Определение № 587 от 25.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 993/2025 г.

Производство по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Сан М. 2007“ ЕООД и М. С. Т. срещу решение № 1367/30.12.2024 г. по в. т. д. № 2103/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 22/28.03.2023 г. по т. д. № 132/2022 г. на Окръжен съд Враца за уважаване на иск с правно основание чл. 422 ГПК и установяване, че касаторите дължат при условия на солидарност 33 612,32 лева - главница за периода 25.10.2019 г. - 28.03.2021 г. по договор за банков кредит продукт „Бизнес Овърдрафт“ № BL 43747/22.05.2013 г., анекс № 1 от 02.08.2017г. и анекс № 2 от 09.04.2019 г.; 1 668, 33 лева - възнаградителна лихва за периода от 21.10.2019 г. до 15.12.2020 г.; 4 268, 31 лева - наказателна лихва за просрочие (обезщетение за забава на просрочени плащания) за периода от 25.10.2019 г. до 28.03.2021 г.; законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 30.03.2021 г., до окончателното изплащане на задължението; 40,00 лева - такси за периода от 11.11.2019г. до 28.03.2021г.; 96,00 лева - нотариални разноски за периода от 22.03.2021 г. до 28.03.2021 г., за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 1325/2021 г. по описа на Районен съд Враца.

В подадената жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради неизпълнение на задълженията от страна на заповедния съд да се убеди, че представените от банката справки се отнасят именно за банковата сметка, по която е бил отпуснат кредитът; с исковата молба формално са били заявени същите суми като тези по заповедта, но не съвпадат сметките, от които са извлеченията, представени пред районния съд, не съвпада и основанието, защото пред заповедния съд е посочен кредит овърдрафт, а в исковата молба е добавен кредит по погасителен план, по които няма съвпадение на страните. Заявено е оплакване, че не са били обсъдени част от възраженията, наведени във въззивната жалба, които отново са съсредоточени върху нередовности на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - промени в първоначалните договорки между жалбоподателите и банката, разликите в извлеченията от банковите сметки, нередовно водено счетоводство, нередовно осчетоводяване на разходите за застраховка при липса на застрахователна полица /банката не е изпълнила задължението си да застрахова ответниците/. Сочи се противоречие с материалния закон – ответникът М. Т. не е пасивно легитимиран по предявения иск, доколкото не е подписал двата анекса към договора за банков кредит. Отделно се заявява оплакване, че в решението не е ясно какво е становището на съда относно началния момент на давностния срок. Поддържа се, че в случая е приложима кратката погасителна давност.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират директните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Отделно се заявява наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират се следните въпроси:

1. „Каква е доказателствената стойност на извлеченията от счетоводни книги в исковото производство? Когато записите в тези книги са своевременно оспорени с твърдения за невярно отразени в тях стопански и счетоводни операции, когато лицето, ползващо се от тези извлечения откаже да представи на съда и на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза достъп до първичните счетоводни документи, въз основа на които са взети записванията в тези счетоводни книги може ли съдът да основе решаващите си изводи само на извлечения от тях?“

2. „Кой носи доказателствената тежест по установяване истинността или неистинността на извлеченията от счетоводни книги?“

3. „Когато с нарочно определение съдът е задължил страната, ползваща се от извлечения от счетоводните си книги да представи първичните документи, въз основа на които те са направени, и тя откаже да ги представи основание ли е това нейно процесуално поведение за прилагане на нормата на чл. 161 ГПК и/или за изключване на съответното извлечение от доказателствата по делото?“

4. „Когато е допусната съдебно-счетоводна експертиза с изрично поставен въпрос да отговори дали счетоводството на страната е водено редовно, но тази страна откаже да предостави достъп на експерта до първичните си счетоводни документи, по които е направено извлечение от счетоводни книги, от което тя иска да се ползва, и това е причина вещото лице да не може да отговори категорично дали счетоводството на това лице е водено редовно, основание ли е това нейно процесуално поведение за прилагане нормата на чл. 161 ГПК и/или за изключване на съответното извлечение от доказателствата по делото“

5. „Съдът, който е сезиран с установителен иск по чл. 422 ГПК, длъжен ли е да извърши проверка дали заповедният съд е издал валидна заповед за изпълнение?“

6. „Когато пред съда като документ по чл. 417 ГПК е представено извлечение от счетоводни книги, водени от банката във връзка с отпускане и погасяване на кредит, за да е редовно от външна страна такова извлечение и да е годно въз основа на него да се издаде заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, необходимо ли е то да съдържа посочване на банковата сметка на длъжника, от която е направено и тази сметка да съвпада с посочената в конкретния договор за банков кредит, от който произтича вземането? Допустимо ли е издаването на заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в полза на банка във връзка с договор за банков кредит въз основа на извлечение от счетоводните й книги, в което не се съдържа посочване на IBAN на сметката, по която банката и кредитополучателят са се договорили да бъде отпуснат и обслужван кредитът?“

7. „Ако банката открие и води без знанието и съгласието на свой клиент сметка на негово име с цел обслужване на негови кредитни задължения към банката с приоритет пред други задължения на същото лице към трети лица, в това число при нарушаване на нормите, предвиждащи предпочтително удовлетворяване на вземания и банката направи признание на тези обстоятелства, може ли да се приеме, че тя редовно е водила счетоводство по сметките на този свой клиент и може ли да се ползва от извлеченията от счетоводните си книги досежно този клиент?“

От касаторите се поддържа, че съдът е разрешил първите пет въпроса в отклонение от практика на касационната инстанция като по въпроси едно, две и три се сочи противоречие с решение № 88/2015 г. по гр. д. № 4559/2014 г. на ГК, IVг.о., ВКС. Пети въпрос според жалбоподателите е разрешен в отклонение от даденото каузално тълкуване в решение № 50011/2022 г. по т. д .№ 1964/2020 г. на ТК, I т.о., ВКС, а шести и седми въпрос считат, че са от значение за точно приложение на закона и развитие на правото.

От ответника по касация „Юробанк България“ АД е постъпил отговор, с който жалбата се оспорва и се заявява становище за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. В отговора се поддържа, че твърденията, от които произтича искането за установяване недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение, всъщност представляват оплаквания за обикновена неправилност. В евентуалност се заявява искане за постановяване на акт, с който въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационна жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд, след като е констатирал валидността и допустимостта на постановеното от Окръжен съд Враца решение за установяване по отношение на ответниците /касатори в настоящото производство/, че дължат солидарно на „Юробанк България“ АД 33 612, 32 лева главница за периода 25.10.2019 г. – 28.03.2021 г. по договор за банков кредит „Бизнес Овърдрафт“ № BL43747/22.05.2013 г. и два анекса от 02.08.2017 г. и 09.04.2019 г., 1 668, 33 лв. – възнаградителна лихва за периода 21.10.2019 г. – 15.12.2020 г., 4 268, 31 лв. – наказателна лихва за просрочие за периода 25.10.2019 г. – 28.03.2021 г., законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 30.03.2021 г., 40 лв. такса, 96 лв. нотариална такса, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 1325/2021 г. по описа на Районен съд Враца, го е потвърдил като правилно.

Въззивният съд е констатирал, че страните не оспорват наличието на облигационна връзка между тях по повод договор за банков кредит „Бизнес Овърдрафт“ № BL43747/22.05.2013 г., както и, че банката е предоставила уговорената в договора сума; с последващи два анекса страните са предоговорили условията на договора относно неговия размер, начин на погасяване и краен срок за издължаване; обявена цялостна предсрочна изискуемост на вземанията по договора за банков кредит, считано от 23.11.2018 г. По повод оспорената истинност и съдържание на ангажираното със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение извлечение съдът е посочил, че, когато това оспорване не е свързано с твърдение за неистинност на подписите или с твърдение, че съдържанието неправилно отразява като дълг вече погасено задължение, от оспорващия се изисква да докаже факт, от значение към това твърдение /например плащане или грешка/. Нередовността на счетоводството не влече сама по себе си липса на дълг или неправилно определен негов размер. Тя е факт, който има значение само, когато се твърди извършено плащане, което обаче е неправилно осчетоводено. В мотивите на решението си апелативният съд е посочил, че съставът на окръжния съд не е допуснал процесуално нарушение като не е отчел липсата на първични счетоводни документи, тъй като ответниците не твърдят плащане след датата 25.05.2019 г. и не представят доказателства, които да са били пренебрегнати от вещото лице. Въззивният съд е потвърдил мотивите на първостепенния съд за основателност на претенцията и неоснователност на възраженията, противопоставени от ответниците, които са съсредоточени до оспорване валидността на договора и анексите, както и обвързаността на физическото лице М. Т. като солидарен длъжник. Съдът е ценил удостоверителната част от текста на анекс № 2, в която страните са констатирали какъв е размерът на задълженията на длъжниците към датата на подписването му. Кредитирал е заключението на вещото лице за размера на задължението и частта от него, която е била погасена. Приел е за доказано неплащането на 14 броя погасителни вноски и надлежно упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. За неоснователно е преценил и противопоставеното възражение за изтекла погасителна давност, като е отчел, че първата погасителна вноска, която не е била платена в срок, е с падеж 25.10.2019 г., а заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК е било подадено на 30.03.2021 г., съответно не е бил изтекъл тригодишен давностен срок за вземането за лихви.

Не са налице сочените две директни основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл.2 и предл. 3 ГПК

Съвсем произволни са твърденията на касаторите, че въззивното решение е недопустимо, тъй като имало разминаване между твърденията, изложени в заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК и в исковата молба относно правопораждащите факти на заявеното за защита право на вземане. Обратно на оплакванията, и в заявлението, и в исковата молба банката е изложила еднопосочни твърдения за наличие на договорна връзка по повод кредит овърдрафт, изменен с два анекса, съответно размер на вземанията по пера, който съвпада в двете изявления. Твърдението за липса на банкова сметка е непрецизно въведено в казуса, доколкото в заявлението е посочена сметка, която обслужва кредита и по която да бъде извършено плащането. Наред с това, следва да се отбележи, че настоящата инстанция напълно споделя приетото в решение на ВКС по т. д. № 1964/2020 г. на I т.о., на което касаторите се позовават, че непосочването на банкова сметка от страна на ищеца в исковата молба и в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение не обуславя тяхната нередовност. Не отговаря на данните по делото и твърдението, че предходните две инстанции са постановили своите решения при наличие на неяснота в предмета на делото поради нередовна искова молба. Вярно е, че тя е била оставена без движение два пъти, но първостепенният съд е констатирал изпълнение на дадените указания. Последните не са били формулирани поради неизпълнение на изискването, регламентирано от чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК – неяснота на фактическите твърдения, от които произтича заявеното за защита право, а поради непредставяне на преписи от допълнителната искова молба и поради липса на заповедното производство, по което е била издадена заповедта по чл. 417 ГПК.

При извършване на дължимата от настоящия съд служебна проверка не се констатират основания за преценка на въззивното решение като недопустимо.

Както е изяснено в практиката по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, очевидната неправилност не се припокрива с обикновената неправилност, съответно тази квалифицирана форма на незаконосъобразност е налице при фрапантни нарушения – подвеждане на факти под норма, която не представлява действащо обективно право, или прилагане на норма в обратния на вложения в нея смисъл, драстични нарушения на основни правни принципи, които са установими само при запознаване с мотивите на обжалвания акт без проверка на събрания доказателствен материал и установени чрез него факти, или преценка за правилно приложение на материална или процесуална действаща норма. В настоящия случай искането за достъп до касация на това основание се явява неоснователно, доколкото такива пороци на обжалваното въззивно определение не се твърдят.

Според разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, т. е. този въпрос следва да е в корелация с решаващите мотиви на въззивния съд.

По отношение на поставените въпроси едно, две, три, четири, шест и седем отсъства съществената характеристика да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, респективно да са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, изяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС. Това е така, защото ключов за разрешаване на спора е мотивът на въззивния съд, че възраженията относно редовността на счетоводните извлечения, заявени от ответниците, са изцяло голословни и не кореспондират с твърдения за невярно отразяване на извършени от тях плащания, респективно неправилно отнасяне на тези плащания за погасяване на конкретни задължения. От друга страна, съдът е основал своя акт на декларираното от страните в анекс № 2 неизпълнение на поетото от солидарно отговорните лица задължение за плащане на конкретни парични суми за главница и възнаградителна лихва, поради което е счел за изцяло ирелевантно обстоятелството дали банката редовно е водила своето счетоводство, ерго дали представените от нея извлечения от сметка удостоверяват движение на кредита в резултат от редовно водено счетоводство. Въззивният съд изцяло е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според която претендираните от ищеца суми не са заплатени от ответниците длъжници, факт, който съдът е приел за необорен от насрещно ангажирани доказателства от ответниците /въззивници в производството пред апелативния съд/.

При липса на общия критерий е ненужно съдът да преценява дали сочените от касаторите допълнителни критерии се явяват удовлетворени. Само за изчерпателност следва да се добави, че изводите на въззивния съд, че нередовно воденото счетоводство само по себе си не обуславя директен извод за липса на дълг или неправилно определен негов размер, са в синхрон с мотивите на ВКС, обективирани в решение № 88/2015 г. по гр. д. № 4559/2014 г. Въпросът за редовността на счетоводни вписвания възниква при наличие на твърдения за извършени операции, които не са отразени правилно. В настоящия казус от страна на ответниците липсват подобни твърдения.

Петият въпрос директно рефлектира върху допустимостта на въззивното решение, на които оплаквания беше отговорено вече. За пълнота настоящият състав на съда следва да добави, че въззивният съд не се е отклонил от сочената практика на касационната инстанция и е проверил дали първоинстанционното решение е допустимо, съответно дали издадената заповед за незабавно изпълнение е валидна. След като е установил наличието на соченото изискване, съставът на Апелативен съд София е постановил своето решение.

Необходимо е да бъде посочено, че несъгласието на касаторите с решението на въззивния съд не е достатъчно основание за достъп до касационен контрол. Задължително е да бъде изпълнено някое от формалните изисквания за селекция на въззивното решение с цел проверка на законосъобразността му било поради наличие на директно, било поради наличие на факултативно основание за това по смисъла на чл. 280, ал. 2 и ал. 1 ГПК, които в настоящия случай не се констатират.

При липса на релевираните от касатора основания за достъп до касационен контрол такъв следва да бъде отказан.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС