Определение № 3792 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 215/2024 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Н. И. Г., чрез адвокат П. К., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Бургас №811/10.07.2023г. по в.г.д.№844/2023г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на оспореното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна К. Д. С. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат С. С., оспорва жалбата като недопустима по отношение на исковете за заплащане на сумата от 3950лв. и сумата от 1 202,56лв. – обезщетение за забава, за периода от 03.12.2018г. до 02.12.2021г., като изключени от касационен контрол. Твърди, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в останалата му част, тъй като наведените от касатора основания по естеството си представляват оплаквания срещу изводите на съда по същество. Обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС по поставените въпроси по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а по въпросите, чието допускане се претендира по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК е формирана съдебна практика, на която решението не противоречи. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Същата е частично недопустима като насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалния интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 950лв. – преведена без основание по банковата сметка на ответника, на 02.04.2018г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 06.12.2021г. до окончателното ѝ плащане, както и за заплащане на сумата от 1 202,56лв. обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 03.12.2018г. до 02.12.2021г. Цената на тези искове е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Подадената касационна жалба в посочената ѝ част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено. Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Бургаски районен съд, постановил друго, с което отхвърлил предявените от Н. И. Г. срещу К. Д. С. искове за заплащане на сумите както следва: 7000 лв. – преведена без основание по банковата сметка на ответника, на 30.03.2018г., ведно със законната лихва върху нея от подаване на исковата молба на 06.12.2021 г. до окончателното изплащане; 2 131,11лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 7 000лв. за периода от 03.12.2018 г. до 02.12.2021г.; 6000 лв. – преведена без основание по банковата сметка на ответника, на 03.04.2018г., ведно със законната лихва върху нея от 06.12.2021 г. до окончателното изплащане; 1 826,67лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата от 6 000лв. за периода 03.12.2018г. до 02.12.2021г. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: на 30.03.2018 г. и на 03.04.2018 г. ищцата превела по банкова сметка на ответника съответно сумите от 7000 и от 6000 лева, с посочено основание за плащане „по споразумение“. Констатирал, че според представения по делото заверен препис от договор за строителство от 22.11.2017 г., същият бил сключен между С. С. Й. (възложител) и „С. Б. 12“ ЕООД (изпълнител), представлявано от Д. С., с който дружеството се задължило да извърши възмездно със свои ресурси, материали и средства СМР на обект „Ваканционно селище“, [населено място], м.“Б. “, блок А,2В, срещу възнаграждение в размер на 200 000 лева с ДДС, включващо и цената на вложените материали. Съдът установил, че към момента на сключване на договора, управител на „С. Б. 12“ ЕООД бил Д. С. С., а от 28.11.2017 г. дружеството се управлявало от К. Д. С. (син на Д. С.). Съдът кредитирал представения по делото протокол от проведеното на 12.12.2019г. открито съдебно заседание по гр. д. № 19097/2019 г. на СРС, относно съдържащите се в него изявления на ищцата Н. И. Г. (свидетел), като признание на неизгодни за нея факти, удостоверени в официален свидетелстващ документ. Същата направила изявление, че живее на семейни начала със С. Й. и че е присъствала на сключването на договора за строителство между С. Й. и „С. Б. 12“ ЕООД, представлявано от Д. С.. Заявила, че е участвала активно в процеса на изпълнение на договора. Посочила, че предвид липсата на собствени строителни материали у изпълнителя „С. Б. 12“ ЕООД и липсата на финансова възможност за закупуване на такива, неговият представител Д. С. постоянно искал пари от нея и от С. Й. за закупуването им. Исканите от изпълнителя суми били заплащани, за да бъде постигната целта на договора и обекта да бъде завършен. Ищцата заявила още, че тя е превела по този договор пари от собствената си лична сметка (след теглене на кредит) в размер на 10 000 лв. и на 7 000 лв., като сумите били наредени по личната банкова сметка на сина на управителя на дружеството/изпълнител К. С., поради наложени запори на сметките на търговеца. Въз основа на така установеното от фактическа страна, при съобразяване разясненията дадени с ППВС № 1/28.05.1979г., въззивният съд посочил, че в хипотезата на чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта на плащането, а на ответника да установи наличието на основание за получаване на сумата, респективно за нейното задържане. След анализ на събраните писмени доказателства (преводни нареждания с посочено в същите основание) и изявленията на ищцата направени в производството по гр.д. № 19097/2019 г. на СРС, въззивният съд направил извод, че процесните суми били предоставени на ответника за довършване на строежа на обекта в [населено място], по договора за възлагане на строителството сключен от мъжа, с който ищцата живеела на съпружески начала. Обосновал този извод с установените по делото обстоятелствата: ищцата била заинтересована строителството да завърши по-бързо; помагала при контрола над изпълнителя и активно участвала в преговорите и изпълнението на сключения договор за строителство със „С. Б. 12“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала след 2017 г. бил именно ответникът; преводът бил извършен по личната сметка на управителя на дружеството, заради наложените запори на сметките на дружеството. В заключение съдът приел, че постъпилите по банковата сметка на ответника суми не са получени без основание, а са послужили за завършване на строителния обект в груб строеж. Позовал се и на посоченото основание в представените към исковата молба платежни нареждания за извършените преводи – „споразумение“. По изложените съображения въззивният съд направил извод за неоснователност на предявените искове. Касаторът обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: 1/ За реализиране на фактическия състав на чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, без правно значение ли е дали възложителят по договор за строителство е имал задължение да дава пари за материали и за СМР, когато е създадена практика между тях и строителят многократно е настоявал за плащане на суми?; 2/ Обстоятелството, че страните са били в трайни отношения има ли значение и достатъчно ли е да установи наличието на правоотношение – основание, респ. за задържане на даденото от ответника и отхвърляне на иска по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД?; 3/ Налице ли е начална липса на основание, когато паричната сума е преведена от ищцата по банкова сметка на управителя на Строителя („С. Б. 12“ ЕООД) и е била предназначена за част от СМР на обекта (според въззивния съд), собственост на Възложителя – човекът, с когото ищцата живее на семейни начала, без последният да е имал подобни задължения към Строителя?; 4/ За начална липса на основание по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД, когато парична сума е преведена от ищеца на ответника, по договор сключен между трети лица и когато съдът е приел, че плащането е направено вместо възложителя по този договор, следва ли да се установи дали възложителят е имал подобни задължения?; 5/ При положение, че имущественото благо е дадено от ищцата и получено от ответника без да е сключен договор между тях и се претендира връщане с иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД има ли правно значение евентуалното наличие на договорни правоотношения между търговско дружество представлявано от ответника и трето физическо лице, което (според въззивния съд) ищцата живее във фактическо съжителство. Твърди се, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС в решение №50106/26.07.2023г. по г.д.№3187/2022г. на ІV г.о.; решение №89/20.06.2013г. по г.д.№1184/2012г. на ІІІ г.о. Така поставените въпроси са некоректно зададени, тъй като съдържат изводи, които не кореспондират с мотивите на въззивния съд. Обосновани са с несъгласието с изводите в обжалваното решение и защитната теза на страната, поради което по отношение на същите не е налице общата предпоставка да допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Наведените в изложението оплаквания свързани с несъгласието на страната с правните изводи на съда са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. Поставени са и въпросите: 1/ Нарушава ли диспозитивното начало съдът, когато се е произнесъл по доводи и възражения на ответника/въззивник, които не са релевирани в отговора на исковата молба?; 2/ Нарушава ли диспозитивното начало съдът, когато приема, че ищецът не оспорва, че „процесните суми са вложени именно в строителството на обекта“, когато подобни твърдения не са изложени в исковата молба?; 3/ При иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД има ли задължение съдът, след като е приел, че е налице правоотношение между страните, да посочи в мотивите си конкретна клауза в правоотношенията между страните, по силата на която ответникът има право да задължи полученото? По тези въпроси се навежда довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №48/19.06.2020г. по г.д.№3081/2019г. на І г.о.; решение №50106/26.07.2023г. по г.д.№3187/2022г. на ІV г.о. Трайно установена е съдебната практика на ВКС, включително и задължителна такава (ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №292/16.10.2018г. по т.д.№3148/2017г. на II т.о.; решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. д. № 896/2017 г. на І г. о.; решение № 232 от 27.09.2016 г. по гр. д. № 1083/2016 г. на ІV г. о., решение № 477 от 23.01.2013г. по гр. д. № 1648/2011 г. на ІV г.о. и др.), според която принципът на диспозитивното начало (чл.6 от ГПК) предвижда, че предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Съдът се произнася в рамките на определените с исковата молба вид и обем на търсена защита, както и по направените от ответника възражения. Според ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ограниченията в обсега на въззивната дейност, очертани в чл.269 от ГПК, се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора, като същите не намират приложение при подвеждане на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивното решение е постановено в съответствие с посоченото разрешение, което се споделя изцяло и от настоящия състав. В конкретния случай, с депозирания от ответника К. Д. С. писмен отговор са били наведени доводи, че процесните суми са получени във връзка със сключения на 22.11.2017г. договор за строителство със С. С. Й. за изграждане на „Ваканционно селище“ в [населено място], м.“Б.“, бл... и 2..; сумите е получил от ищцата, която живеела на семейни начала с възложителя на строителството и участвала активно в процеса по изграждане на сградата. Тези възражения са били отразени в изготвения от първостепенния съд доклад по реда на чл.146 от ГПК и по отношение на същите е било извършено разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на установяване факти в производството. Същите са били наведени и пред въззивния съд в подадената въззивна жалба, поради което при разглеждането им съдът не е излязъл извън предмета на спора, с който е бил сезиран. При обосноваване на извода си по същество на предявения иск, съдът следва да установи основание за получаване, респ. за задържане на полученото, като не е задължително то да е облечено в писмена форма, поради което по поставените въпроси не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението са формулирани и следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) с останалия доказателствен материал?; 2/ Длъжен ли е да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните?; 3/ Необсъждането на всички доказателства представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила? Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №344/21.09.2012г. по г.д.№862/2011г. на ВКС, ІV г.о.; решение №127/05.04.2011г. по г.д.№1321/2009г. на ВКС, ІV г.о.; решение №554/08.02.2012г. по г.д.№1163/2010г. на ВКС, ІV г.о.; решение №194/18.06.2013г. по г.д.№1100/2012г. на ВКС, ІV г.о.; решение №324/22.04.2010г. по г.д.№1413/2009г. на ВКС, ІV г.о.; решение №184/17.12.2018г. по т.д.№2781/2017г. на ВКС, І т.о.; решение №60089/02.08.2021г. по т.д.№934/2020г. на ВКС, І т.о.; решение №20/30.06.2020г. по т.д.№376/2018г. на ВКС, І т.о. Наведен е довод, че при постановяване на обжалваното решение съдът не е обсъдил възраженията на страната, че ако процесните суми са дадени във връзка с договора за строителство, то е следвало да бъде в писмена форма, както и относно разминаването в твърденията на ответника за получените суми по договора за строителство и останалата неизплатена по него част. Въпросите са свързани със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, а обжалваното решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Въпросите са обосновани с несъгласието на касатора по същество с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, които както беше посочено, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. По отношение на тези въпроси не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Последните въпроси, за които се претендира допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК са: 1/ Променя ли се доказателствената тежест съгласно ППВС №1/28.05.1979г. (ответникът да докаже основанието, на което твърди, че е получил и може да задържи престацията), когато ищецът представи частен документ, в който е отразено основанието, но твърди, че сумата е престирана и задържана от ответника без основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД?; 2/ Може ли сам ищецът да оборва своето изявление, обективирано в платежно нареждане, твърдейки, че независимо, че е посочил „споразумение“, е превел сумата без основание?; 3/ Стига ли се априори до положението, че с представеното от самия ищец писмено доказателство – платежно нареждане с вписано основание, то той оборва собственото си твърдение в исковата молба за липса на основание, което пък води до неоснователност на иска му по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД?; 4/ Ако ищецът в частен документ е посочил основание за превеждане на сумата и в исковата молба твърди, че същата е преведена без основание по смисъла на чл.55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, следва ли ответникът при условията на пълно и главно доказван да установи наличието на основанието за получаване на сумата, респективно за нейното задържане?; 7/ В този случай ответникът освобождава ли се от разпределението на доказателствената тежест, дадено с ППВС №1/28.05.1979г. да докаже основанието, на което е получил сумата и има ли право да я задържи?; 8/ Достатъчно ли е, за да отхвърли иска по чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД, въззивният съд да приеме, че основанието за преведената парична сума е „споразумение“ или следва да бъде доказано кога е сключено, каква е волята на лицата, какви насрещни договорки са постигнали, респективно каква е конкретната договорка, която да дава основание за получаване/задържане на сумата от ответника? Твърди се, че същите са разрешени в противоречие с ППВС №1/28.05.1979г. Допълнително се претендира допускане на обжалването по същите в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Въпросите са свързани и се свеждат до подлежащите на установяване обстоятелства за уважаване на предявените искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и разпределението на доказателствената тежест между страните в производството. По него е налице установена съдебна практика, която не се нуждае от изменение или осъвременяване. Въззивното решение е постановено в съответствие със същата, като при обосноваване на крайния си извод по същество на спора съдът не е разместил доказателствената тежест за подлежащите на установяване факти в производството. Съдът не е приел, че посоченото в платежните нареждания основание за извършване на преводите освобождава ответника от доказване на основанието за получаването и задържането им. Мотивът, че с представените нареждания ищцата сама е оборила твърдението в исковата молба, че е превела сумите без основание, е допълнително съображение към извода на съда, че ответникът е установил твърдяното от него основание за получаването им. Необосноваността на решението, преценката на събраните по делото доказателства, както и вътрешно убеждение на съда, не могат да бъдат проверявани в производството по чл.288 от ГПК. Не е налице и второто посочено от касатора основание за допускане на обжалването по тези въпроси – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, поради наличие на установена съдебна практика и липса на посочени твърдения обосноваващи значението на обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването, за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. Последният поставен от касатора въпрос, за който претендира допускане по реда на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е: По иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, следва ли ответникът да докаже наличието само на договор, по силата на който претендира получаване на благото или следва да докаже конкретни насрещни права и задължения, от които черпи основанието за получаване на сумата?. Този въпрос отново е некоректно формулиран. На същия не може да бъде даден еднозначен отговор, тъй като е обусловен твърденията на страните и установените по делото обстоятелства. Начинът на установяване на основанието за задържане на получени суми зависи от конкретните твърдения въведени в производството, поради което не е налице както общата, така и специалната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Направено е искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на решението (чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК), при изложени твърдения за извършено от съда недопустимо разширително тълкуване и смесване на различни правни субекти и техните качества, което не намира опора в представените по делото доказателства; не са обсъдени всички доказателства и съдът не е приложил императивна правна норма. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и поради очевидна неправилност на въззивното решение. Искането отново е основано на изложените в касационната жалба оплаквания за необоснованост и неправилност на обжалвания съдебен акт. Същевременно, от мотивите на решението не може да се направи извод за прилагане от съда на отменен закон, на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика, които да обосноват допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение