Определение № 50176 от 12.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3139/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2967/16.06.2022 г. на И. М. Б., В. Г. Б., М. Г. Б., П. Т. Б., Н. Р. П., С. Н. Б., В. К. Б., Х. К. Б., Л. И. Ч., С. И. Ч., Ж. О.Ж.Р., М. С. М. Р., Л. И. Р., Ф. К. Р., подадена чрез адвокат А. Н. Н., срещу въззивно решение № 90/18.04.2022 г. по в. гр. д. № 49/2022 г. на Окръжен съд - Сливен. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси: 1. Относно предпоставките за придобиване по давност на недвижим имот; 2.Относно прилагане на института на придобивната давност; 3. Относно промяната на държането във владение; 4. Относно демонстрирането на намерението за своене към собственика; 5. Относно елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика; 6. Относно конститутивното действие на решенията на Общинските служби по земеделие, с които се възстановява собствеността върху земеделските земи по ЗСПЗЗ. Ответникът по касация З. Й. И., чрез процесуалния представител адвокат М. С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Касационната жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 260488/22.11.2021 г. по гр. д. № 11512/20 г. на Районен съд – Сливен, като вместо него е отхвърлен предявеният от И. М. Б., В. Г. Б., М. Г. Б., П. Т. Б., Н. Р. П., С. Н. Б., В. К. Б., Х. К. Б., Л. И. Ч., С. И. Ч., Ж. О.Ж.Р., М. С. М. Р., Л. И. Р., Ф. К. Р. против З. Й. И. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], одобрена със Заповед № РД-18-34/22.06.2007 г. на изп. директор на АК, с адрес на имота: [населено място], м. „К.“, с площ от 1862 кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, както и за осъждане на ответницата да предаде на ищците владението върху имота. Въззивният съд е приел за установено, че ищците в първоинстанционното производство са наследници по закон на И. С. С., роден през 1863 г., починал на 31.12.1913 г., съгласно решение № 883/10.10.2017 г. по ч.гр. д. № 1040/2017 г. на Районен съд - Сливен. Ищците са придобили правото на собственост върху процесния имот по земеделската реституция с решение на ОСЗ от 26.05.1999 г. и по силата на наследствено правоприемство. От събраните по делото доказателства е установено, че ответницата З. И. е установила фактическа власт върху процесния поземлен имот - нива от 1862 кв.м. в м. "К.", в землището на [населено място], общ. С., като от 1996-1997 г. тя е предприела действия по изчистване на имота, който до този момент бил използван като сметище. Оградила имота с мрежа, направила си малка стаичка и заживяла в нея. Всяка година имотът бил изораван и обработван - ответницата засадила овощни дръвчета, които вече били 20-годишни и сеела зеленчуци. Около 2010 г. построила в имота друга къща, по-голяма, с две стаи и баня. Около 2015 г. дала съгласие в имота да се построи храм за вярващите от селото. Следователно ответницата е установила фактическа власт върху имота, като я е осъществявала от 1996-1997 г. до настоящия момент. Установено е и субективното намерение да свои имота, да го държи като свой - тя се счита за единствен собственик на имота, изчистила го е, оградила го, настанила се да живее в него, като си построила стаичка, впоследствие по-голяма къща, предприела действия за прокарване на вода /водопровод/ в имота, обработва го, грижи се за него като свой. Индиция за намерението й да свои имота са и предприетите действия по изменения на ПУП с цел включване на имота в регулацията на селото и промяна на статута на земята. В случая следва да намери приложение презумпцията на чл. 69 ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Ищците не са ангажирали доказателства, оборващи презумпцията. Не е налице съсобственост между ищците и ответницата, още по-малко установено от тях съвладение върху имота, за да се счита за оборена презумпцията по чл. 69 ЗС, с оглед разясненията в ТР № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г., ОСГК. Владението И. е установила само за себе си, а не като съвладение с ищците, поради което не е необходимо да се демонстрира спрямо тях промяна на намерението. И. не е държател по отношение на ищците, нито по отношение на някой друг. Възраженията на ищците, че тя осъществява държане, не е доказано. По делото са установени и другите елементи на владението. Ответницата владее постоянно процесния имот от 1996 г. -1997 г. до настоящия момент. Владението й е и непрекъснато и не е отнемано. Ищците, респ. техните праводатели, през цялото това време не са посещавали имота и селото, до подаване на исковата молба /05.06.2020 г. / не са изявявали никакви претенции спрямо И., не са предприемали никакви действия - фактически и правни за отстраняването й от имота, като не са проявявали и никакъв интерес по отношение на него. Владението на ответницата е несъмнено - тя е демонстрирала, че владее имота за себе си. Същото е и явно - установила е фактическата власт явно, не по скрит начин, така, че за всеки е ясно, че тя я упражнява с намерение да свои имота. Тъй като владението не е установено по насилствен начин, то е и спокойно. То е недобросъвестно и необходимият период от време за придобиването му по давност е 10 години. Безспорно по делото е установено, че владението върху процесния недвижим имот е установено от И. още през 1996 г. -1997 г., като продължава и до момента. През 2017 г. ответницата се е снабдила и с констативен нотариален акт за собственост на основание упражняваното от нея давностно владение. Тя е установила по пътя на пълното, пряко и главно доказване своето право на собственост върху процесния имот, основано на оригинерния придобивен способ - давностно владение. Предявеният от ищците ревандикационен иск е неоснователен. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касаторите правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по формулираните от касаторите въпроси относно предпоставките за придобиване по давност на недвижим имот и необходимостта от уведомяване на собственика за намерението на владелеца да свои имота. В случая въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, съгласно която поначало, според изричната разпоредба на чл. 69 ЗС, до доказване на противното се смята, че владелецът държи имота за себе си, поради което в процеса този факт не подлежи на доказване в негова тежест / чл. 154, ал. 2 ГПК /. В хипотезата на установено държане на имота, то държателят трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо собственика намерението да владее имота за себе си, че е превърнал с едностранни действия държането във владение - т.нар. преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което държателят се превръща във владелец. В конкретния случай тази хипотеза не е налице. Въззивният съд е приел, че ответницата е завладяла имота, не е била негов държател, поради което фактическият състав на релевираната от нея придобивна давност не включва доказване на факта на превръщане на държането във владение и довеждане на намерението й за своене до знанието на ищците. Въззивният съд е приел, че са установени и другите признаци на владението: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и на сочното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно цитираното в изложението към касационната жалба решение № 4/11.03.1998 г. по конст. д. № 16/1997 г. на КС на РБ незачитането на изтеклата придобивна давност за периода от внасянето на имотите в ТКЗС до влизане в сила на ЗСПЗЗ е справедлива защита на правата за собствениците от посегателства върху земите им, защото през периода практически те са лишени от възможност да прекъснат чуждото владение. Незачитането течението на придобивната давност от момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ до създаване на разпоредбата на § 1, т. 3 ЗОСОИ пък е оправдана с оглед затрудненията при реалното връщане на земята, свързани с определяне на граници, с комасиране на землища, с обезщетяване със сходна земя. По този начин се дава възможност за един период от влизане в сила на ЗСПЗЗ до влизане в сила на новосъздадената разпоредба на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ всички собственици на земя да имат шанса да възстановят правата си. Постановките на цитираното решение на КС нямат отношение към поставените въпроси относно предпоставките за придобиване по давност на недвижим имот и необходимостта от манифестиране от страна на владелеца на намерение за своене на имота. Следва да се посочи, че съгласно решаващите изводи на въззивната инстанция ответницата е владяла имота през един продължителен период от време /считано от 1996 г.-1997 г., като владението й продължава и до момента/. Ищците са придобили правото на собственост върху същия имот по пътя на земеделската реституция с - решение на ОСЗ от 26.05.1999 г. и по силата на наследствено правоприемство, а ревандикационният иск е предявен на 05.06.2020 г. Ето защо в случая са налице предпоставките за придобиване на имота на основание изтекла придобивна давност в полза на ответницата. Доколкото не е налице противоречие с цитираната от касаторите практика на КС на РБ, не следва да бъде допуснато касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по шестия въпрос от изложението, касаещ правното действие на решенията на ОСЗ, с които се възстановява собствеността върху земеделските земи по ЗСПЗЗ. Съгласно цитираната от касаторите съдебна практика /ТР № 1/1997 г. по тълк. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК и решение № 504/29.06.2010 г. по гр. д. № 797/2009 г., І г.о. на ВКС/ правото на собственост върху възстановени по реда на ЗСПЗЗ земеделски земи възниква от смесен фактически състав, който включва: право на собственост върху земята преди включването й в ТКЗС, включването й в ТКЗС или отнемането й при хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, наследствено правоприемство /в случай, че имотът се възстановява на наследници/ и административен акт - решение на поземлената комисия по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ или по чл. 27 ППЗСПЗЗ при влязъл в сила план за земеразделяне. Решението на поземлената комисия в качеството на административен акт има за цел не да определи принадлежността на правото на собственост, а да индивидуализира обекта на правото, поради което то следва да се издаде, ако са налице всички предпоставки, дори да е подадено от лице, комуто не принадлежи правото да иска възстановяване на собствеността - аргумент от чл. 12, ал. 4 ЗСПЗЗ. Със завършването на административната процедура възниква и самото право на собственост, тъй като без обект, към който да са насочени, е невъзможно възникването и упражняването на вещни права. В съответствие с цитираната съдебна практика въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния земеделски имот - нива, находяща се в землището на [населено място], [община], е възстановено с решение на ОСЗ по реда на ЗСПЗЗ, с план за земеразделяне, на ищците - наследници на И. С. С.. Следователно по делото е безспорно установено, че ищците са придобили правото на собственост върху имота по пътя на земеделската реституция с надлежен административен акт - решение на ОСЗ от 26.05.1999 г. и по силата на наследствено правоприемство. Съдът е приел, че от своя страна ответницата е придобила имота на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, в резултат на установено владение за период повече от 10 години след реституцията. Не е налице противоречие и с цитираното от касаторите ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ВКС, ОСГК, според което в специалната хипотеза на спор за собственост на земеделска земя, по който ищецът основава правата си на конститутивно решение на ОСЗ /ОСЗГ, ПК/, а ответникът е бивш ползвател по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, ответникът не може да противопоставя всякакви възражения срещу материалната законосъобразност на решението на ОСЗ, от което черпи права ищецът, а само такива, които са свързани със собствените му противопоставими права. В случая ответницата не е релевирала твърдения, че е била ползвател по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което посоченото тълкувателно решение и визираната в него хипотеза не може да намери приложение към настоящия правен спор. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касаторите основно с доводи за необоснованост на въззивното решение. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл. 288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.