Определение № 2378 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2738/2025 г.

Производството е реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. М. Х., представляван от адвокат Д., против решение № 145 от 20.03.2025 г., постановено по в. гр.д. № 832 /2024 г. по описа на Окръжен съд- София, с което е потвърдено решение № 260010 от 31.05.2024 г. по гр.д. № 231/ 2021г. по описа на Районен съд- Ботевград, с което е унищожен в полза на „Хенди-тел“ ЕООД извършеният от Х. М. Х. отказ от наследството, останало след смъртта на дядо му Х. В. Х., починал на 18.09.1999 г.

В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца. Касаторът поддържа, че искът е предявен от синдика на дружеството – кредитор, който не е легитимиран да предявява такъв иск, което прави постановеното решение недопустимо. По същество поддържа, че решението е неправилно, тъй като по делото не са събрани доказателства, от които да се обоснове извод, че жилището на ответника е несеквестируемо, тъй като изпълнението не е насочено върху този имот и не са събрани данни за площта на същото и с кого живее длъжникът. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и такива, от значение за развитие на правото, а именно:

1. За несеквестируемостта на личното имущество на длъжника във връзка с преценката за наличието на невъзможност кредиторът да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник - наследника, в производството по иск по чл. 56, ал. 1 ЗН, като поддържа, че по този въпрос решението противоречи на определение № 107 от 04.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1094/2013 г., І г. о., ВКС, определение № 277 от 04.11.2008 г. по ч. т. д. № 219/2008 г., І т. о. на ВКС, определение № 358 от 12.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2727/2017 г., ІVг.о. на ВКС, тъй като преценката за несеквестируемост е извършена от първоинстанционния съд и въззивния съд, преди изобщо да е насочено изпълнение върху собствения на длъжника недвижим имот, без да се съобразят площта и живущите в имота.

2. При наличието на собствено имущество на длъжника, което кредиторът твърди, че е несеквестируемо, следва ли да е проведено преди това изпълнение върху имота с насрочването на опис на същия с оглед на обстоятелството, че при описа съдебният изпълнител установява жилищната площ, съгласно изискванията на чл. 444, т. 7 ГПК вр. с Наредбата за жилищните нужди на длъжника и членовете на неговото семейство, приета с ПМС № 31/2008 г., и проверява с кого живее длъжникът, които обстоятелства са от значение за несеквестируемостта, съответно - ако такъв опис не е извършен, може ли съдът, разглеждащ иска по чл. 56, ал. 1 от ЗН, да приеме, че недвижим имот на длъжника е несеквестируем, без да са събрани доказателства за изясняването на тези обстоятелства - относно жилищната площ и членовете на семейството на длъжника? Този въпрос касаторът поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и има отношение за развитие на правото.

На последно място се поддържа оплакване за очевидна неправилност на решението.

По делото е постъпил отговор на касационната жалба от «Хенди-Тел» ЕООД, в несъстоятелност, представлявани от синдика Б., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че не са посочени касационни основания, въз основа на които да може да се допусне решението до касационна проверка. Поддържа, че решението на СОС е правилно и обосновано.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник, с правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по смисъла на чл.280, ал.3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да постанови своето решение, въззивният състав е споделил изцяло и по реда на чл.272 ГПК мотивите на първоинстанционния съд. Посочил е, че споделя изводите на съда за това, че искът е допустим, предявен от надлежна страна, в срока по чл. 56, ал. 2 ЗН, който е започнал да тече от датата на узнаване от взискателя за отказа от наследство. Посочил е още, че по делото е надлежно установено, че ищецът е кредитор на ответника, като има съдебно признати вземания към него. За събиране на тези вземания е образувано изпълнително дело, по време на висящност на което ответникът се е отказал от наследството, останало от неговия дядо, като е депозирал отказа пред съдебния изпълнител и е поискал насоченото срещу недвижим имот – негова изключителна собственост и представляващ единствено жилище, да бъде изоставено поради несеквестируемост. Посочил е, че ответникът не е доказал наличието на друго имущество, от което да се удовлетвори взискателят. Споделил е извода, че несеквестируемостта настъпва автоматично, а не следва да е обявена от съдебния изпълнител, доколкото несеквестируемостта на единственото жилище произтича от закона и съдебният изпълнител само преценява наличието или не на предпоставките на закона. Въззивният състав е приел, че именно в производството по чл. 56, ал. 2 ЗН следва да се извърши преценка относно това налице ли е имущество на длъжника, от което взискателят да може да се удовлетвори, за да не се налага унищожаване на отказа от наследство и тази преценка се извършва от съда въз основа на всички данни по делото и доводите на страните. Съобразил е обстоятелството, че длъжникът изрично се е позовал в изпълнителното производство на несеквестируемостта на единственото си жилище и е направил искане насоченото срещу него изпълнение да бъде изоставено. Направил е извод, че не се установява взискателят по своя воля да е изоставил изпълнението срещу този имот, като е посочил, че документите на които се позовава ответникът- длъжник касаят предходен негов отказ от наследството, оставено от неговия баща. Съдът е приел, че ответникът, върху когото е доказателствената тежест не доказва наличие на друго имущество, от което взискателят да може да се удовлетвори – твърди се наличие на движими вещи, но нито се сочи тяхна приблизителна стойност, нито се установява наличие на такива, наличието на банкови сметки на ответника е установено, но не е установена наличността на авоари по тези сметки, установено е и наличието на трудови договори на ответника, но не е установен такъв размер на трудовите възнаграждения, получавани по тях, от които взискателят да може да се удовлетвори предвид разпоредбите на чл. 446 ГПК. При така споделените изводи от двете съдебни инстанции въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното първоинстанционно решение.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция Върховният касационен съд, при преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване счита, че такива липсват.

Касационно обжалване на въззивен съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК се допуска при кумулативното наличие на две предпоставки: обща- произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е обусловил решаващия му извод, и специална - наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 от ГПК. Касационното обжалване се допуска и при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. Решението е постановено от компетентен съд, заседаващ в надлежен състав, същото е изготвено в писмен вид, подписано е, изразява волята на съда ясно и непротиворечиво. Не са налице и процесуални пречки за разглеждането на предявения иск.

В касационната си жалба ответникът Х. поддържа оплакването си, че производството е недопустимо, тъй като искът по чл.56 ЗН е предявен от Б. Б. лично, а не като синдик на дружеството- ищец. Видно от протокола от о.с.з., проведено на 30.01.2023 г. по делото пред РС-Ботевград, изрично е уточнено, че ищец по делото е дружеството в несъстоятелност, а то се представлява от своя синдик, на основание чл. 658, ал.1, т.7 ТЗ. С оглед така направеното уточнение, при наличие на съмнение чии права се защитават по делото, следва да се приеме за изяснено, че ищец по делото е дружеството „Хенди Тел”ЕООД, в несъстоятелност. Така предявеният иск е редовен, конкретизиран е правен спор между дееспособни страни, подсъден на гражданските съдилища. Не се твърди и не се установява да са налице пречки по надлежното съществуване и упражняване на правото на иск на дружеството. Липсва вероятност постановеното по делото решение да е недопустимо.

Поставените по делото въпроси в изложението към касационната жалба по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не отговорят на изискванията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и не обуславят допускане на постановеното решение по касационна проверка.

Това е така, защото въззивният съд е изложил мотиви по делото, видно от които се е съобразил със съществуващата практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл.56 от ЗН. Съгласно възприетата практика на ВКС конститутивният иск по чл. 56, ал. 1 ЗН е предоставен на разположението на кредитор, който не може да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник. С този иск кредиторът претендира настъпване на правната промяна, а именно унищожението на отказ от наследство, в своя полза, с оглед възможността да насочи принудителното изпълнение за удовлетворяване на вземането си върху имущество от наследството. Предпоставките за уважаването му са: ищецът да има качеството "кредитор", длъжникът да е направил валиден отказ от наследство, невъзможност на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Не се изисква вземането на кредитора да е предмет на принудително събиране или за същото да е издаден изпълнителен лист. Вземането на кредитора не е предмет на производството по чл. 56 ЗН. В тежест на на ищеца е да докаже качеството си на кредитор, което да е възникнало преди отказа от наследство на длъжника, както и че не може да се удовлетвори от имуществото на отказалия се длъжник. В тежест на ответника - длъжник е да установи, че кредиторът може да се удовлетвори от имуществото му, да докаже наличие на такова имущество, от което кредиторът може да се удовлетвори, въпреки направения отказ от наследство. Когато разглежда този иск, съдът следва да прецени дали собственото имущество на длъжника е секвестируемо или не и дали е достатъчно за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника, които са предявили вземанията си, а не само на ищците. Преценява се имуществото, което длъжникът реално притежава - права, които са част от патримониума му и вземания, които са изискуеми. В този смисъл са постановени решение № 104 от 09.03.2011г. по гр.д. № 160/2010 г. на I г.о. на ВКС, решение № 50077 от 12.10.2023 г. по гр.д. № 1454/2022 г. на II г.о. на ВКС и др. Аргументи в горепосочения смисъл могат да се извлекат и от мотивите на Тълкувателно решение № 2/9.07.2019 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по отношение иска по чл. 135 ЗЗД, който иск се явява общ спрямо този по чл. 56 ЗН, поради което и тълкуването по отношение на първия иск намира съответно приложение и спрямо втория. Така посочената практика се споделя от настоящия съдебен състав и е съобразена и от въззивната инстанция, при постановяване на обжалваното решение. Ето защо, поставените въпроси в изложението към касационната жалба, поддържащи, че преценката за несеквестируемост на имуществото на длъжника следва да се направи след насочване на изпълнението върху собствения на длъжника имот и от съдебния изпълнител, не са обуславящи изводите на съда. Съдът не е обвързвал преценката за несеквестируемост на жилището на длъжника с провеждано принудително изпълнение за удовлетворяване на кредитора и това е съобразено с практиката на ВКС. За провеждането на успешна защита по чл. 56 ЗН не е необходимо да има висящо изпълнително производство. Преценка за несеквестируемост се дължи и от съда, въз основа на събраните по делото доказателства, при съобразяване на разпределената доказателствена тежест и такава преценка е направена от въззивния състав по делото.

В същото време не е налице и противоречие между обжалваното решение по поставения първи въпрос в изложението към касационната жалба и посочената от касатора практика на ВКС- определение № 107 от 04.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1094/2013 г., І г. о., ВКС, определение № 277 от 04.11.2008 г. по ч. т. д. № 219/2008 г., І т. о. на ВКС, определение № 358 от 12.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2727/2017 г., ІVг.о. на ВКС. Посочените определения са постановени по спорове, различаващи се от настоящия. Тази практика е създадена във връзка с преценката за допустимост на обезпечителни мерки, наложени върху имущество, което не може да бъде предмет на принудително изпълнение. Спорът по настоящото дело има различна фактическа обосновка и по отношение на него са приложими различни правни норми.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос в изложението към касационната жалба, за който се поддържа, че има значение за развитието на правото и за точното приложение на закона. Освен, че по поставения въпрос е налична съдебна практика, разясняваща кой носи доказателствена тежест да установи наличното имущество, върху което може да се насочи изпълнение за удовлетворяване на кредитора- ищец по делото и кой преценява възможността за това удовлетворяване, въпросът не отговаря и на изискванията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е приложимо, когато за разрешаване на спора е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точния смисъл на правната норма или когато е налице съдебна практика по прилагането на неясната правна норма, но тя е противоречива или неактуална. При позоваване на това основание, наличието му следва да се обоснове, а не само то да се посочи като текст от закона. В случая такава особновка не е направена от касатора. От друга страна практиката на ВКС по тълкуването на чл. 56 от ЗН е ясна, трайна и не се нуждае от осъвременяване. Затова не е налице наведеното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно като основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Очевидната неправилност представлява квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от акта, без да се налага обсъждане на мотивите му. Такава неправилност по делото не се установява, поради което не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.

На основание горното следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на I г.о.