Определение № 1235 от 12.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4286/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Спринк – в несъстоятелност“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], [община], чрез синдика В. С., представлявана от адв. К., преупълномощен на основание чл. 71, ал. 1 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) от упълномощеното адвокатско дружество „Т. и К.“, против решение № 147 от 18.06.2025 г. по гр. д. № 133/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответната страна В. Г. Г., действащ като ЧСИ с рег. № 725 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд – Велико Търново, чрез адв. К. с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол. Претендират се разноски при условията на чл. 38 ЗАдв.

От третите лица – помагачи на страната на ответника по иска, „Юробанк България“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез юрк. Д. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК счита, че липсват основания за допускане на касационен контрол, а по същество жалбата се явява неоснователна. ЗЕАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], както и „Ленд Агро Продъкшън“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], не ангажират становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 307/29.05.2024 г. по гр. д. № 93/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново (ОС – Велико Търново), са отхвърлени предявените от „Спринк - в несъстоятелност“ ЕООД против ЧСИ В. Г. Г. с рег. № 725 на КЧСИ и район на действие Окръжен съд - Велико Търново, искове, квалифицирани като такива с правно основание чл. 441, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ - за заплащане общо на сумата от 310 814. 14 лв., представляваща обезщетение за причинени на дружеството имуществени вреди (претърпени загуби), в това число: 305 207. 53 лв. - недължимо събрана законна лихва за забава за периода от 15.04.2015 г. до 15.04.2016 г. върху главница в размер на 1 528 442. 26 евро по изпълнителен лист № 1486/15.08.2016 г., с левова равностойност 2 989 373. 22 лв., както и начислена и събрана пропорционална такса в размер на 5 606. 61 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 03.02.2023 г. до окончателното й изплащане, и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за заплащане на сумата 157 479. 16 лв., съставляваща обезщетение за забава при изпълнение на паричното задължение за главницата, за периода от 06.02.2018 г. до 03.02.2023 г. Предмет на обжалване (доколкото касаторът сочи да атакува изцяло въззивното решение) и е произнасянето на въззивния съд по разноските, вкл. с отмяна на определението на окръжния съд по чл. 248 ГПК - № 1681/12.12.2024 г. по гр. д. № 93/2023 г. на ОС – Велико Търново като са присъдени разноски на ответника, вкл. такива по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за две съдебни инстанции, а ищецът е осъден да заплати и дължимата държавна такса по бюджета на съдебната власт.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е дал правна квалификация на спорното право по чл. 441, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ – за ангажиране деликтната отговорност на ответника – ЧСИ, за вреди, произтекли от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение (главен иск) и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съставляваща обезщетение за забава при изпълнение на паричното деликтно задължение за обезвредата (главницата), за времето от 06.02.2018 г. до 03.02.2023 г. (акцесорен иск). Правното естество на главната претенция е изведено от заявените твърдения, че в хода на проведено принудително изпълнение срещу ищеца (под № 485/2014 г. на ЧСИ Г.), били присъединени вземания по изпълнителен лист на същия взискател („Банка Пиреос България" АД) срещу длъжника (ищцово дружество) по изп. д. № 24/2017 г. и удостоверени по изпълнителен лист № 1486/15.08.2016 г., издаден по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново. В издаденото от ответника – ЧСИ, удостоверение по чл. 456, ал. 3 ГПК, изх. № 03648/21.02.2017 г. същият описал неправилно задължението за законна лихва по изпълнителния лист № 1486/15.08.2016 г., като посочил погрешна начална дата на същата 15.04.2015 г., вместо вярната - 15.04.2016 г. Това се дължало на проявена вина – професионална немарливост при изписването на верния период на дължимата законна лихва, който бил увеличен с една година и е в разрез с обективните предели на горепосочения изпълнителен лист, и е обусловило процесуална незаконосъобразност на последващо извършеното от ЧСИ Г. разпределение от 16.03.2017 г. на постъпили суми от публична продан на недвижим имот на длъжника. Сочи се, че разпределението, влязло в сила на 06.02.2018 г. и обективирано в нарочно съставен протокол за извършването му, ответникът без основание се разпоредил (недължимо събрал) в полза на банката – взискател с паричната сума от 305 207. 53 лв., каквото вземане не е съществувало, като ЧСИ е начислил и събрал недължимо и пропорпоционална такса по т. 26, б. „е“ ТТРЗЧСИ върху това несъществуващо вземане, в размер на 5 606. 61 лв., с което е увеличил размера на дълга по изпълнителен лист № 1486/15.08.2016 г. и е причинил на ищеца – длъжник вреда (претърпяна загуба), тъй като имуществото му е намаляло. Между вредата и описаните незаконосъобразни (противоправни) действия на ответника е налице причинно – следствена връзка, тъй като тя е закономерно следствие на извършеното от ЧСИ разпределение въз основа на погрешно определената в издаденото от същия удостоверение по чл. 456, ал. 3 ГПК законна лихва върху вземането по горния изпълнителен лист (за по – голям от дължимия период, с една година) и произтеклото от това разпореждане – без основание, т. е. недължимо, с получените парични средства от имуществото на длъжника, в полза на банката – кредитор. С оглед на това изложение на обстоятелствата по исковата молба, е поискано присъждане на процесните суми – за главница по чл. 441, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ и лихва за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, съответно като имуществена вреда - недължимо събрана законна лихва (определена за периода от 15.04.2015 г. до 15.04.2016 г., т.е. за 1 година в повече) върху главницата по изпълнителен лист № 1486/15.08.2016 г. и пропорционална такса (сумите от главниците по иска), както и лихва за забава върху главниците от датата на влизане в сила на разпределението - 06.02.2018 г. до датата на исковата молба – 03.02.2023 г.

По делото е приета за установена следната фактическа обстановка:

С решение № 312/19.07.2018 г. по т. д. № 83/2017 г. на ОС – Велико Търново е било открито производство по несъстоятелност на ищцовото дружество („Спринк“ ЕООД), а с решение от 09.03.2022 г. по това дело търговецът е бил обявен в несъстоятелност. Дружеството било длъжник на „Банка Пиреос България“ АД (с универсален правоприемник „Юробанк България“ АД) по договори за кредит. За вземането на банката по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на Районен съд - Велико Търново (РС–Велико Търново) били издадени заповед №1103/12.08.2016г. за изпълнение на задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист № 1486/15.08.2016г., по силата на които ищецът бил осъден да й заплати сумата от 1 528 442. 26 евро (2 989 373. 22 лв. - левова равностойност на главницата по централния курс на БНБ), ведно със законната лихва, считано от 15.04.2016 г. до изплащането. Въз основа на така издадения изпълнителен лист, по молба на банката било образувано изп. д. № 24/2017 г. по описа на ЧСИ В. Г.. Вземанията по този изпълнителен лист били присъединени по изп. д. №485/2014 г. на същия ЧСИ. По това изпълнение горната търговска банка била отново взискател, а „Спринк“ ЕООД - длъжник. Издаденото от ответника - ЧСИ удостоверение по чл. 456, ал. 3 ГПК, с изх. № 03648/21.02.2017 г., съдържало указание за задължението на ищеца по изп. д. № 24/2017 г. на същия съдебен изпълнител – по изпълнителния лист № 1486/15.08.2016 г., издаден по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново, към 21.02.2017 г., вкл. законната лихва, изчислена в размер на 563 519. 25 лв., за времето от 15.04.2015 г. до 21.02.2017 г., докато по изпълнителния лист № 1486/15.08.2016 г. началото на лихвата се свързва с датата 15.04.2016 г. В удостоверението ЧСИ Г. указал и разноски по изп. д. № 24/2017 г. в размер на 73 597. 10 лв. и такси по ТТРЗЧСИ, без т. 26 – от 435. 60 лв. Установено е, че с протокол от 16.03.2017 г. е извършено разпределение по изп. д. № 485/2014 г. на ЧСИ В. Г., на сума в размер на 4 595 806 лв., получена след възлагане на недвижим имот на длъжника „Спринк“ ЕООД на взискателя „Банка Пиреос България“ АД при проведена публична продан. Там описаните вземания, които се погасяват, са подробно изброени – индивидуализирани по вид и изпълнително основание. Сред тях е и законната лихва в размер на 582 618. 06 лв., дължима за периода от 15.04.2015 г. до 16.03.2017 г. по изп. д. № 24/2017 г. на ЧСИ Г. (вземането е удостоверено с изп. лист, издаден по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново). Съобразено е, че по жалба на другия взискател по изп. д. № 485/2014 г. на ЧСИ В. Г. - [община], по реда на чл. 463, вр. чл. 278 ГПК, разпределението от 16.03.2017 г. е отменено с влязло в законна сила - на 06.02.2018 г. решение от 04.01.2018 г. по гр. д. № 458/2017 г. на ОС – Велико Търново, и е извършено ново разпределение на сумата от получената продажна цена на имота от проданта – общо 4 595 806 лв. С него са разпределени суми в полза на ЧСИ - за такси и разноски, сума в полза на [община] – за данък недвижими имоти, а остатъкът от 4 494 637. 61 лв. е разпределен на банката взискател („Банка Пиреос България“ АД – доколкото съставлява „привилегировано вземане“ по процесните изпълнителни листа на основание чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД). Изтъкнато е, че в решението липсва изразена воля за конкретните вземания по вид на този взискател, за които се разпределя въпросната сума. Съгласно издадено от ответника удостоверение за размер на дълга, с изх. № 6385/19.02.2020 г., по всички изпълнителни титули, присъединени по изп. д. № 485/2014 г. неплатеният остатък от дълга възлиза на 4 501 425. 40 лв. като за задължението по изпълнителния лист, издаден по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново, са останали неплатени: сума от 2 509 288. 24 лв. – главница и сума от 360 013. 46 лв. – лихви, както и суми за разноски по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Установено е също от инстанцията по същество, че в хода на производството по несъстоятелност на длъжника – ищеца по делото, е изготвен списък на приетите там вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, обявен в ТР по партидата на длъжника на 19.09.2018 г. В него приетото вземане на „Банка Пиреос България“ АД възлиза на 4 671 181. 33 лв. ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването му, като е посочена сумата от 1 528 442. 26 евро за събиране по изп. д. № 24/2017 г., образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново. Взета е предвид и приложената частична сметка за разпределение № 1, изготвена на 10.03.2022 г. от синдика на ищеца, според която в полза на „Ленд Агро Продъкшън“ ЕООД (сочи се като купувач на вземанията на банката – кредитор по договор за цесия от 16.10.2020 г.) е изплатена сумата от 1 589 513. 45 лв. от общ размер на прието вземане 4 671 181. 33 лв. На основание чл. 155 ГПК съдът е обявил за общоизвестни и ненуждаещи се от доказване фактите, че са изготвени и обявени в търговския регистър Частични сметки за разпределение от синдика на „Спринк“ ЕООД - в несъстоятелност от 26.07.2023 г., от 02.02.2024 г. и от 14.03.2024 г. установяващи, че дългът по процесния изп. лист не е погасен.

Няма спор по делото и по факта, че по молба на кредитора „Ленд Агро Продъкшън“ ЕООД, на 02.02.2021 г. изп. д. № 24/2017 г. на ЧСИ Г. е изпратено на ЧСИ С. К. за продължаване на принудителното събиране на дълга.

Съдът е изследвал подробно движението на погашенията на дълга по процесния изп. лист като е съобразил заключенията на назначените по делото съдебно счетоводни експертизи – основна и допълнителна. Първата сочи, че общо погасените суми са в размер на 3 346 171. 69 лв. като изчисленията на законната лихва върху главницата са от дата 15.04.2016 г. (тази, индивидуализираща вземането за лихвата, така както е удостоверено по изп. лист № 1486/15.08.2016г.) и към дата 09.07.2019 г. неплатената главница възлиза на 2 624 067. 56 лв., а законната лихва - на 118 730. 68 лв. (от 15.04.2016 г. до съответната дата). Според вещото лице към дата на 02.02.2021 г. - когато изпълнителното дело е прекратено при ответника и изпратено на ЧСИ С. К., неплатеният остатък за главница по процесния изпълнителен лист е запазил размера си (2 624 067. 56 лв.), докато законната лихва върху главницата по вземането по него възлиза на 537 123. 65 лв., отново изчислена от 15.04.2016 г. до съответната дата. Установено е също, че от сумата 4 494 637. 61 лв., разпределена с решението по окръжния съд по обжалваното разпределение (по реда на чл. 463 ГПК) в полза на банката - кредитор за вземането й по процесния изп. лист (по ч.гр.д. № 1933/2016г. на РС – Велико Търново), е заделена сумата от 2 815 234. 09 лв. – общо, отново без индивидуализация по вид на задълженията. Дава се заключение, че такава яснота не произтича както от отбелязванията върху изпълнителния лист, така и от удостоверение с изх. № 6385/19.02.2020 г. на ЧСИ Г., но според данните от счетоводната му програма и извършените погашения по горния изп. лист, то реално погасената сума за главница била по – малка от посочената в удостоверението – 480 084. 98 лв., а реално погасената сума за лихва по – голяма от посочената в удостоверението (2 771 895. 71 лв.), ведно с разноски от 94 191 лв., всичко общо 3 346 171. 69 лв. Законната лихва върху сумата от 2 989 373. 22 лв. се сочи да възлиза на 305 207. 53 лв. за периода от 15.04.2015 г. до 15.04.2016 г., законната лихва върху сумата от 305 207. 53 лв. за периода от 06.02.2018 г. до 03.02.2023 г. – на 155 047. 83 лв., а тази върху сумата от 9329. 09 лв. (такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ върху сумата от 305 207. 53 лв. за периода от 06.02.2018 г. до 03.02.2023 г.) - на 4 756. 27 лв. От допълнителното заключение на ССЕ е установено, че след отмяна на разпределението от 16.03.2017 г. с решението на окръжния съд по чл. 463 ГПК, нов протокол за разпределение от ЧСИ не е изготвян. Размерът на законната лихва върху вземането за главница по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново, за времето от 15.04.2016 г. до 06.02.2018 г. – датата на разпределението след горното решение, е 550 606. 84 лв., докато начислената до 06.02.2018 г. и реално разпределена от ЧСИ законна лихва е 602 911. 91 лв., или в повече с 52 305. 07 лв. Вещото лице е дало заключение за дълга към цесионера „Ленд Агро Продъкшън“ ЕООД съгласно Сметките за разпределение на синдика, които са посочени подробно по – горе и публичните данни за търговеца (ищеца) по партидата му в ТРРЮЛНЦ.

Съгласно удостоверение за размер на дълга, изх. № 6385/19.02.2020 г. (с изчисления към 11.02.2020 г.) на ЧСИ Г. по всички изпълнителни титули, присъединени по изп. д. № 485/2014 г. по неговия опис, е отразено, че неплатеният остатък от дълга възлиза на 4 501 425. 40 лв., като в частност за задължението по изпълнителния лист, издаден по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново е отразено да са останали като неплатен остатък: сума от 2 509 288. 24 лв. – главница и сума от 360 013. 46 лв. – лихви, както и суми за разноски по т. 26 от ТТРЗЧСИ – 18 606. 63 лв.

При горните факти решаващият състав на втората съдебна инстанция е намерил, че не са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на ответника – ЧСИ, на основание чл. 441, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. Развил е доводи, че твърдяната процесуална незаконосъобразност на извършеното на 16.03.2017 г. разпределение от ЧСИ Г. (в каквото в случая се проявява противоправността по смисъла на чл. 45 ЗЗД) не може обективно да обуслови настъпването на претендираната имуществена вреда за ищеца. На първо място е посочил, че разпределението е било обжалвано и отменено с решение от 04.01.2018 г. по гр. д. № 458/2017 г. на ОС – Велико Търново, влязло в сила на 06.02.2018 г. като съдът е извършил ново разпределение на постъпилата сума от проданта на имота на длъжника между взискателите по въпросното изп. дело. Мотивирано е становище, че разпределение на суми по протокола от 16.03.2017 г. не е било извършено (арг. чл. 463, ал. 1 ГПК – жалбата има суспензивен ефект спрямо цялото разпределение и сумата се счита заделена до разрешаването на спора), поради което с отмяна на разпределението от съда, се изключва противоправността спрямо по - нататъшното развитие на изпълнителния процес, защото разпределението се извършва съобразно постановеното от съда. Разяснено е също, че извършеното от съда разпределение е задължително за съдебния изпълнител по силата на чл. 278, ал. 3 ГПК (при позоваване на постановките на ТР № 2 от 22.11.2022 г. по т. д. № 2/2021 г., ОСГТК на ВКС). Така съдът е аргументирал извода, че разпределението от 16.03.2017 г. на ЧСИ Г. не е произвело правно действие (защото е отменено от съда), а освен това след като се е произнесъл по същество на жалбата, окръжният съд е посочил само сумите като общ размер, полагащи се на двамата взискатели, както и сумата за такси и разноски по принудителното изпълнение. Ново (последващо) разпределение от ЧСИ след това не е извършено. На второ място е отречено настъпването на имуществена вреда за ищеца от соченото увреждащо действие на ЧСИ – изготвеното разпределение от 16.03.2017 г. В тази връзка са развити доводи, че претърпяната загуба е вид имуществена вреда, която се изразява в намаляване на имущественото състояние на ощетеното лице в резултат на незаконосъобразното действие и размерът й е равен на разликата между имуществото, което то би имало, ако липсваше увреждащото действие и имотното му състояние вследствие на него. Съдът е изтъкнал да няма съмнение в това, че погрешно ответникът в издаденото от него удостоверение по чл. 456, ал. 3 ГПК е определил (посочил) началото на законната лихва върху главницата (вземането по изп. лист № 1486/15.08.2016 г.), считано от 15.04.2015 г., вместо вярната дата – 15.04.2016 г. и това е така отразено в Протокола за извършено разпределение от 16.03.2017 г., поради което е имало за последица неправилно изчисление и посочване на размера на законната лихва в тези два документа, а именно сумата от 582 618. 06 лв. за периода от 15.04.2015 г. до 16.03.2017 г. Тези погрешни изчисления обаче са счетени да не могат да обусловят имуществено ощетяване на дружеството – длъжник, защото, както към датата на откриване на производството по несъстоятелност на дружеството – длъжник, така и към датата на прекратяване на изпълнителното дело пред този ЧСИ и изпращането му на ЧСИ К., несъбраният дълг, предмет на принудителното изпълнение многократно е надхвърлял сумата от 305 207. 53 лв. – законна лихва за периода от 15.04.2015 г. до 15.04.2016 г., претендирана от ищеца като претърпяна загуба. Горните изводи са подкрепени и с данни от Списъка на приети вземания в производството по несъстоятелност на „Спринк“ ЕООД, по т. д. № 83/2017 г. на ОС – Велико Търново, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, съставен от синдика на търговеца - приетото вземане е в размер на 4 671 181. 33 лв. като синдикът е отразил сумата от 1 528 442. 26 евро (левова равностойност 2 989 373. 23 лв.) за събиране по изп. д. № 24/2017 г., и от изготвените Частични сметки за разпределение в производството по несъстоятелност, така и от допълнителното заключение на СИЕ, съгласно което към дата на 02.02.2021 г., когато изпълнителното дело е изпратено на ЧСИ К., неплатеният остатък за главница е 2 624 067. 56 лв. и 537 123. 65 лв. – законна лихва, изчислена от 15.04.2016 г. и отделно разноските. Т.е. сумите като непогасен дълг по изпълнителното производство значително надхвърлят размера на претендираната вреда (загуба) от 305 207. 53 лв. – законна лихва за периода от 15.04.2015 г. до 15.04.2016 г. по изп. д. № 24/2017 г. на ЧСИ Г.. Така е обобщено, че след като не е погасен изцяло дълга и съответно не е установено събиране на сума в повече от реално дължимото, то не е налице претърпяна загуба. Вън от това е прието още, че неоснователността на деликтния иск произтича от недоказване на изложените от ищеца твърдения за настъпилата в патримониума му вреда - по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, т.е. при условията на главно и пълно доказване на настъпилото ощетяване (на твърдяната вреда). Така е счетено, че липсват данни съдебният изпълнител изобщо е събрал сумата от 305 207. 53 лв. като противоправно начислена и разпределена, и поради това недължима законна лихва за периода от 15.04.2015 г. до 15.04.2016 г. върху главницата по изп. лист № 1486/15.08.2016 г. Този извод е подкрепен с данните, изнесени от вещото лице по ССЕ, изключващи съждението, че това е било сторено чрез погасяването на дълга със сумата 2 815 234. 09 лв. на 06.02.2018 г. В допълнение са изтъкнати съображения, че този факт се опровергава от допълнителното заключение на СИЕ, установяващо размерът на законната лихва към тази дата (06.02.2018 г.), считано от 15.04.2016 г. (вярната дата, от която лихвата се определя и дължи) да възлиза на 550 606, 84 лева, като крайното остойностяване на дълга по процесния изп. лист възлиза на 2 509 288. 24 лв. – главница и 360 013. 46 лева – законна лихва, т.е. останалата за погасяване сума на дълга от претендирания вид надхвърля по размер твърдяното ощетяване (вредата). Аргументирано е виждане, че липсва каквато и да е имуществена вреда, претърпяна от ищеца, не само от посоченото като увреждащо от него действие на ЧСИ по разпределение, но и от последващите такива по причина, че няма намаляване на имуществото му в този размер предвид несъбрания остатък от дълга. В горната връзка, неправилно посоченият в удостоверението по чл. 456, ал. 3 ГПК от ответника начален момент на законната лихва върху главницата по изп. лист № 1486/15.08.2016 г. по ч. гр. д. № 1933/2016 г. на РС – Велико Търново, е прието да не е довело до имуществена вреда за ищеца под формата на претърпяна загуба, което изключва отговорността му по чл. 441, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 74 ЗЧСИ. В допълнение е изтъкнато, че изчислителните или фактическите грешки могат да бъдат поправяни по всяко време, както и да бъде преизчисляван дълга в хода на изпълнителното дело. Както новият съдебен изпълнител, така и синдикът имат задължение да изчислят дълга наново. Аргументирано е виждане, че дори да се приеме, че ответникът неправилно е разпределял суми за погасяване на дълга по пера (по делото не са изискани и приложени изпълнителните дела, а както бе посочено по – горе тежестта на доказване е на ищеца), то след като това не е довело до намаляване на имуществото на длъжника или до увеличаване на имуществото на кредитора, вреда не е нанесена. Изтъкнати са и доводи, че обективно няма как да бъде претърпяна и вреда, изразяваща се в допълнително начислена такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ, защото тази такса не е диференцирана и обусловена от естеството на удовлетвореното вземане (за лихва, разноски, главница или друго вид вземане). Тя несъмнено се изчислява върху събрана сума или изпълнено вземане. Тази такса би могла да бъде неправилно изчислена в по-голям и недължим размер, само ако към този момент дълга е бил изцяло погасен и на взискателите е разпределена по - голяма от дължимата сума, какъвто не е настоящият случай. Тъй като е приел, че главната деликтна претенция е неоснователна по горните мотиви, второинстанционният съд не се е произнесъл по правопогасяващото защитно възражение за изтекла погасителна давност за вземането.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обусловили изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросите са със следното съдържание:

1. „При предявен иск по чл. 74, ал. ЗЧСИ вр. с чл. 45 ЗЗД налице ли е противоправност в действията, респ. бездействията на ЧСИ в хипотеза, при която съдебният изпълнител с протокол за разпределение е погасил законна лихва за забава за период, която не попада в обективните предели на изпълнителния лист и този протокол за разпределение е отменен от съда, а в последствие ЧСИ е извършил фактически извършил ново разпределение като е погасил същия размер на законната лихва за забава без обаче да състави нов протокол за разпределение?“;

По въпроса се поддържа отклонение на въззивното решение с решение № 184/21.09.2011 г. по гр. д. № 1124/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 139/31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г. на ВКС, IV г. о.

2. „Увеличаването на дълга по изпълнителното производство нормално настъпваща и необходима последица ли е от изчисляването от ЧСИ на задължения за законната лихва, които не са посочи в изпълнителния лист вследствие на неправилното изчисление и посочване на размера на законната лихва от ЧСИ?“;

Тук се сочи противоречие с решение № 281/10.12.2014 г. по гр. д. № 3219/2014 г. ВКС, ІІІ г. о. и решение № 340/08.01.2013 г. по гр. д. № 1295/2011 г. на ВКС, IV г. о.

3. „Длъжен ли е съдът да се произнесе по предмета на делото като обсъди заедно и поотделно всички относими доказателства и обоснове решението си върху приетите от него въз основа на тази преценка обстоятелства по делото, както и да обсъди въведените от страните доводи и възражения?“;

Според страната по това питане решението на въззивния съд не е съобразено с решение № 194/11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на ВКС, IV г. о. и с решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.

4. „Обвързан ли съдът по спора относно деликтната отговорност на ЧСИ за вреди от изпълнението с решението по жалбата срещу действията и бездействията му при незаконосъобразно принудително изпълнение. Дължи ли в тази хипотеза съдът, разглеждащ деликтния иск по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, да извърши самостоятелна преценка и да формира собствени правни изводи за законосъобразността на принудителното изпълнение, дори тази преценка и тези изводи да не съвпадат с решението по делото по обжалване на действията на съдебния изпълнител?;

По въпроса се твърди противоречие с решение № 139/31.05.2011 г. по гр. д. № 1445/2009 г. на ВКС, IV г. о.

5. „При предявен иск по чл. 74, ал. 1 ЗКЧИ носи ли отговорност ЧСИ за вреди от противоправни действия и/или бездействия когато тези вреди могат да бъдат точно определени и непогасеният размер на задълженията на длъжника по изпълнението надхвърля многократно размера на тези вреди?;

Сочи се, че тук решението на въззивния съд не е съобразено с решение № 340/08.01.2013 г. по гр. д. № 1295/2011 г. на ВКС, IV г. о.

6. „При предявен иск по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ съставлява ли пряка вреда увеличаване на задължението по изпълнителното дело от страна на ЧСИ чрез начисляване на дълг под формата на законна лихва, която не е включена в обективните предели на изпълнителния лист и е проведено изпълнение върху длъжниково имущество, с което е погасено погрешно начисленото задължение? Наличието на остатъчен дълг по изпълнителното дело изключва ли увреждане на длъжника, респ. носене на имуществена отговорност от съдебния изпълнител при установено неоснователно увеличаване на дълга чрез начисляване и принудително събиране на задължения за законна лихва, които не са обхванати от обективните предели на изпълнителния лист?;

7. „Какви са правомощията и задължения на съдебния изпълнител след отмяна от съда на обжалваното разпределение на постъпили суми по изпълнението, след като в мотивите и диспозитива на съдебното решение липсва достатъчна конкретизация на подлежащите на погасяване вземания (по вид, размер и период), включени в разпределението, а само се сочат подлежащите на разпределение суми като общ размер за всеки отделен взискател. Неизготвяне на ново разпределение от съдебния изпълнител следва ли да се квалифицира като незаконосъобразно негово бездействие, опорочаващо принудителното изпълнение?“.

Последните два въпроса са повдигнати за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргументи, че по тях не е формирана съдебна практика на ВКС, вкл. на вторият от тях не е даден отговор с постановките по т. 2 по ТР № 2/22.11.2022 г. по т. д. № 2/2021 г. на ОСГТК на ВКС, а по този последен въпрос юридическата логика изисква изготвяне на ново разпределение от СИ и всякога липсата му би следвало да обуславя незаконосъобразност на изпълнението.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос е свързан с противоправността като елемент от фактическия състав на търсената от съдебния изпълнител пълна имуществена отговорност почл. 441, ал. 1 във вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ в хипотезата на отменено разпределение по чл. 463 ГПК и извършване на ново такова от съда по жалбата, с което е увеличен имуществения пасив на длъжника с изпълняемо вземане под формата на лихвоносно задължение за период, какъвто не е удостоверен по изпълнителен лист. Това питане произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, поради което е обусляващо за изхода на делото, но по него не е налице специалната предпоставка за селектиране на жалбата, доколкото в случая е съобразена задължителната практика на ВКС, дадена с постановките по т. 1 от ТР № 2/22.11.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г., ОСГТК. Според нея в производството по обжалване на разпределението – по чл. 463 ГПК, окръжният съд не действа като контролно-отменителна инстанция (каквато се явява при обжалване на действията на съдебния изпълнител по чл. 435 и сл. ГПК), а като въззивна такава, с оглед правомощията му при основателност на жалбата да реши спора по същество, като при необходимост събира доказателства. Затова, при уважаване на жалбата произнасянето по същество се изразява в промяна на разпределението, без връщане на делото на съдебния изпълнител. Това разпределение е задължително за съдебния изпълнител по силата на чл. 278, ал. 3 ГПК. Извършеното в случая разпределение от 16.03.2017 г., от което заедно с погрешно определения - поради проявена професионална немарливост, период на законната лихва върху главницата по изп. лист № 1486/15.08.2016 г., е отменено от съда по жалбата (в случая ОС – Велико Търново) и постановено извършването на ново. Предприемането на разпределение (дали с нарочен нов протокол или в отсъствието на съставен такъв) съобразно неговата промяна със съдебното решение (СИ е съобразил и разпределил именно сумата, получена при извършената публична продан на имот на длъжника, заделена в полза взискателя – търговска банка, комуто имотът е възложен именно според постановеното от съда по разпределението, при наличие на привилегията по 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД), от което е обвързан съгласно чл. 278, ал. 3 ГПК, от ЧСИ Г. изключва противоправността - в действията му по осъществяване на въпросното разпределение. Ето защо, по поставения въпрос решението на въззивния съд не се отклонява от установената съдебна практика на ВКС, което изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос на касатора няма характеристиката на правен съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в обжалваното решение е прието, че погрешното посочване (в удостоверението по чл. 456, ал. 3 ГПК) от ЧСИ Г. на периода на задължението за законната лихва (удължаването му с една година в повече спрямо периода по изп. лист) върху процесното вземане, е увеличило задължението на длъжника по изпълнението (в причинна връзка е с това увеличение), но този факт не е обусловил изводът за неоснователност на деликтния иск. Решаващите мотиви за постановения правен резултат са други. Те са основани на липса на противоправност в сочените действия по изпълнението, от една страна и от друга – в отсъствието на имуществено ощетяване на длъжника (ищеца по делото), доколкото е установено, че в последващ момент от развитието на принудителното изпълнение, неудовлетвореното притезание на кредитора многократно е надхвърлял исковата сума от 305 207. 53 лв. (законна лихва за периода от 15.04.2015 г. до 15.04.2016 г.), претендирана като претърпяна загуба и от противоправното (напълно погрешно) изчисляване на дълга. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо делото значение, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол при това без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК. Изложеното характеризира искането за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК и по този въпрос като неоснователно.

Не може да се допусне касация и по поставения трети въпрос. Той е с процесуалноправно естество и се отнася до задължението на въззивния съд по чл. 12 и чл. 235, ал. 3 ГПК да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите на въззивния съд – изискване по чл. 236, ал. 2 ГПК, трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. Наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. В този смисъл е установената съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, обективирана в ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения (вж. решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г. о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о., решение № 55/3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о., решение № 111/3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о., решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на II г. о. и др.). В случая горните разрешения са съобразени от въззивния съд. Той е обсъдил в решението си изложените твърдения, доводи и възражения на страните с оглед на релевантните по спора факти, събрал е доказателства за тях и е извършил преценката им при приложимия по спорното правоотношение материален закон. Налице са обосновани мотиви за отсъствие на елементите от фактическия състав на деликтния иск по чл. 441 ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, за ангажиране имуществената отговорност на ответника, действащ като ЧСИ, за вреди, обусловило отхвърлянето му. Дали преценката за липсата на релевантните материалноправни предпоставки от този състав е законосъобразна е въпрос, отговор на който следва да се даде в етапа по разглеждане на касационната жалба – чл. 290 ГПК, но не в предхождащия го етап по нейното селектиране при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито в случая не са налице.

Четвъртият повдигнат въпрос не удовлетворява общо основание за допускане на касационен контрол. Въззивният съд не е излагал мотиви и съображения за обвързаността на спора относно деликтната отговорност на ЧСИ по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ за вреди от изпълнението с решението в производството по чл. 435 ГПК (за обжалване действията на СИ). Той се е позовал на указанията, дадени с т. 1 от ТР № 2/22.11.2022 г. по т. д. № 2/2021 г. на ВКС, ОСГТК, където е разяснено, че производството по чл. 463 ГПК (за обжалване на разпределението по чл. 460 ГПК) се различава от това по чл. 435 ГПК по своята същност, правомощията на съда и правните си последици. Правната воля на съда по обжалваното решение за липса на основание за търсене на пълна имуществена отговорност на ЧСИ Г. за вреди почива на разбирането, че след като жалбата срещу разпределението е уважена и съдът с решението си по него го е променил, произнасяйки се по същество, то това именно променено разпределение е задължително за СИ по силата на чл. 278, ал. 3 ГПК и като се е съобразил с него ответникът не е действал противоправно. Преценката на законосъобразността на изпълнителните действия в производството по чл. 435 ГПК (в контекста на питането) не е попадала в предмета на делото и не изследвана от инстанцията по същество. Затова и по това питане отсъстват основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Петият въпрос от изложението е повдигнат хипотетично и без връзка с решаващите мотиви на второинстанционния съд. Той е отрекъл наличие на вреда под формата на претендирания увеличен пасив на длъжника по изпълнението, тъй като не е установено събиране на сума в повече от реално дължимото – т.е. да има имуществено ощетяване на длъжника. В обжалваното решения няма доводи, че имуществената отговорност на ЧСИ е субсидиарна спрямо тази на длъжника по изпълнителното производство, намираща приложение само в случаите, когато поведението на последния рефлектира върху събираемостта на вземането (според разрешението в решение № 340/8.01.2013г. по гр. д. №1295/2011г. на ВКС, IV г. о., на което страната се позовава в обосноваване на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация). Там е прието, че отговорността по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ е самостоятелна деликтна по своя характер и предпоставките, за възникването й са неправомерни действия на ЧСИ (противоправността по см. на чл. 45 ЗЗД се изразява в процесуално незаконосъобразни действия и бездействия), настъпила вреда, причинена при изпълнение на дейността на СИ и причинна връзка. Ето защо и по това питане не може да се проведе успешно достъп до касация.

Не може да се удовлетвори искането за допускане на касационен контрол и по последните два въпроса, на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Те не са изводими от решаващите мотиви на въззивния съд, а от становището на страната, че неправилно деликтният иск е бил отхвърлен, а с това и обусловените от него претенции, тъй като е налице вреда, формирана от недължимо начислен дълг (за длъжника по изпълнението) под формата на законна лихва, която не е включена в обективните предели на изпълнителния лист и е проведено изпълнение върху длъжниково имущество, с което е погасено погрешно начисленото задължение. Така питането има естество на касационно оплакване за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК), което обаче не е предмет на производството по селектиране на жалбата (чл. 288 ГПК) и не може да бъде основание за допускането й до разглеждане по същество. За пълнота на изложението ще следва да се изтъкне, че действително инстанцията по същество е приела, че е налице невярно посочена (определена – поради изчислителни или фактически грешки) сума за законна лихва върху главницата, удостоверена в изп. лист № 1486/15.08.2016 г. в издаденото от ЧСИ Г. удостоверение по чл. 456, ал. 3 ГПК относно началната дата на дължимост на същата, но решаващо за изхода по делото е аргументираното становище, че по делото няма несъмнени данни (при приложение на правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК) претендираната сума да е събрана изобщо като в допълнение е изтъкнато, че дори да се приеме, че ответникът неправилно е разпределял суми за погасяване на дълга по пера, то след като това не е довело до намаляване на имуществото на длъжника или до увеличаване на имуществото на кредитора, вреда не е нанесена. А това изключва носенето на имуществена отговорност по реда на чл. 441, ал. 1 ГПК вр. с чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. Относно поведението на ЧСИ след отмяната по реда на чл. 463 ГПК на изготвеното от него разпределение от съда и произнасянето му по същество с внасяне на промяна в това разпределение, въззивният съд е съобразил, че в този случай ЧСИ е обвързан от така постановения със съдебното решение резултат, който е задължителен за него с оглед чл. 278, ал. 3 ГПК. При установеното по делото, че СИ е пристъпил към разпределение именно на сумата от осребреното длъжниково имущество (чрез публична продан на недвижим имот, възложен на взискател), която съдът по разпределението е отделил и предвидил именно за взискателя – „Банка Пиреос България“ АД, постановеното от второинстанционния съд решение е в съответствие с разрешенията по т. 1 от ТР № 2 от 22.11.2022 г. по тълк. д. № 2/2021 г., ОСГТК. Последващите действия на ЧСИ по извършване на промененото разпределение – като конкретни фактически и правни способи, в които то се изчерпва, след като СИ се е съобразил с произнасянето на съда по реда на чл. 463 ГПК, не са релевантни и обосновават предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това селективно основание се явява изключено, поради наличие на създадена задължителна практика на ВКС (цитираното по – горе ТР) и съответствието на въззивният съдебен акт с нея.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и затова искането за достъп до касация не може да се удовлетвори.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.