Определение № 112 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1960/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. И., чрез процесуален пълномощник, против решение № 4032/26.06.2025 г. по в. гр. д. № 9865/2024 г. по описа на Софийския градски съд, с което - след отмяна на първоинстанционното решение по гр. д. № 63054/2020 г. на Софийския районен съд – са отхвърлени исковете на касатора срещу ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД за признаване за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, че Г. И. И. не дължи сумата 11 710.48 лв. по договор за потребителски кредит № FL 879621 от 01.11.2017 г., ведно с дължимите лихви за периода от 01.10.2020 г. до 01.11.2017 г. в размер на 6 265.84 лв. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, тъй като страда от материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност. Оспорват се изводите на въззивния съд, че сключеният анекс № 1 не обективира новация на задължението, изключваща касатора като задължено по договора за кредит лице, както и че в резултат на анекса общата сума по договора, подлежаща на връщане, не е нараснала спрямо първоначалната, а напротив – изменените клаузи са по-благоприятни за кредитополучателите. Поддържа се, че с анекса, сключен без участието на касатора, първоначално уговореното задължение е заменено изцяло, като е уговорено ново, по което длъжник е само кредитополучателят К. К. Д., размерът на дълга е по-голям и срокът за издължаване е по-дълъг. Релевира се и наличието на допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да бъде оставено в сила решението на Софийския районен съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът излага, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практика на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; както и че обжалваното решение е явно несправедливо, нарушава правилата на формалната логика и основните принципи в съдопроизводството – основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В първата хипотеза, като разрешени в разрез с практиката на ВКС материалноправни въпроси, са посочени изводите на съда, че: 1/. „не е налице обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, като основание за отпадане на задължението на ищеца, възникнало в полза на банката по силата на сключен между страните по спора договор за кредит“ и 2/. „относно обвързващата сила на подписания анекс спрямо първоначалните страни по договора, при условие, че анексът е подписан само от единия кредитополучател“. Против касационната жалба е депозиран писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК от страна на пълномощника на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД с подробни доводи за липса на основания за допускане на решението до касационен контрол, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид становищата на страните и материалите по делото, намери следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до атакувания краен резултат, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения по спорните между страните въпроси, а именно: Обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД е налице, когато страните сключват договор, с който се погасява едно задължение, като се поема ново на негово място. При нея се променя предметът на задължението или неговото основание. Последиците на новацията са погасяване на старото задължение и възникване на негово място на нов дълг. С решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о. се приема, че обективна новация е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД, с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заместването му с нов. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., е прието, че обективната новация по чл. 107 ЗЗД винаги предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи и да води до поемане със споразумение между длъжника и кредитора на нов дълг, с нов предмет или основание, в замяна на старото задължение и то при изрично и недвусмислено изразено новационно намерение /animus novandi/. Застъпва се становището, че няма новация по чл. 107 ЗЗД, когато страните са изменили само размера на отделните вноски и/или размера на договорната лихва и сроковете за плащане, които не са съществени елементи на облигационното отношение, което становище е възприето и в решение № 210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, І т. о. В последното също се сочи, че ако страните по договора за кредит са изменили в рамките на общия размер на стария дълг само размера на отделните вноски, приспадайки вече платеното по него, и с цел облекчаване на дълга са разсрочили изпълнението му с уговаряне на нови срокове за плащане, не е налице обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, тъй като не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието на стария дълг, и той не е погасен. Отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, съобразно в решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, II т. о. В случая на 01.11.2017 г. „Юробанк България“ АД, от една страна и К. К. Д. и Г. И. И., от друга страна, са сключили договор за потребителски кредит в размер на 12 910 лв.; Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора кредитополучателите отговарят солидарно за връщането на кредита и за другите задължения по договора. С анекс № 1/01.10.2020 г. „Юробанк България“ АД и К. К. Д. са се съгласили да предоговорят съществуващите задължения. От заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза става ясно, че с анекса е уговорена промяна в лихвения процент, като за първите пет месеца е било налице намаление в лихвения процент, след което размерът се е върнал на същите нива отпреди сключването на анекса. Следователно анексът касае единствено договаряне на преференциална лихва и гратисен период. В чл. 9 от анекса страните изрично се съгласяват, че анексът не представлява новация на договора за кредит, не води до погасяване на съществуващи задължения на кредитополучателите към банката по договора за кредит, а само преурежда първоначално договорените условия по съществуващия кредит. В чл. 12 от анекса страните се споразумяват, че останалите уговорки в договора запазват действието си, т. е. волята на страните по анекса е за запазване действието на договора и по отношение на другия съкредитополучател. При така изложеното съдът е заключил, че липсва изразена воля на страните за погасяване на породените от договора за кредит задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, което да дава основание да се приеме, че е налице обективна (а също и субективна) новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, като основание за отпадане на задължението на ищеца, възникнало в полза на банката по силата на сключен между страните по спора договор за кредит. Съдът е цитирал допълнително практика на ВКС - решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ІІ т. о., решение № 225/3.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на І т. о., решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ІІ т. о. и др., в която се приема, че преструктурирането на кредита, включително разсрочването му за облекчаване изпълнението на съществуващия дълг чрез нов погасителен план или промяната на размера на погасителните вноски, както и промяната на лихвения процент, не съставлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. С тези мотиви въззивният съд е намерил предявения от касатора отрицателен установителен иск за липса на задължения към ответната банка за неоснователен. Настоящият съдебен състав намира, че по делото не се доказва приложното поле на касационното обжалване. Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от съдържанието на жалбата/изложението, а може само да го уточни и квалифицира. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. В конкретния случай съдът намира, че липсват формулирани правни въпроси, които да отговарят на общото селективно изискване в касационното производство. И двата „въпроса“ се отнасят пряко към правилността на формираните от въззивния съд изводи, като цитират или перифразират част от решаващите мотиви на въззивния съд, а разрешаването им зависи от конкретните доказателства по делото относно изразената от страните по материалното правоотношение правнорелевантна воля. Ако обобщено се приеме, че първият въпрос се отнася до предпоставките за квалифициране на едно съглашение като новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, то следва да се отбележи, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с трайно установената практика на ВКС, част от която е цитирана в обжалваното решение, и служебно известната такава на настоящия съдебен състав. Така в едно от актуалните решения по чл. 290 ГПК - решение № 119 от 18.12.2020 г. по т. д. № 2370/2019 г. на І т. о. - е разяснено, че на основание чл. 107 ЗЗД, освен задължителните предпоставки за новиране (съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране и способност за новиране от страните) новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение - длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. При обективната новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД волята на страните за подновяване на дълга следва да е обективирана в договора. Същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг. В този смисъл е и по-старата практика на ВКС, ТК, основана на множество съдебни актове по чл. 290 ГПК, според която преструктурирането на кредита, включително разсрочването му за облекчение изпълнението на съществуващия дълг чрез нов погасителен план, или промяната на размера на погасителните вноски, не съставлява новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД (вж. решение № 85 от 01.09.2017 г. по т. д. № 2286/2015 г. на І т. о., както и цитираните от въззивния съд). Вторият въпрос не само няма правен характер, тъй като пряко произтича от конкретни факти по делото, но и не подлежи на обобщаване или преформулиране. Безспорно е, че всяко съглашение, вкл. анекс, обвързва само договарящите страни и въззивният съд не е приел нещо различно от това, доколкото е формирал извод, че действието на договора по отношение на другия съкредитополучател е запазено. Т. е. касаторът като главна страна по договора за кредит продължава да е обвързан именно от неговите клаузи, а не от изменените с анекс № 1, но основанието на предявения иск, вкл. в условията на евентуалност, не включва недължимост на подлежащи на връщане от този кредитополучател суми, нараснали според оплакванията му в резултат на сключения без негово участие анекс. Предвид изложеното и поради неустановяване на общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК и този въпрос не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационна проверка. Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. В съответствие с практиката на ВКС е формираният от въззивния съд извод, че анексът, подписан само от единия кредитополучател, не съставлява новация на задължението по договора за кредит и само на това заявено в исковата молба основание не може да се приеме, че касаторът е освободен изцяло от дълга по кредита, съобразно правилото на чл. 124, ал. 1 ЗЗД. Поради това не се констатира обжалваният съдебен акт да страда от особено тежки пороци, вкл. да е постановен при грубо нарушение на правилата на формалната логика или при превратно прилагане на материалния закон, които да обосноват допускането му до касационна проверка извън основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение