Определение № 2124 от 14.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 587/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Адвокатско дружество “Д., Г., К. и В.” против решение № 627/11.12.2025 г. по в.т.д. № 632/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, 13 състав, в частта, с които след частични потвърждаване и отмяна на решение № 950/26.06.2025 г. по т.д. 1508/2024 г. на Софийски градски съд, VI-16 състав, настоящият касатор е осъден да заплати на ищцата А. С. Д. на основание чл. 68, ал. 3 ЗАдв и чл. 86 ЗЗД сумата за ликвидационен дял, припадащ й се поради смъртта на съдружника А. А. Д. за разликата над сумата 49 755,98 лева до предявения размер от 58 979,12 лева, и обезщетение за забава върху ликвидационния дял над сумата 910,87 лева до размера от 1 079,71 лева; за част от печалбата за сумата над 9 223,14 лева до размера 38 557,45 лева, и обезщетение за същата за разликата над сумата 168,85 лева до размера от 708,56 лева; в частта, с която е отхвърлен предявеният от адвокатското дружество против А. С. Д. осъдителен иск за разликата над сумата 3 897,02 лева до предявения размер 32 446,57 лева, представляваща наследствен дял от задължения на наследодателя А. А. Д. за връщане на служебни аванси, усвоени в периода 02.10.2021 г. - 15.05.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на насрещната искова молба - 07.10.2024 г., до окончателното й плащане.

Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК, и се иска неговата отмяна. Излагат се доводи, че съставът на САС е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил всички аргументи на страната и доказателствата по делото. Изтъква се, че не е обсъдено даденото от вещото лице заключение на ССчЕ, касаещо изчислението на претенцията за ликвидационен дял на база стойността на т.нар. чист актив (с включена текуща/неразпределена печалба от 9 223,14 лева за периода от началото на 2023 г. до 31.05.2023 г.). Поддържа се тезата, че частта от печалбата следва да се приспадне от ликвидационния дял на съдружника с прекратено участие, в резултат на което се получава сумата от 49 755,98 лева, както е прието от първата инстанция. Като не е съобразил изчисленията на експерта, въззивният съд е присъдил два пъти печалбата в полза на ищцата. При тези оплаквания се претендира достъп до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалвания съдебен акт със задължителната практика на касацията – т. 1, т. 2 и т. 3 на Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1985 г., и на трайната такава по чл. 290 ГПК по следните въпроси:

1. “Относно правомощията на въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, и да изложи мотиви”;

2. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които основават и доказателствата по тях?”.

В касационната жалба се оспорва изводът на апелацията, че на основание чл. 68, ал. 3 ЗАдв на ищцата се дължи припадащата се част от печалбата за цялата финансова година, с мотива, че по отношение на тази претенция не се прилага правилото на чл. 125, ал. 3 ТЗ, предвиждащо при прекратяване участието на съдружник имуществените последици да се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването на членството. Излагат се подробни аргументи за обосноваване на поддържаното от страната становище, че поради неуреждане от съдружниците в адвокатското дружество на въпросите относно размера, базата за изчисляване и начина на плащане на ликвидационен дял и дял от печалбата за годината, в която е настъпило прекратяването на членственото правоотношение, както и при липсата на специална уредба в този смисъл в Закона за адвокатурата, по реда на чл. 46 ЗНА и по аналогия е приложима най-близката по съдържание правна норма - тази на чл. 125, ал. 3 ТЗ. По тези доводи се отправя искане за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на даденото от въззивната инстанция разрешение със задължителните постановки на Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната практика на ВКС, формирана по чл. 290 ГПК, по следния въпрос:

3. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните?”.

По отношение на насрещния иск за възстановяване от наследника на съответната част от служебно получените аванси от починалия съдружник Д. се заявява оплакване, че съставът на апелативния съд не е обсъдил заключението на приетата по делото ССчЕ, а е направил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, в който е допуснал фактологични грешки, довели до частичното отхвърляне на претенцията. Сочи се, че въззивният състав неправилно е приел, че салдото на служебните аванси е отрицателно към 02.10.2021 г., каквито констатации в допълнителното заключение на вещото лице не съществуват. Напротив, експертът е изчислил, че към релевантната дата - 15.05.2023 г., невъзстановените (дължими) служебни аванси от А. Д. са в размер на 97 339,71 лева, т.е. ищцата според наследствения й дял дължи сумата 32 446,57 лева. Изтъква се, че неправилно е прието от въззивната инстанция, че адвокатското дружество носи тежестта да докаже, че плащанията към трети лица са за лични задължения, с аргумент, че подобен извод е в разрез с разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест по иска за неоснователно обогатяване - че ищцата следва да докаже, че получените от нейния наследодател суми са ползвани във връзка с дейността на дружеството, а и от въззива не са давани нови указания на страните за ангажиране на доказателства. Според касатора, необсъдени от състава на САС са останали доводите му, че Д. е бил единствен управляващ на адвокатското дружество и в това си качество е одобрил всяко движение на парични средства по каса и по банкови сметки, вкл. записванията в счетоводството на дължими аванси, въпреки че аналогични аргументи са приети за основателни по първия насрещен иск. С оглед на горното се претендира допускане до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на обжалвания съдебен акт от задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната такава, формирана по чл. 290 ГПК, по въпроса:

4. “Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест?”.

С твърдение за значимостта им за точното прилагане на закона и за развитието на правото, се иска достъп в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните питания:

5. “Кой е периодът, за който се изчислява частта от печалба при прекратяване на участието на съдружника в адвокатско дружество на основание чл. 68, ал. 3 ЗАдв?”;

6. “Следва ли да се приеме, че дължимата на основание чл. 68, ал. 3 ЗАдв част от печалбата се изчислява в съответствие с правилото на чл. 125, ал. 3 ТЗ, т.е. към края на месеца, през който е настъпило прекратяване на членството? Или следва да се приеме, че волята на законодателя е била в смисъл, че частта от печалбата дължима на основание чл. 68, ал. 2 ЗАдв следва да се изчисли към края на календарната година, в която е настъпило прекратяването на участието на съдружника в адвокатското дружество?”.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, с горепосочените аргументи, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди приетите по делото доказателства, в частност заключението на ССчЕ по отношение на изчислението на претенцията за ликвидационен дял, както и да разгледа част от доводите на страната по насрещния иск за възстановяване на получени служебни аванси от наследодателя на ищцата. Претендират се разноски по делото за трите инстанции.

В подадения отговор от ответника по касация А. С. Д. се изразява становище за неоснователност на искането за достъп до касационна проверка и на подадената жалба. Оспорват се заявените от касатора оплаквания. Подчертава се, че въззивният съд правилно е тълкувал разпоредбата на чл.68, ал. 3 ЗАдв, за да приеме, че законодателят императивно е определил момента, към който следва да бъде изготвен счетоводният баланс на дружеството, служещ за уреждане на имуществените отношения със съдружника. Отправя се искане за присъждане на разноски по делото.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, сезиран с жалба на ищцата Д., е приел, че между страните не се спори, че ищцата е наследник на починалия А. Д. с квота в наследството в размер на 1/3, че наследодателят А. Д. е съдружник в Адвокатско дружество “Д., Г., К. и В.” с дялово участие 3,57%, както и че участието му е прекратено със смъртта му на 27.05.2023 г.

От правна страна въззивният състав е намерил, че при прекратяване на членственото правоотношение за дружеството възникват имуществени последици, които се обуславят от правото на наследниците на починалия съдружник да получат равностойността на дружествения му дял. Тъй като в Закона за адвокатурата липсва изрична законова регламентация по какъв начин следва да се уредят имуществените последици, въззивният съд е счел, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 125 ТЗ, като имуществените последици се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването на членственото правоотношение – в случая към 31.05.2023 г.

Като се е позовал на константната практика на касационната инстанция относно начина на изчисляване на стойността на дружествения дял на съдружник, прекратил участието си в дружество с ограничена отговорност, решаващият състав на САС е преценил, че за определяне стойността на дружествения дял на Д. изчислението се извършва на базата на т.нар. чист актив, като при липсата на законова регламентация не намира опора изразеното становище, че от чистия актив следва да се приспадне печалбата на основание чл. 68, ал. 3 ЗАдв. Съобразявайки заключението на вещото лице, според което стойността на т.нар. чист актив възлиза на 176 937,35 лева, от която делът на А. С. Д. (1/3) е 58 979,12 лева, въззивният съд е приел, че искът следва да бъде уважен за този размер. Като е взел предвид, че с представената нотариална покана, връчена на адвокатското дружество на 31.05.2024 г., ответникът е бил поставен в забава, апелативният състав е счел за дължимо обезщетението върху главницата за периода от 01.06.2024 г. до 18.07.2024 г. вкл. /до депозирането на исковата молба на 19.07.2024 г./, което при изчисляване с програма калкулатор възлиза на сумата от 1 079,71 лева, до който размер искът следва да бъде уважен, а да бъде отхвърлен за разликата над тази сума до претендираните 8 939,68 лева.

Съставът на САС е дал отговор, че разпоредбата на чл. 68, ал. 3 ЗАдв изрично урежда възникването на две отделни вземания, като едното е за част от печалбата за годината, в която е настъпила причината за прекратяване на членството в адвокатското дружество. Пояснил е, че не намира опора в закона извършеното изчисляване по аналогия за част от печалбата към 31.05.2023 г., тъй като законодателят ясно е посочил, че се касае за цялата финансова година, нито се предвижда приспадане на печалбата до 31.05.2023 г. от дължимата такава за цялата година по съображения, че същата е участвала при определяне равностойността на дружествения дял. При тези предварителни бележки въззивният съд е преценил, че в случая печалбата за финансовата година след облагане с данък съгласно заключението на вещото лице е в размер на 3 238 852,06 лева, като делът на съдружника е 115 672,36 лева, а 1/3 от тази сума, представляваща дължимата част на преживялата съпруга, е 38 557,45 лева, до който размер е намерил иска за основателен. Поради изпадането на ответника в забава е присъдил и сумата от 705,86 лева - обезщетение за забава върху главницата за периода 01.06.2024 г. – 18.07.2024 г.

По предявения насрещен иск с правно основание чл. 240, ал. 1ЗЗД въззивният състав е взел предвид, че А. Д. е управляващ съдружник, поради което може да се приеме, че удостовереното от него записване в счетоводните книги на дружеството съставлява изявление, изходящо от него и удостоверяващо този неизгоден за него факт. След съвкупната му преценка с представената годишна данъчна декларация за задължението към 31.12.2022 г., при които има пълно съвпадение, е формирал извод за доказаност както на получаването на сумата, така и на основанието за това, т.е. налице са кумулативните предпоставки за уважаване на иска до размера от 1/3 от непогасения остатък от 133 397,61 лева, т.е. за 44 465,87 лева - наследствен дял от задължения на наследодателя А. А. Д. по получени в периода 2021 г. – 2022 г. парични заеми, ведно със законната лихва от предявяването на насрещната искова молба – 07.10.2024 г., до окончателното й погасяване.

По иска за връщане на служебни аванси в общ размер на 97 339,71 лева, предоставени в периода 2018-2023 г., въззивният съд е приел, че предоставянето на такива съставлява по своята правна същност договор за поръчка, при който довереникът се задължава да извърши възложените му действия, като по правилата на чл. 284 ЗЗД довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнение на поръчката, да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.

При така възприетото въззивният състав, позовавайки се на приложение № 4 към допълнителното заключение на ССчЕ, е счел, че салдото по служебни аванси е отрицателно към 02.10.2021 г., от което е направил извод, че възстановената сума надхвърля получената такава, т.е. налице е признание, че всички получени суми до 02.10.2021 г. са възстановени. Отбелязал е, че са възстановени и всички задължения в британски лири, възникнали в периода до 09.04.2018 г. При тези данни е намерил, че сумите, които са отразени като получени след 02.10.2021 г., и са предмет на насрещната искова молба възлизат общо на 14 606,12 лева. С оглед на горното е намерил за неотносими представените доказателства с дати преди 02.10.2021 г. Обсъдени са ангажирани от ищеца по насрещния иск писмени доказателства, както следва:

– на л. 107 - платежно нареждане за сумата от 2 262 лева - банков превод на 01.02.2022 г. с основание за закупуване на оборудване и не е по личната банкова сметка на А. Д., каквито са твърденията в исковата молба;

• на л. 108 - платежно нареждане за сумата от 451,44 лева по фактура от 24.02.2022 г., преведена на СОТ-сигналноохранителна техника;

• на л. 111 - банков превод на 30.05.2022 г. на сумата от 112,50 лева - плащане по полици в полза на Инстрейд ЕООД;

• на л. 109 - платежно нареждане за извършено плащане по фактура № 46/30.05.2022 г. - 18 лева;

• на л. 110 - платежно нареждане от 30.05.2022 г. за сумата от 70,31 лева в полза на Интайм ООД за пратка с посочен номер;

• на л. 112 - платежно нареждане от 12.12.2022 г. за сумата от 109,20 лева в полза на Агенция Митници, като задължено лице е посочен А. Д.;

• на л. 113 - платежно нареждане за сумата от 130,87 лева в полза на Агенция Митници, с посочено задължено лице - А. Д.;

• на л. 114 - платежно нареждане за сумата от 35 лева, с основание електронен фиш;

• на л. 115 - банков превод от 21.04.2023 г. на сумата от 1 013,76 лева в полза на СОТ, като изрично е посочено, че е от името на А. Д..

Въззивният състав е приел, че нито едно от тези платежни нареждания не представлява превод по личната сметка на съдружника, а плащанията са извършени от името на дружеството по издадени фактури за предоставени услуги. В тежест на ищеца е било да представи посочените документи – фактури, от които да се установи, че са платени лични задължения, но такива доказателства не са представени.

Въз основа на отразените основания в последните четири суми, въззивният съд е счел за извършени плащания за лични задължения на А. Д. в размер на 1 288,83 лева.

Обсъдил е представените доказателства за преводи в евро (л. 138-155), като е приел, че същите касаят поддръжка, ремонт и такси относно яхта “Getaway” – лични разходи в общ размер на 7 754,62 лева.

По представеното на л. 156 доказателство за банков превод от 09.11.2022 г. в размер на 140 щ.д. с посочено основание - лични разходи, е отбелязал, че е отразено от вещото лице в лева в размер на 272,75 лева, но в насрещната искова молба на л. 61 се претендира като сума от 256,72 лева. На л. 157 е представено доказателство 16.01.2023 г. в размер на 500 щ.д. - с основание лични разходи. Възприел е и доклада на вещото лице за превод от кредитна карта от 829,99 щ.д. на 06.04.2023 г. Общият размер на същите е 2 648,42 лева.

Решаващият състав на САС е изчислил, че сборът на визираните суми (в лева, евро и щатски долари) възлиза на 11 691,07 лева, като 1/3 от същата е 3 897,02 лева, до който размер искът е намерен за основателен, и е отхвърлен за разликата над 3 897,02 лева до претендирания размер от 32446,57 лева. Уважена е и претенцията за законната лихва върху присъдената главница от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.

Изрично е подчертано, че въпреки извод за основателност на предявеният насрещен иск, съдът не следва да постанови прихващане с вземанията на ищцата за ликвидационен дял и част от печалбата, тъй като насрещните вземания на страните ще станат ликвидни при евентуално влизане в сила на съдебното решение.

По тези мотиви въззивният състав е частично потвърдил и отменил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Касаторът претендира достъп до касация поради очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не могат да се обосноват от твърденията на касатора. Въведените от страната доводи относно допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения представляват оплаквания за обикновена неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК, а не за очевидна такава. Това изключва извод за наличие на поддържаната от касатора хипотеза по чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Следва да бъде разгледано искането на обжалващия за осъществяване на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Първите три въпроса, поставени от касатора, могат да се обобщят като процесуалноправно питане относно задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същото е релевантно и покрива общото селективно изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Относно правомощията на въззивния съд е формирана задължителна практика на ВКС - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от обжалващия решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд като втора инстанция по същество е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. С оглед задължителната и константна практика на ВКС следва да бъде проверено съответствието със същата на въззивното решение в обжалваната част по обобщения и уточнен, съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, процесуалноправен въпрос “ за задължението на въззивния съд при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните ”, което налага извод за достъп до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поради допускането на касационно обжалване не се обсъждат останалите питания, поставени от касатора, в т.ч. по отделни искови претенции, тъй като при въведените от него оплаквания за процесуални нарушения на въззивния съд преценката за факултативна касационна проверка е извършена по отношение на поставеното процесуалноправно питане. Отговор на останалите поддържани от страните въпроси, релевантни за изхода на спора, се дължи със съдебния акт по същество.

Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,