Определение № 50871 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 628/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, чрез юрисконсулт Б. против решение № 41/23.07.2021 г. по в.гр.д. № 274/2021 г. на Окръжен съд Враца, с което като е потвърдено решение № 260081 от 09.04.2021 г. по гр.д. № 80/2021 г. на Районен съд Козлодуй, са уважени предявените от Р. В. З. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 КТ, а след частична отмяна на първоинстанционното решение, искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ е уважен до размера от 5 784,14 лв., а в останалата част до размера от 9 470,16 лв. - отхвърлен като погасен чрез прихващане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, въззивният съд не е обсъдил всички възражения и доводи на страните, както и всички събрани по делото доказателства, които имат значение за делото. Поддържа се становище, че доколкото по делото са налице противоречиви медицински документи относно обстоятелството страда ли ищецът от болест по Наредба № 5/1987 г. и доколкото работодателят оспорва наличието на заболяване, в тежест на работника или служителя е да установи безспорно, че страда от това заболяване към момента на връчване на заповедта. Според касатора, ищецът е затаил данни и факти, свързани със здравословното му състояние, вкл. че страда от болест, която е абсолютна пречка за работа в среда с йонизиращи лъчения, тъй като издадената поетапна епикриза от 30.03.2016 г. не е представяна на работодателя, а и от приетото по делото здравно досие на ищеца, се установява че той е затаил данни за здравословното си състояние. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Първата група въпроси са процесуалноправни и се свеждат до въпросите дали при преценката за обективното наличие на заболяване към момента на връчване на уволнителната заповед, съдът е длъжен да извърши съвкупна преценка на всички доказателства по делото при съобразяване на доказателствената тежест, както и да назначи вещо лице, което да отговори еднозначно на въпроса страда ли работника или служителя към датата на прекратяване на трудовото правоотношение от болест, за която има закрила по чл.333 КТ; възможно ли е съдът да обоснове решението си единствено на медицински документи, съставени в противоречие с действащата към момента на издаването им правна рамка и чия е доказателствената тежест, че работникът или служителят боледува от болест, посочена в Наредба № 5/1987 г. когато работодателят е оспорил твърденията му в исковата молба, че при издаване на заповедта за прекратяване е нарушена разпоредбата на чл.333, ал.1, т.3 КТ. По тези въпроси се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 230 от 1.11.2016 г. по гр.д. № 502/2016 г. на III г.о., решение № 287 от 27.12.2018 г. по гр.д. № 253/2018 г. на IV г.о.,, решение № 107 от 25.06.2019 г. по гр.д. № 2737/2018 г. на III г.о. и цитираната в него съдебна практика, вкл. и задължителната такава – ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В същата хипотеза /противоречие с практиката на ВКС – отново решение № 230 от 1.11.2016 г. по гр.д. № 502/2016 г. на III г.о./ е поставен и материалноправния въпрос какви са предпоставките на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, и по-специално трябва ли работникът или служителят обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г., за да е налице задължение на работодателя да проведе процедурата по чл.333 КТ, като условие за законосъобразност на уволнението. За да обоснове основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът поддържа, че създадената съдебна практика, но без посочване на конкретна такава, е неправилна, както и че са налице социално-икономически условия, които изискват нейната промяна, а поставените въпроси са следните: кой е правно релевантния момент, в който предприятието събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, дали страдат от болести, определени в Наредба № 5/1987 г., когато болестта, за която се ползва закрила съвпада с болестта, за която са налице противопоказания за работа по силата на нормативен акт; кой е правнорелевантния момент, от който се счита че работодателят е изискал информация дали работникът или служителят, подлежащ на уволнение поради съкращаване в щата, страда от болест, при наличието на която съгласно нормативната уредба не е могъл да изпълнява работата, за която се е уговорил по трудовия договор; налице ли е закрила по реда на чл.333, ал.1, т.3 КТ за болест, която уволненият работник твърди, че има при условие, че същата е противопоказна за заеманата длъжност и за която работникът не е предоставил данни документи на работодателя си, във връзка с медицинската пригодност да изпълнява работата, за която се е уговорил; затаени данни за наличието на болест по време на задължителни периодични прегледи и медицинско наблюдение, свързани с установяване медицинската пригодност за изпълнение на заеманата длъжност, представлява ли нарушение на принципа за добросъвестност, водещ до невъзможността на работника да се ползва и от закрила при уволнение именно във връзка с тази болест; Ответната страна по жалбата – Р. В. З., чрез пълномощника си адв. М. е депозирал отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага се и становище за неоснователност на поддържаните от касатора доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, въззивният съд е съобразил разрешенията, дадени в трайната съдебна практика на ВКС, според които работодателят е длъжен преди да упражни правото си да уволни работник или служител на конкретно посочени в чл.333, ал.1 КТ основания, да поиска разрешение от съответната инспекция по труда, ако работникът или служителят страда от болест, определена в Наредба № 5/1987 г., като негово задължение при установяването на това обстоятелство, е да изиска предварително от работника или служителя информация за това – чл.1, ал.2 от Наредбата, както и че за изпълнение на това му задължение е необходимо съдействието на работника, заявяващ че се ползва с предварителната закрила по чл.333, ал.1, т.3 КТ. Посочено е, че нормата на чл.1, ал.2 от Наредбата по ясен и категоричен начин вменява на работодателя, да събере информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, посочени в ал.1 на посочената норма, а по делото няма спор, че такава информация работодателят не е изискал. Ето защо, съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответника, че доколкото ищецът не го е уведомил, че страда от заболяване, посочено в Наредба № 5/1987 г., то закрилата по чл.333 КТ е преодоляна. Посочено е, че такова задължение за работника или служителя ще възникне, само когато работодателят направи изрично искане за това – с оглед изпълнение на своето задължение по чл.1, ал.1 от Наредбата, като разумът на закона изисква в този случай работодателят да предостави достатъчно време – разумен срок, в който последният да изпълни задължението си за уведомяване и представяне на медицинската документация, чието изброяване в нормата не е изчерпателно, а примерно. Ако след поискване на информация, работникът или служителят умишлено откаже съдействие на работодателя си за събиране на предварителната информация по чл.1 от Наредбата и по този начин умишлено укрие заболяване, то тогава, но единствено и само в този случай, неизпълнението на неговото задължение по чл.2 от Наредбата води до отпадане на закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, респективно и до отпадане на задължението на работодателя да иска мнение на ТЕЛК и разрешение от Инспекцията по труда за уволнението. Такова умишлено неправомерно поведение от страна на работника или служителя би било налице във всички случаи когато той знае, че страда от заболяване по чл.1, ал.1 от Наредба № 5/1987г., и до знанието му е достигнало отправеното искане на работодателя за уведомяване и представяне на медицинска документация в разумен срок, но въпреки това декларира пред работодателя, че не страда от такова заболяване, или в рамките на предоставения му срок, без извинителна причина не уведоми работодателя си за заболяването и не му представи медицинска документация за него. Във всички останали случаи такъв умисъл не е налице и закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ, която е обективна по своя характер, не отпада. Съобразявайки представените от ищеца медицински документи – етапна епикриза, издадена от МБАЛ „Х. Б.“ АД, [населено място], установяваща, че на 30.03.2016 г. ищецът е приет за лечение с окончателна диагноза – „хронична лимфоцитна левкемия“, каквато диагноза е посочена и в етапна епикриза от 13.01.2021 г., издадена от същото болнично заведение, в която е посочено, че заболяването е от 2012 г., с данни за висока активност на болестта през 2016 г., съдът е приел, че към датата на връчване на предизвестието ищецът е страдал от онкологично заболяване и съответно се е ползвал от закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ. По отношение на заболяването захарен диабет, съдът е съобразил, че представеното Експертно решение от 08.03.2021 г. на ТЕЛК, с което на ищеца е определена 75 % трудова неработоспособност, с водеща диагноза „хронична лимфоцитна левкемия“ и придружаващо заболяване – неинсулинозависим захарен диабет с неврологични усложнения, е издадено и влязло в сила след уволнението на ищеца, както и че липсват други надлежни документи, установяващи, че към датата на уволнението ищецът е страдал от диабет. При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, поставените от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Не обуславя допускане на касационно обжалване първия процесуалноправен въпрос, който макар и да отговаря на общото основание за допускане до касация по чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд не се е отклонил от посочената в изложението задължителна и казуална практика на ВКС - ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 107 от 25.06.2019 г. по гр.д. № 2737/2018 г. на III г.о. В конкретния случай въззивният съд е основал решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като е обсъдил релевантните за спора и събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, с изключение на приетото по делото здравно досие на ищеца, съставено от Служба по трудова медицина при ответното дружество. Това нарушение на съдопризводствените правила обаче не е съществено, доколкото не би довело до промяна на крайния извод за допуснато от работодателя нарушение на нормата на чл.333, ал.1 КТ. Противно на доводите на ответника, че ищецът е укрил от него информация, че страда от онкологично заболяване, в здравното досие са налице данни за диагностицирана CLL /“chronic lymphocytic leukemia“ или ХЛЛ - „хронична лимфоцитна левкемия“/, както и за проведена в тази връзка терапия, като това изрично е отбелязано при задължителния периодичен преглед на ищеца, извършен на 26.09.2019 г., т.е. този документ опровергава възраженията на работодателя за умишлено затаяване на информация относно наличието на заболяване, посочено в Наредба № 5/1987 г. Не е налице противоречие и с разрешенията, дадени в решение № 230 от 1.11.2016 г. по гр.д. № 502/2016 г. на III г.о. и решение № 287 от 27.12.2018 г. по гр.д. № 253/2018 г. на IV г.о., според които когато работодателят оспори наличието на заболяване и в приетите медицински документи се съдържат противоречиви данни, в тежест на работника или служителя е да установи безспорно, че е страдал от това заболяване към момента на връчване на заповедта за уволнение, като обичайното доказателствено средство за целта е съответната съдебно-медицинска експертиза. В конкретния случай относно факта, че към момента на връчване на предизвестието ищецът е страдал от онкологичното заболяване, по делото не са налице противоречиви данни, а напротив – последните са еднозначни и те са установени с официални удостоверителни документи – 2 бр. епикризи, издадени от лекуващия лекар на ищеца – д-р С. и от началника на отделението, като едната е представена в оригинал, а другата в официално заверен от лекуващия лекар препис, като посочената в тях диагноза е надлежно отразена и в здравното досие на ищеца, съхранявано при работодателя. Не обуславя допускане на касационно обжалване и втория процесуалноправен въпрос, тъй като обосновката му е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за необоснованост на съдебното решение и по-конкретно с несъгласието на касатора с преценката на относимите към предмета на делото доказателства и за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд. Неправилността и необосноваността на решението обаче не са сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК и съответно са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността има значение във фазата на допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито в случая не се разкриват. Поставеният в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК материалноправен въпрос трябва ли работникът или служителят обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/1987 г., за да е налице задължение на работодателя да проведе процедурата по чл.333 КТ, като условие за законосъобразност на уволнението, има характер на правен въпрос, но по него не е осъществен допълнителния селективен критерий – даденото от въззивния съд разрешение да е в противоречие с разрешението, дадено в трайната и последователна практика на ВКС, вкл. и соченото в изложението решение. Според тази практика закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии, което означава, че за приложението на закрилата е необходимо към момента на връчване на заповедта работникът или служителят действително да е страдал от посоченото в чл. 1 от Наредба № 5/1987 г. заболяване. Само тогава, с оглед реалното наличие болест, е оправдана закрилата при уволнение и затова неизпълнението на задължението на работника или служителя да уведоми работодателя и да представи медицински документи за заболяването, няма правно значение и защитата се прилага. Само когато по делото се установи, че работникът или служителят всъщност не е боледувал от заболяването, обуславящо закрилата при уволнение, не е необходимо работодателят да иска предварително разрешение от инспекцията по труда и уволнението е законосъобразно. В конкретния случай обаче, с оглед ангажираните от ищеца писмени доказателства, въззивният съд е приел за безспорно установено, че към момента на връчване на предизвестието, ищецът действително страда от онкологично заболяване, поради което неспазването на процедурата, свързана със закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ от страна на работодателя, обуславя извод за незаконност на уволнението. Поставените в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси нямат характер на правни такива, тъй като въззивният съд не е давал разрешения по тях и съответно те не са обусловили решаващата му правна воля. Отделно от това по отношение на повдигнатите въпроси не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателствата и обществените условия промени, като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай касаторът не сочи коя е неправилната съдебна практика, която се нуждае от промяна, нито сочи правната норма, която според него е неясна и се нуждае от тълкуване. При този изход на спора на насрещната страна по жалбата следва да се присъдят сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, които са в размер на 500,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,