Определение № 214 от 23.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 639/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ищците В. Н. и С. Н. срещу Решение № 7959 от 22.11.2019г. по в.гр.д.№ 4661/2018г. на СГС, ГО, Втори „В“ въззивен състав в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 29032/2016г. на СРС, 128 състав за отхвърляне на исковете, предявени срещу „Юробанк България“АД, за прогласяване за нищожни като неравноправни и противоречащи на закона клаузите на: чл.3,ал.2 от Договор за покупка на недвижим имот от 28.07.2005г; чл.5,ал.1 от Допълнително споразумение от 10.07.2009г.; чл.4,ал.2 от Допълнително споразумение от 07.07.2011г.; чл.4,ал.2 от Допълнително споразумение от 02.08.2012г. и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.55,ал.1,предл първо ЗЗД за разликата над 9 394.09лв. до 21 765.60лв. - получена без основание от банката лихва за периода 01.06.2011г.-31.12.2015г.

Касаторите искат отмяна на обжалваното решение като неправилно. Считат, че съдът необосновано е отказал да спре производството по делото поради отправено преюдициално запитване към СЕС, по което е образувано дело С-745/2019г. като поддържат, че основанията за спиране са налице. Оспорват правилността на извода, че доводът за нищожност на допълнителните споразумения от 2011г. и 2012г. на основание чл.26,ал.1 ЗЗД са въведени за първи път едва с въззивната жалба. Поддържат, че тези твърдения са изложени пред първата инстанция, включително и в писмените бележки. Считат, че дори за първи път те да са заявени във въззивната жалба, според практиката на ВКС - решението по т.д.№ 3686/2014г. на 1 т.о., не са преклудирани. Посочват, че еднозначно съдилищата са приели, че клаузите на чл.3,ал.2 от договора, чл.5,ал.1 от Допълнителното споразумение от 2009г. и чл.4,ал.2 от Допълнителните споразумения от 2011г. и 2012г. са действителни и по тази причина искът по чл.55,ал.1 ЗЗД за горницата над 9 394.09лв. е отхвърлен по съображения, че кредитополучателите трябва да заплащат за целия период от действието на договора фиксирана лихва в размер на 11.25%. Считат, че този извод е възможно да противоречи на правото на ЕС, тъй като към настоящия момент няма произнасяне по дело С-745/2019г., което се явява преюдициално. Поддържат, че страните са се споразумели за променлив годишен лихвен процент; че отсъства формула, механизъм по която да се определя базовия лихвен процент както към момента на сключване на договора, така и в който й да било момент от действието му; че не са посочени обективни фактори, при наличието на които да настъпва промяна в годишния лихвен процент, но въпреки това съдилищата в противоречие с разпоредбата на чл.38,ал.1,т.2 от ЗБ-отм, действаща към датата на подписване на договора, приели, че оспорените разпоредби са действителни. Поддържа се, че възприемането на годишния лихвен процент в размер на 11.25% за целия срок на договора не е тълкувано по благоприятен за потребителя начин, както изисква чл.147,ал.2 ЗЗП; че възприемането на тезата лихвата за целия срок на договора да бъде първоначално посочената, води до допълване на неравноправни клаузи с цел отстраняване на порока „липса на методология“, в противоречие с решението на СЕС по дело С-618/10 и решението по гр.д.№ 4452/2014г. на ВКС; че такова тълкуване би било изцяло неблагоприятно за потребителя като се има предвид драстичното намаление след 2008г. на всички пазарни индекси /реалния измерител на цената на кредитния ресурс/. Посочват, че определянето на годишен лихвен процент, който не може да се променя поради отсъствие на дефиниция/формула за БЛП, лишава потребителя от възможността да бъде намален размерът на годишния лихвен процент и облагодетелства банката да получава високи годишни лихвени проценти, несъответстващи на пазарната действителност. Въведено е и оплакване, че съдът не се е произнесъл по твърденията за нищожност на договора поради липса на методология. Иска се спиране на настоящото производство до постановяване на решението на СЕС по дело С-745/19.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по:

1. Първите два въпроса, по които е отправено преюдициалното запитване по гр.д.№ 27456/2017г. на СРС /ако се установи, че клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит, сключен между търговец и потребител е неравноправна, допустимо ли е националният съд да приеме, че дължимата се по договора лихва е фиксирана/независимо от противна уговорка в първоначалния договор/ в размера, който е определена към датата на отпускане на кредита?; Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, допустимо ли е националният съд въобще да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин променливия лихвен процент?/ Поддържа се отново искане за спиране на настоящото производство с цел произнасяне в съответствие с правото на ЕС.

2. Равноправна ли е разпоредба, която противоречи на чл.58,ал.1,т.2 ЗКИ и чл.147 ЗЗП при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280,ал.1 ГПК като се поддържа, че въззивният съд в противоречие с Решенията на СЕС по дела С-96/14; С-26/13, С-143/13, С-472/10, С-154/15, С-307/15 и С-308/15, решението на ВКС по т.д.№ 535/2016г. на 1 т.о. и т.д.№ 240/2015г. на 2 т.о. приел, че разпоредбата на чл.3.2 от договора е равноправна.

3. Трябва ли съдът да тълкува разпоредбите по начин, който е благоприятен за потребителя с позоваване на допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК поради твърдяно противоречие на обжалвания акт с Решението на СЕС по дело С-618/10 и по гр.д.№ 4452/2014г. на 3 г.о. на ВКС. Поддържа се, че изводът на СГС при тълкуване на разпоредбата на чл.3,ал.2 от договора, че страните са договорили фиксирана лихва /тъй като текстът предвижда променлив лихвен процент, който е невъзможно да бъде определен поради липса на формула/, е неблагоприятно за потребителя, тъй като договорът за ипотечен кредит е с продължително действие и с оглед на пазарната обстановка, всички пазарни индекси са значително намалели, съответно тълкуването, че лихвеният процент е фиксиран не позволява на потребителя да се възползва от благоприятната пазарна обстановка.

4. Липсата на методология за определяне на годишен лихвен процент /базов лихвен процент/, основание ли е договор за ипотечен кредит, сключен преди 23.07.2014г. да бъде прогласен за нищожен. Посочва се, че по отношение на тези договори няма изрична правна норма, аналогична на разпоредбата на чл.22 от ЗПК, съгласно изменението в сила от 23.07.2014г. съответно аналогична на разпоредбата на чл.36-38 от Закона за кредитите за недвижими имоти, която да посочва дали при липсата на методология за определяне на лихвения процент тези договори. Въведена е допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК

5. Тълкуването на съда, че през целия срок на договора ще се прилага първоначално договореният лихвен процент, тъй като не са заложени ясни критерии как да се променя ГЛП, но същевременно е ясно, че страните са договорили променлив лихвен процент, явява ли се подмяна/допълване на волята на страните. Във връзка с този въпрос касаторите се позовават на противоречие с практиката на ЕС -решение по дело С 618/10.

5. Трябва ли съдът да се произнесе по всички аргументи при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1,предл.последво ГПК с позоваване на решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.

6. До кой момент страната може да се позове на нищожност при същата допълнителна предпоставка, обоснована с твърдение за противоречие с решението по т.д.№ 3686/2014г. на 1 т.о. на ВКС. Поддържа се, че СГС е счел твърденията за нищожност на допълнителните споразумения за преклудирани, а те били наведени пред първата инстанция. Независимо от това, съгласно решението по т.д.№ 3686/2014г. на 1 т.о. на ВКС, потребителят може да въвежда твърдения за нищожност и пред въззивната инстанция.

В писмен отговор „Юробанк България“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

По делото е било безспорно, че на 28.08.2008г. е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 3015, по силата на който банката е предоставила на ищците кредит в размер на 44 820 евро с краен срок за погасяване 31.07.2023г. на месечни вноски съгласно погасителен план, към който са били подписани и допълнителни споразумения. Съгласно чл.3,ал.1 от договора за усвоения кредит кредитополучателите дължат на банката през първата година от срока на издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер на 5.75%. Оспорените от ищците клаузи от договора и споразуменията, за които спорът е пренесен пред въззивната инстанция, и които тя е счела за действителни, са:

-Чл. 3, ал. 2 от договора, съгласно който, за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на кредита, кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 4.8 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 3. 5 %.

Твърденията на ищците са, че не е дефиниран механизъм на определяне на ГЛП и предпоставките, водещи до увеличаването му; че в договора липсва дефиниция на понятието базов лихвен процент, поради което не е ясно кои елементи са включени при формирането му и как се изчислява. Позовали са се на нищожност противоречие с разпоредбите на чл. 26, ал.1 ЗЗД, чл.147, ал.1 ЗЗП, чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП, чл.58, ал.2 ЗКИ, на противоречие на морала и добрите нрави, на нищожност поради липса на предмет и съгласие.

-Чл. 5,ал.1 от Допълнително споразумение от 10.07.2009г., съгласно който: от датата на превалутирането на ползвания кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0. 75 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на банката за жилищни кредити в лева е в размер на 10. 5 %".

Твърденията са аналогични на тези, въведени по отношение на разпоредбата на чл.3,ал.2 от договора.

-Чл. 4,ал.2 от Допълнително споразумение от 07.07.2011г. и от Допълнително споразумение от 02.08.2012г., които са със сходно съдържание "През периода на облекчено погасяване, върху дълга се начислява годишна лихва в размер съгласно договора за кредит и/или последващи допълнителни споразумения към договора за кредит, но кредитополучателя заплаща намалени равни месечни вноски в размер на 419 лв. на месец съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от споразумението".

Твърденията на ищците са, че визираните намалени месечни вноски е следвало да бъдат заплащани при годишния лихвен процент съгласно договора, а клаузата, определяща размера на годишния лихвен процент - чл.3,ал.2 от договора, е също нищожна.

Във въззивната си жалба ищците са твърдяли нищожност на сключените споразумения, „тъй като чрез тях банката се опитва да получи съгласие по отношение на действия, които се основават на нищожни клаузи, които не могат да се санират от страните с изразяване на нова воля”. Позовавали са се и на нищожност на целия договор поради липса на методология –методика за изчисляване на лихвата и са въвели оплакване, че „липсва произнасяне от първоинстанционния съд”. Поддържали са, че заплатените лихви са на база нищожен договор и следва да бъдат възстановени.

Въззивната инстанция е приела, че приложими към спора са разпоредбите на ЗЗППТ, отм.2006г., но в сила към датата на сключване на договора, на които се е позовала и първата инстанция. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза е приела за установено, че ответникът е увеличил уговорения лихвен процент 5 пъти при начална лихва от 5.75 % /фиксиран за първата година в чл. 3, ал.1 от договора/ и в резултат на измененията на лихвения процент, след сключване договора размерът на месечните вноски е увеличаван с решения на Комитета по управление на активите и пасивите на ответника от 01.10.2007 г. (с 0,50 пункта); 24.03.2008 г. (с 0,25 пункта); 09.06.2008 г. (с 0,50 пункта); 01.07.2008 г. (с 0,75 пункта); 10.10.2008 г. (с 1,50 пункта), а на 10.09.2012 г. ответникът е намалил стойността на БЛП с 0,25 пункта. Съставът на САС е приел за установено и че, към 18.11.2007г. банката е имала разработена Методология за определяне на базисни лихвени процентни, съгласно които БЛП се определя съобразно измененията на определени пазарни лихвени мерители, рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс, нелихвените разходи на банката за минимални задължителни резерви и др. Съгласно заключението на експерта, методиката за изчисление на базовия лихвен процент на банката е икономически обоснована, съдържа обективни компонентни, които не са достатъчно конкретно определени като дори за целите на експертизата е бил необходимо допълнително да се идентифицират някои от тях; че липсва методика за определяне относителното тегло в общото ниво на базовия лихвен процент на отделните компоненти количествените зависимости между изменението на компонентите и изменението на базовия лихвен процент. Въз основа на експертизата е прието и, че в посочената методология не е съществувала формула, въз основа, на която да се определи, че БЛП към 18.10.2007г. е 7%, а такъв механизъм за изчисляване на базовия лихвен процент не е посочен и в договора.

Въззивната инстанция е констатирала, че клаузата на чл.3,ал.2 от договора и тази на чл.5,ал.1 от Допълнителното споразумение от 2009г. са със сходно съдържание, доколкото в последната също са посочени фиксирани размери на компонентите, които формират дължимата договорна възнаградителна лихва - базов лихвен процент и договорна надбавка. Становището, че оспорените клаузи на чл. 3.2 от договора за кредит и чл. 5, ал. 1 от допълнителното споразумение от 10.07.2009 г. не са неравноправни е аргументирано приложимата за спора разпоредба на чл.36,ал.1 ЗЗППТ-отм. и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. 848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС /съгласно която, уговорките, които определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП; клаузата за възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора/ и разясненията, дадени в решение № 92/09.09.19 г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. на ВКС /при клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер/.

На тази основа е изградено становището, че в съдържанието на клаузите на чл. 3,ал.2. и чл. 5,ал.1 са изразени като абсолютна стойност компонентите, образуващи размера на годишната лихва - базов лихвен процент и надбавка, разпоредбите не съдържат неяснота относно цената на кредита, тъй като за средния потребител е разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Изложени са и съображения, основани на възмездния по дефиниция характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Обобщено е, че въведеното изискване в релевантната нормативна уредба относно посочването на метода на изчисляване на лихвата от една страна е изпълнено с посочването на двата лихвообразуващи компонента, а от друга страна, евентуалната промяна на базовия лихвен процент е предмет на регламентация в други оспорени клаузи, а не в обсъжданите; че посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателите, поради което оспорените клаузи не са нищожни.

Отречена е и основателността на твърдяната от ищците нищожност на клаузите на чл. 4, ал. 2 от допълнителните споразумения към договора за кредит от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., в които е предвидено, че през уговорен период на облекчено погасяване, върху дълга се начислява годишна лихва в размер съгласно договора за кредит и/или допълнителни последващи споразумения към него, като кредитополучателите заплащат намалени равни месечни вноски във фиксиран размер. Клаузите са счетени за действителни, тъй като от една страна в тях е посочен фиксиран размер на месечните вноски по кредита за уговорен от страните период, а от друга относно размера на годишната лихва, препращат към действителни договорни клаузи.

Мотивирано е, че при сключване на договора за кредит и впоследствие при сключване на допълнителните споразумения от 10.07.2009 г., 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., кредитополучателите са разбрали обхвата на своето задължение в оспорените клаузи на договора за кредит и допълнителни споразумения към него, като независимо, че не са знаели как банката определя базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно посочените в тях размери. Като значимо за преценката за действителността на обсъжданите клаузи е отчетено и обстоятелството, че в тях не е изрично предвидено право на банката за промяна на базовия лихвен процент, поради което същите не следва да се обявяват и за частично за нищожни. По съображения, че при сключване на договора за кредит в чл. 3.1. е определен фиксиран размер на лихвата за първата година от кредита и е посочен метод за формирането й (базов лихвен процент + фиксирана надбавка) е отречено наличието на нарушение на чл.38 ЗБ (отм.), действащ към датата на сключване на договора. Обосновано е, че премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би променило възмездния му характер. Доводите за нищожност на допълнителните споразумения от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД са счетени за преклудирани като въведени за първи път едва с въззивната жалба.

Произнасяйки се по обективно съединения осъдителен иск с правно основание чл.55,ал.1,предл.първо ЗЗД, въззивната инстанция е съобразила, че ищците аргументират искането си за заплащане на сумата 21 765лв.60лв.с твърдения, че банката е получила неоснователно възнаградителна лихва за периода 01.06.2011г.-31.12.2015г., тъй като отсъства основание за заплащане от тяхна страна на лихва изобщо, поради липса на методика за определянето й.

Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, /препращайки на основание чл. 277 ГПК към тях/, че предвидената в чл.23 от ЗПК последица - ако договорът за потребителски кредит се обяви за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита/, е неприложима, тъй като в случая следва да бъдат обявени за недействителни по реда на чл. 22 от ЗПК допълнителни споразумения, с които се предоговарят условия на вече съществуващ договор за кредит и с обявяване за нищожни на допълнителните споразумения от 2014 г. и 2015 г., между страните остават да действат и да се прилагат разпоредбите на предхождащото ги споразумение от 2009 г. досежно годишната лихва.

Съставът на САС е изложил и допълнителни съображения, че премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, изразено като абсолютна стойност към момента на сключване на договора, би променило възмездния му характер и не съответства на разпоредбите на закона, поради което доводите на кредитополучателите, че не дължат изобщо възнаградителна лихва по процесния договор за кредит са неоснователни.

Мотивирал е, че от действителността на оспорените клаузи на чл. 3, ал. 2 от договора за кредит и клаузите на чл. 5, ал. 1 от допълнително споразумение от 10.07.2009г. и чл. 4, ал. 2 от допълнителните споразумения към договор за кредит от 07.07.2011г. и 02.08.2012г., следва извод, че приложимият лихвен процент между страните през исковия период /01.06.2011г. до 31.12.2015г./, е 11.25 %, съобразно уговореното в допълнителното споразумение от 10.07.2009г., препращащите клаузи на чл. 4, ал. 2 от следващите споразумения и предвид прогласената нищожност на допълнителните споразумения от 2014 г. и 2015г. Потвърден е изводът на СРС, че не е установено в процесния период спрямо ищците да е прилаган по-висок от посочения в допълнителното споразумение от 2009г. лихвен процент, поради което и същите не са заплатили недължима лихва на това основание. Предвид извода за нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 1 от допълнителните споразумения към договора за кредит от 07.07.2011г. и 02.08.2012г., /със съдържание: след изтичане на периода на облекчено погасяване, върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекченото погасяване лихва, за което с подписване на настоящото допълнително споразумение, кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката/, въззивният съд е приел, че осъдителната искова претенция е основателна за сумата от 9 394,09 лв. - сумата на установената от счетоводната експертиза капитализирана лихва за процесния период. По тези съображения е отменено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.55,ал.1,предл.първо ЗЗД за този размер и е потвърдено за отхвърлянето му за разликата над 9 394.09лв. до претендираната сума от 21 765лв.60лв.

Основателно е твърдението на касаторите, че по отправено от Софийски районен съд по гр.д.№ 27456/2017г. преюдициално запитване пред Съда на ЕС е висящо производство по д. № С-745/19 за тълкуване по въпросите при наличие на неравноправна клауза за едностранно изменение на лихвения процент по договор за кредит между търговец и потребител допустимо ли е дължимата по договора лихва да се приеме за фиксирана (въпреки противна уговорка в първоначалния договор) в размера, определен към датата на отпускане на кредита и ако това не е допустимо, възможно ли е лихва изобщо да бъде присъдена. Искане за спиране на производството ищците са заявили пред СГС, но то е оставено без уважение с мотиви за отсъствие на която й да е от предпоставките на чл.229 ГПК. В настоящото производство касаторите искат допускане на касационно обжалване по въпроси, идентични на предмета на отправеното преюдициално запитване, които са от значение и във връзка и поставените от тях останали правни проблеми в изложението. При евентуално допускане на касационното обжалване дадените разрешения биха били от значение за правилното решаване на спора. Поради това искането им за спиране на настоящото производство следва да бъде уважено. В случай, че отговор на тези въпроси по същество бъде даден от Съда на ЕС, решението на последния би било задължително съгласно чл. 633 ГПК, което налага настоящото производство да бъде спряно на основание чл. 631 ГПК до приключване на образуваното пред СЕС производство по преюдициално запитване.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.