Определение № 604 от 30.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5487/2013 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. П. Д., срещу въззивно решение № VІ-83/27.06.2013 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по гр.д. № 647/2013 г. Излага доводи за неправилност. Насрещната страна С. М. М. чрез адв. К. К. от АК Бургас е отговорил в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че поставеният правен въпрос в изложението към касационната жалба е неотносим към постановеното от въззивния съд, а представената съдебна практика дава отговор на други правни проблеми и по казуси, които не са аналогични с този, предмет на спора. Представеното решение на Бургаския окръжен съд не доказва противоречива съдебна практика, защото е единствено, няма доказателства да е влязло в сила, а и противоречи на задължителна съдебна практика, каквато е Определение № 69 по гр.д. № 1158/2011 г. на ІІ ГО ВКС. Липсват също така, конкретно формулирани въпроси и обосновка, която да обуслови приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване,съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: В. П. Д. е предявил против С. М. М. обективно съединени искове за заплащане на обезщетения за причинени му имуществени вреди от пожар, предизвикан от С. М. в недвижим имот – овощна градина, наета от В. П. Д.. След изменение в размера на претенциите в първоинстанционното производство и уточнение на исковете по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК във второинстанционното производство, въззивният съд се е произнесъл по иск за сумата от 16 719,28 лв. – реално причинени вреди, представляващи стойността на наема и обработката на имота и за сумата от 6 726,80 лв. пропуснати ползи от очаквания чист доход от овощната градина, както и лихвата, натрупана от 24.07.2009 г. По делото е установено, че ответникът С. М. е причинил неправомерно пожар, в резултат на което в процесния имот изцяло са унищожени 396 бр. плододаващи ябълкови дървета, а 498 били частично засегнати. Съдът приел, че за част от имота ищецът В. Д. има сключен наемен договор с К. К. срещу натура – ябълки и с Д. С. – срещу пари и натура (ябълки), но те не могат да се признаят за арендни и не дават права на наемателя върху плодовете от вещта. За останалата част от овощната градина, съдът приел, че няма наемно правоотношение, а само едностранни волеизявления от собствениците, с които се съгласяват С. М. да продължи да обработва земята до прибирането на плода. В същото време е прието, че за предоставената от Б. площ е налице наемно правоотношение, защото те, като собственици писмено са изразили воля да предоставят имота срещу възмездна престация в пари. В заключение, съдът е достигнал до извод, че наемателят няма право да събира плодовете от наетата вещ. Относно претендираните реално претърпени вреди, съдът е посочил, че няма и представени доказателства за извършване по вид и стойност на разходи по наемането и по обработката на земята. Относно търсеното обезщетение за пропуснати ползи, съдът е приел, че М., в качеството му на наемател и на фактически допуснат ползувател на имота, няма право да получава плодове от вещта и поради това, не може да търси обезщетение на пропуснати ползи от чистия доход, очакван от реколтата на опожарените ябълкови дръвчета. В изложението към касационната жалба, като въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, е записано: „Бургаският окръжен съд отхвърля претенцията, считайки, че при наличие на наемни отношения, наемателят няма признато законово право да събира плодовете от наетата вещ.” Поддържа се, че подобно разрешение противоречи на практиката на ВКС и на българските съдилища. Уточнен от касационната инстанция, правният въпрос е: когато земеделски имот е предоставен за обработка и ползване по наемен договор, наемателят лишен ли е от право да получи добива от отглежданата от него в имота култура. Въпросът е от значение само по постановеното от въззивната инстанция по иска за обезщетение на пропуснатите ползи, не и по този за обезщетение на реално причинените щети. За отхвърляне на втория иск, съдът се е обосновал още и с липсата на доказателства за сторени разходи и разноски, което е самостоятелно основание за отхвърляне на претенцията по чл. 45 ЗЗД, независимо от отговора по повдигнатия правен въпрос. Съставът на Върховния касационен съд намира, че по материалноправният въпрос не е даван отговор по реда на чл. 290 ГПК в представените решения на Върховния касационен съд, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решението, постановено по гр.д. № 662/2011 г. от Бургаския окръжен съд е постановено по иск за заплащане на обезщетение на наемател от деликвент за увреждане на реколта, като въззивният съд е приел, че наемателят е материалноправно легитимиран да търси обезщетение за пропуснатите добиви от унищожена реколта. Решението има белезите на съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – публикувано е в официалната интернет страница на съда и е необжалваемо предвид цената на иска, поради което не е нужно изрично отбелязване, че е влязло в сила. Постановено е по аналогичен казус и е дало разрешение на поставения в изложението правен въпрос в противоречие на приетото в обжалвания съдебен акт, като не е нужно доказване на противоречие с повече от едно съдебно решение. Твърдението на ответника за задължителна съдебна практика по поставения въпрос не е доказано, а на съдът не е известна подобна задължителна съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Цитираното определение на състав на ВКС не е представено, а и не би могло в съдебен акт, който е определение, да е даден отговор на поставения материалноправен въпрос по задължителен за съдилищата начин – срв. разясненията в ТР 1/2009 ОГТК ВКС кои съдебни актове попадат в категорията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В заключение, налице са основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по исковете на В. П. Д. против С. М. М. за сумата от 6 726,80 лв. пропуснати ползи от очаквания чист доход от опожарената овощна градина, лихвата върху главницата, считано от 24.07.2009 г. и съдебноделоводните разноски. Мотивиран от горното, съдът