактът на обявена предсрочна изискуемост представлява основание на иска - както бе посочено въззивният съд /изцяло в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и задължителна такава, формирана с ТР №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №8/2017 г. на ОСГТК на ВКС/ е приел, че това е един от правопораждащите факти, наличието/липсата на който се установява със сила на пресъдено нещо между страните с влизане в сила на съдебното решение по иска чл.422 от ГПК, вр.430 от ТЗ, още повече, че в обжалваното решение са изложени съображения, че и при липса на формирана СПН по отношение на този факт, в случая настъпването на предсрочна изискуемост не е доказано. В този смисъл втори и трети въпроси също не са обусловили решаващата воля на въззивния съд, а дори и същите да се приемат за формиращи правната воля, то даденото от съда разрешение е изцяло в съответствие с практиката на ВКС, респективно не се установява и поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. На следващо място при постановяване на решението си въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 от ГПК, формирана по реда на чл.290 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, като е обсъдил събраните доказателства по делото и се е произнесъл по всички доводи, възражения и искания на страните /вкл. и по възражението на ответника за направено от ищеца признание в исковата молба относно настъпила предсрочна изискуемост/, като е направил собствени фактически констатации и правни изводи. В този смисъл по четвъртия от формулираните въпроси не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато Касационно обжалване не следва да се допусне и по останалите въпроси. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК /до което се свежда шести от формулирания от касатора въпрос/ са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК,с които се приема, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, както и уговорките, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му. В случая освен, че въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика на ВКС, не се и твърди наличие на каквото и да е нарушение на правилата за тълкуване, а по същество противоречието се обосновава с неправилност на изведения от съда извод за значението на изразената от страните воля в договора, което твърдение обаче не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване. При постановяване на решението, въззивният съд се е съобразил изцяло и със споделяната от настоящия състав /цитирана в обжалваното решение/ практиката ВКС по отношение на критериите, при които може да се приеме, че физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит, по който кредитополучателят е търговец, има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и може да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, респективно касационно обжалване не може да се допусне и по седмия от въпросите. С оглед липсата на представени доказателства за направени пред ВКС разноски, такива в полза на ответника не се следват. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,