Определение № 60345 от 27.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1931/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 303458/8.04.2021 г., подадена от В. Д. В. срещу решение № 261393 от 2.03.2021 г. по гр. д. № 12084/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 146515 от 20.06.2019 г. по гр. д. № 32925/2018 г. на Софийски районен съд, поправено с решение по същото дело № 193977 от 9.09.2020 г. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от В. Д. В. срещу Д. Г. В. (П.) иск с правна квалификация чл. 30 СК - за присъждане половината от стойността на вещите за упражняване на професия на ответницата, както следва: оборудван зъболекарски стол, автоклав Cristofoli Vitale 12, 12 литров, Клас N 2013, фотополимерна лампа Лед Енерджи Класик (2012 г./405-8в), телевизионен приемник 32", офис оборудване - преносим компютър A. PC 2017 15", принтер B. DCP-1512E/TN1030, работно бюро комплект/апекс локатор (401 - Ю/Оптика лазер) и специализиран шкаф комплект Нмед и специализиран стол МДМ, на обща стойност 19 351 лв. Въззивният съд е посочил в решението си, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на последното. Изложил е, че страните не спорят, че са бивши съпрузи, чиито граждански брак е прекратен с влязло в сила съдебно решение на 26.02.2018 г. По делото безспорно е установено, че процесните движими вещи са придобити преди прекратяване на брака. Не се оспорва от страните, че общата стойност на движимите вещи възлиза на 19 351 лв., което е установено и от заключението на вещото лице, прието от първоинстанционния съд. Съдът е съобразил, че искът по чл. 30, ал. 1 от приложимия СК (обн. ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., в сила от 1.10.2009 г.), е идентичен с претенцията по чл. 14, ал. 5 СК от 1968 г. (отм.), като според нормата на чл. 30, ал. 1, изр. първо СК при развод всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството. Съгласно действащата правна норма на чл. 21, ал. 1 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са били придобити, като съвместният принос може да се изрази във влагане на средства и труд, в грижи за децата и в работа в домакинството - чл. 21, ал. 2 СК. От последната разпоредба следва, че основание за възникването на съпружеска имуществена общност (СИО) при възмездно придобиване на вещни права по време на брака е наличието на съвместен принос на двамата съпрузи при придобиването, който се предполага до доказване на противното (чл. 21, ал. 3 СК). Съвместният принос е изключен в хипотезите на чл. 22 и чл. 23 СК. Съгласно чл. 23, ал. 1 СК лични са вещните права, придобити по време на брака с лично имущество по смисъла на чл. 22 СК. Когато вещните права са придобити отчасти с лично имущество, лично притежание на съпруга е съответна част от придобитото, освен ако тази част е незначителна - чл. 23, ал. 2 СК. Обхватът на съпружеската имуществена общност е установен в чл. 21, ал. 1 СК, а формулировката „по време на брака“ означава, че се касае за придобиване на вещ/и през времето от датата на сключване на брака до неговото прекратяване на някое от изчерпателно изброените в чл. 44 и 45 СК основания. Според приетото в т. 2 от ППВС № 5/31.10.1972 г. по гр. д. № 4/1972 г. определящ е моментът, в който юридически става придобиването на правото на собственост съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Режимът на съпружеска имуществена общност е най-често приложим на практика в имуществените отношения между съпрузите, защото съгласно чл. 18, ал. 2 СК се прилага, ако не е избран друг режим. При разглеждането на имуществените спорове между бивши съпрузи, следва да се изхожда от прогласените от Семейния кодекс принципи на семейните отношения (чл. 2) и от социалните функции на брака и семейството (чл. 17). В този смисъл са и указанията в т. 1 на цитираното ППВС № 5/1972 г. Разглежданият конститутивен иск се основава на общия принцип в гражданското право за забрана на неоснователното обогатяване. Основателността на предявен иск за определяне на част от стойността на лично имущество на другия съпруг е предпоставена от наличието на следните предпоставки - ищецът да докаже, че с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството е допринесъл за придобиване на вещи за упражняване на занаят и от вземания от другия съпруг, които са на значителна стойност. Както собствеността, така и приносът на съпруга не се предполагат, а подлежат на установяване в условията на пълно и главно доказване от ищеца по делото. Според т. 2 от ТР № 2/27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС по реда на чл. 29 СК от 1985 г. (отм.) съпругът-нетърговец може да претендира част от стойността на вещи, права върху вещи и дял от вземания, включени в търговското предприятие, ако същите са били налице към деня на предявяване на иска, съответно към момента на прекратяване на брака или началото на фактическата раздяла. Съобразно приложимата разпоредба на чл. 30 СК съпругът-нетърговец може да получи част от стойността на конкретно определени имущества - движими вещи и вземания, които са принадлежали на другия съпруг в качеството му на едноличен търговец (арг. от чл. 22, ал. 3 СК) и за които се твърди, че са придобити с приноса на съпруга-нетърговец и то само ако вещите са били налице към момента на прекратяването на брака или началото на фактическата раздяла. Стойността на тези имущества се определя не към момента на придобиването им, а към момента на прекратяване на брака или началото на фактическата раздяла, респ. към деня на предявяване на иска. Софийски градски съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява ответницата по исковата молба да е придобила в собственост вещите, чиято стойност се претендира. В. В. не е доказал, че Д. П. е собственик на процесните вещи, нито са изложени твърдения, респ. не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че въпросните вещи са били придобити от бившата съпруга в качеството й на едноличен търговец. Обратно - от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че П. не е собственик на част от вещите, които са били придобити в собственост от трето за делото юридическо лице – „ИПИППДМ д-р Праматарска - Дека“ ЕООД. За друга част от вещите не е установено кой е техен собственик. Ирелевантно за спора е кое лице е фактически ползвател на процесните движими вещи, след като е установен собственикът им или същият е неизвестен. Въззивният съд е посочил, че след като движимите вещи, макар и придобити през време на брака на страните, не са собственост на Д. П., а на друг правен субект – „ИПИППДМ д-р Праматарска - Дека“ ЕООД, е изцяло ненужно да се дават указания на В. В. да уточни каква част от паричните средства е вложена в придобиването на личното имущество по чл. 30 СК. Съдът е изложил, че по идентични съображения не е допуснал служебно съдебно-счетоводна експертиза, съгласно указанията по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, която да определи придобивната стойност на вещите и актуалната им такава, съобразена с амортизация, овехтяване и действително състояние; визирал е, че не е необходимо установяване стойността на процесните движими вещи към момента на настъпване на изискуемостта на задължението, който в случая е моментът на предявяването на исковата молба, доколкото придобиването на съответните вещи в патримониума на бившата съпруга няма как да се установи, след като носител на абсолютното вещно правото на собственост на същите вещи е друг правен субект. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на В. В., че първата съдебна инстанция е допуснала неточности, тъй като е подходила формално и е проявила предубеденост и тенденциозност при установяване на фактическата обстановка по делото. Посочил е, че по подадената от ищеца молба за защита на имуществени права съдът прилага закона какъвто е (арг. от чл. 2 ГПК), а не дължи указания на страната как правомерно да защити интереса си; всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си, и носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. При липса на такова доказване съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти. Тежестта на доказване не е задължение за представяне на доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан. Съдът е длъжен да определи правилно предмета на делото и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и доводите и възраженията на страните (в този смисъл - решение № 188/13.05.2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г. на ВКС, IV г. о.). Намерил е за неоснователно и възражението на В., че „взаимно изключващи се доводи на съда, са довели до неправилни изводи в обжалваното съдебно решение“. Изложил е съображения, че действително по делото са приети писмени доказателства, които не се описани в обжалваното съдебно решение, но това не означава, че те не са обсъдени от съда. Приел е, че тези доказателства са били съобразени от вещото лице при изготвяне заключението на съдебно-счетоводната експертиза, въз основа на което Софийски районен съд е формирал изводите си по спора. Това заключение не е било оспорено от В. В., респ. същият не се е възползвал от правото по чл. 201 ГПК да поиска допускането на повторно заключение, ако е считал, че представеното е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност. В атакуваното пред ВКС решение е отразено и че въззивният състав не споделя доводите на В., че с първоинстанционното решение съдът не е съобразил указанията, дадени с ТР № 2/27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС. Визирано е, че съгласно т. 1 от цитираното ТР презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3 СК се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност. Вещите, правата върху вещи и влоговете, придобити по време на брака в резултат на осъществяване на тази дейност, не са съпружеска имуществена общност, когато са включени в търговското предприятие. А съгласно т. 4 от същото ТР съпругът, който претендира част от стойността на дялово участие или част от ликвидационния дял в събирателно, командитно или с ограничена отговорност дружество, може да предяви иск по чл. 29 СК (отм.). Съпругът, който претендира част от стойността на акции, може да предяви иск по чл. 29 СК (отм.). Цитираните от В. В. разяснения на ВКС по прилагането на закона са по отношение на придобитото по време на брака от едноличния търговец - т. е. от дееспособно физическо лице (чл. 56-60а ТЗ), а не от едноличния собственик на капитала на търговското дружество (чл. 116, ал. 2 ТЗ). Последното е юридическо лице (чл. 63, ал. 3 ТЗ). В случая не се установява придобитите по време на брака между страните процесни движими вещи да са лична собственост на бившата съпруга. Макар и да са придобити в резултат на осъществяване на търговската дейност, движимите вещи не са съпружеска имуществена общност, след като е установено, че са собственост на ЕООД, т. е. те са включени в търговското предприятие на дружество „ИПИППДМ д-р Праматарска- Дека“ ЕООД (като съвкупност от права - арг. от чл. 15, ал. 1 ТЗ). Останалите възражения, изложени във въззивната жалба на В., въззивният съд е приел за неотносими към спора и не ги е обсъдил изрично. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. В. твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. На първо място е формулиран въпросът: какви са правомощията на въззивния съд, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно изискванията на чл. 146 ГПК или докладът му е формален, непълен или неточен. Жалбоподателят сочи, че в подадената от него въззивна жалба е посочено, че в проекта си за доклад районният съд не е отделил спорното от безспорното, не е посочил кои права и кои обстоятелства се признават, кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, как се разпределя доказателствената тежест между страните и не е посочил за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства, а се е задоволил само с това да даде правна квалификация на предявените искове и да приеме всички факти за спорни. Въпреки това въззивният съд не е отстранил процесуалните нарушения на първата инстанция - не е разпределил доказателствената тежест между страните и не е посочил кои от твърдените от тях факти не се нуждаят от доказване и за кои те не сочат доказателства; съдът не е отчел необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия. Счита, че при съобразяване с пълномощията на въззивния съд, разяснени с т. 3 от тълк. д. № 1/2013 г. Софийски градски съд е следвало да изясни следните три въпроса, дори и с допълнителни процесуални действия: дали процесните движими вещи, които са били налице към момента на прекратяването на брака, са били включени в активите на търговското предприятие на дружеството, посредством което ответницата е упражнявала професията си; дали придобиването на процесните вещи е било извършено със средства на търговското дружество или със семейни средства; дали средствата, с които са придобити процесните вещи, са били в резултат на осъществявана търговска дейност от едноличното дружество, собственост на ответника или са получени по друг начин. Визира противоречие на атакуваното решение с решение № 123/22.01.2015 г. по гр. д. № 137/2014 г. на ВКС, ІІ г. о. Вторият въпрос, формулиран в изложението, е: в хипотеза, при която ответникът не е установил по безспорен начин движимите вещи, които са били налице към момента на прекратяване на брака, да са били включени в активите на търговското предприятие на дружеството, посредством което упражнява професията си, и придобиването им да е било извършено с дружествени средства, които да са били резултат от осъществявана търговска дейност, следва ли въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен иск по чл. 30 СК поради недоказаност, единствено по съображения, че движимите вещи, които са били налице към момента на прекратяване на брака и са се намирали в частен имот на ответника, не принадлежат на другия съпруг, а на неговото предприятие или са с неизвестен собственик. По този въпрос се твърди противоречие на решението с: ТР № 2/27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 297/21.04.2009 г. по гр. д. № 509/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 249/16.07.2010 г. по гр. д. № 268/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 551/15.12.2010 г. по гр. д. № 1179/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. По отношение на следващия въпрос в изложението: имал ли е основание въззивният съд да приеме за ирелевантни за делото ползвателят на процесните вещи и основните придобивни способи по дело за придобито имущество по време на брака за нуждите на упражняваната професия от единия съпруг, В. В. твърди наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят излага, че съгласно ТР № 13/10.04.2013 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС всеки съсобственик, притежаващ повече от половината от една обща вещ, може да иска право на ползване на тази вещ. Към исковата си претенция е посочил вещи, които лично е закупил и предоставил на ответницата за нуждите на упражняваната от нея професия. Същият не е поискал право на ползване, но неоснователно въззивният съд не се е произнесъл по неговата претенция за част от стойността на тези вещи. При разглеждане на имуществени спорове ползвателят на вещите има решаваща роля, в някои случаи по-важна от тази на собственика. Освен това с ползвателя на дадена вещ са свързани описаните в ЗС възмездни и безвъзмездни придобивни способи. Съгласно ТР № 2/13.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГК на ВКС в полза на ползвателите възниква правото да придобият собствеността при определени условия и по реда на чл. 78 и чл. 80 ЗС. На последно място в изложението е формулиран въпросът: съгласно предвиденото в разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд има ли задължението служебно да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Жалбоподателят твърди, че приемайки изводите на първоинстанционния съд, че част от вещите не са собственост на Д. П., а друга част са с неизвестен собственик, въззивният състав е изключил факторите „време“ и „място“, за които има безспорни доказателства, и не се е съобразил с фактическия състав на придобивното основание по чл. 78 и чл. 80 ЗС. Отказът на съда да приложи императивна правна норма съобразно изискванията на чл. 84 ЗС и условията по чл. 115 ЗЗД е довело до два неправилни и абсурдни правни извода. Вещите, намерени в частния имот на ответницата, за които се сочи, че са чужди, след като не са придобити по давност, значи са придобити чрез престъпление по смисъла на чл. 80, ал. 2 ЗС. Вещите за които се сочи, че са с неизвестен собственик, след като не са придобити чрез добросъвестно владение, значи са придобити чрез кражба. Позовавайки се на мотивите на първоинстанционния съд, въззивният състав не е съдействал за изясняването на фактическата обстановка по делото и е приел, че процесните вещи са придобити от П. чрез престъпление. Това, че те са намерени в частния й имот не е оспорено от страните, но двата съдебни състава не са отчели този факт. Така изложеното, според жалбоподателя, е основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Насрещната страна е депозирала отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. В решаващите си мотиви въззивният съд е приел иска по чл. 30, ал. 1 СК за неоснователен поради недоказване от страна на В. В., че бившата му съпруга е придобила по време на брака между страните процесните движими вещи. По отношение на този спорен между страните факт докладът на първоинстанционния съд съответства на изискванията на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като в него изрично е указано, че в тежест на ищеца е докаже, че описаните вещи са били придобити от ответницата по време на брака за упражняване на определена професия, както и че В. В. не сочи доказателства за това. Ето защо първият въпрос от изложението, доколкото не кореспондира с обстоятелствата по делото, се явява правно ирелевантен. Вторият въпрос от изложението не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и визираното по-горе тълкувателно решение, тъй като предполага обсъждане на конкретните обстоятелства по спора и събраните доказателства по делото. Същевременно цитираната практика на ВКС, вкл. задължителна такава, е неотносима към така формулирания въпрос. От друга страна, в приложеното от В. В. решение № 249/16.07.2010 г. по гр. д. № 268/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. изрично е посочено, че доказването на всеки един от правно релевантните за иска по чл. 29 СК (отм.), респ. – чл. 30 СК от 2009 г., факти е в тежест на съпруга-несобственик. В този смисъл е и приетото от Софийски градски съд в решението му, че ищецът В. В. не е доказал, съобразно доказателствената тежест, насрещната страна да е придобила в собственост вещите, чиято стойност се търси, което обуславя отхвърляне на исковата претенция. Въззивният съд е съобразил в решението си и постановките на ТР № 2/27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС. Третият въпрос също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това от изложението не става ясно какво е отношението на този въпрос към предмета на спора и към формираните изводи на въззивния съд за неоснователност на иска. В случая съдът не може служебно да приложи разпоредбите на Закона за собствеността, посочени от жалбоподателя, относно придобивната давност. Жалбоподателят не е аргументирал и защо се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая В. В. не е изложил никакви доводи във връзка с тези предпоставки. По отношение на последния въпрос отново не е посочено ясно каква е връзката му с конкретния спор и с решаващите мотиви в атакуваното решение. Освен това В. В. е изложил объркани и неверни твърдения – че чуждите вещи, намерени в един имот, ако не са придобити по давност, са придобити чрез престъпление, докато в действителност чужди вещи могат да бъдат ползвани въз основа на различни валидни правни основания (напр. договор за наем, заем за послужване). Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Ответницата по жалбата има право на 980 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,