Определение № 400 от 18.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3754/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на двете страни по в.гр.д. № 261 /2021 г. на Софийски апелативен съд срещу въззивно решение № 657 от 16.06.2021 г. по делото, постановено по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Прокуратурата на Република България (нататък и ПРБ) обжалва въззивното решение в частта, с която с него е потвърдено решението на първоинстанционния Софийски градски съд от 24.11.2020 г. по гр.д. № 1382/2020 г., в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на Т. Н. П. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата 20 441.70 лева и в частта, с която след като е отменено решението на първоинстанционния съд, с което искът е отхвърлен за разликата до 40 000 лева, е постановено друго, с което ПРБ е осъдена да заплати на Т. Н. П. и сумата 19 558.30 лева, (общо са присъдени 40 000 лева), като обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 03.02.2017 г. до окончателното изплащане. Т. Н. П. обжалва въззивното решение в частта, с която с него е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения размер 40 000 лева до пълния предявен размер 60 000 лева. Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, редовни са и са процесуално допустими. Жалбоподателят ПРБ обжалва размера на присъденото обезщетение с доводи, че е определен неправилно, силно и необосновано е завишен и не съответства на еквивалента на действителните неимуществени вреди, като при определянето на размера на обезщетението съдът е нарушил принципа за справедливост, регламентиран с разпоредбата на чл.52 ЗЗД. ПРБ счита, че независимо от обсъждането на незаконното обвинение и на отражението му в живота на ищеца, решението не е мотивирано, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между тези обстоятелства и причинените вреди. Въззивният съд не е взел предвид няколко обстоятелства, които са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението – липсата на настъпили за ищеца значителни вредни последици за неговото физическо и психично здраве и за семейството му. Въззивният съд не е съобразил възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението - в активна, трудоспособна възраст, което предполага по-висока устойчивост към стреса от наказателното преследване, както и неговото обществено и социално положение, както и обществено –икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Въззивният съд не е съобразил разумния срок на продължителността на наказателното преследване. Жалбоподателят Т. Н. П. също обжалва размера на присъденото обезщетение с противоположни твърдения на твърденията на ПРБ – с доводи, че е определен неправилно, като необосновано е занижен, като не е съобразен интензитетът на вредите, които е претърпял. Доводите му също са за неправилното приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Твърди, че въззивният съд не е съобразил, че интензитетът на вредите се определя от грубото уронване на доброто му име в обществото, заемането на висши държавни длъжности и такива по управление на държавни активи със значителна стойност и препятстване на възможност за заемане на други подобни длъжности и че е преживял отрицателно уронването на доброто име на съпругата му, която е нотариус и това е довело до негативно отражение върху упражняваната от нея дейност. За да постанови обжалваното решение в обжалваната част, въззивният съд е приел от правна страна следното: Спорният пред въззивния съд въпрос е за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. То трябва да се определи по справедливост при отчитане на всички обстоятелства, имащи отношение към размера му: тежестта и характера на обвинението за престъпление по чл.304 а вр. чл.20,ал.2 НК – даване на подкуп на длъжностна лице, заемащо отговорно служебно поведение – тежко престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до десет години, продължителността на наказателното преследване е четири години и десет месеца, наказателното производство е продължило от 01.04.2010 г. до 03.02.2015 г.; характерът и интензитета на търпените мерки за процесуална принуда – задържане под стража за 57 дни и а впоследствие парична гаранция в размер на 10 000 лева. както и преживените от ищеца морални страдания от преживените страх, тревоги и притеснения, които са довели до промяна в поведението му и начина му на живот, отразило се е неблагоприятно в отношенията между ищеца и съпругата му, която е въвлечена в медийно оповестеното задържане на ищеца в нейната адвокатска кантора, негативно отражение върху професионалната кариера на ищеца като финансов аналитик, консултант и преподавател, за когото очакванията и изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите са завишени и незаконното обвинение за даване на подкуп има по-силно негативно отражение, то е укоримо в по-висока степен с оглед на обществените му отговорности. Отчита се и начинът, по който е започнало наказателното производство – чрез провокация към даване на подкуп, инсценирана и проведена с участието на следователя П. под ръководството на службите а сигурност, полицията и държавното обвинение. Като е съобразил тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че следва да определи обезщетение в размер на 40 000 лева. Настъпването на вреди в по-голям размер - над 40 000 лева е недоказано и няма да съответства на общоприетото разбиране за справедливост и би довело до неоснователно обогатяване. Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне по формулирания и от двамата жалбоподатели (с разлики в редакциите) материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, този въпрос е обусловил изхода от спора. По този въпрос въззивният съд е определил обезщетение в размер, който се различава съществено от определения с решение № 132 /03.05.2016 г. по гр.д. № 5861 /2015 г. на ВКС, IV г.о., с което, при сходни обстоятелства с тези, установени в разглеждания от въззивния съд случай, е определен съществено различен и по-нисък размер на обезщетението, поради което следва да се приеме, че е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ПРБ. Изведеният въпрос не е разрешен в противоречие с посочените от Т. Н. П. решение от 27.01.2014 г. по гр.д. № 3246 /2013 г. на ВКС, IV г.о. и с решение от 10.02.2014 г. по гр.д. № 3706 /2013 г. на ВКС, IV г.о. и с двете решения са отменени частично обжалваните въззивни решения и исковете за обезщетение на неимуществени вреди са отхвърлени от ВКС за част от предявените размери (ВКС е намалил определените от въззивния съд размери на обезщетенията).. С първото решение (по гр.д. № 3246 /2013 г.) в отговор на правен въпрос е прието, че когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените вреди увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В изложението си Т. Н. П. твърди, че въззивният съд е обсъдил в детайли всички претърпени от него вреди и детайлно е изследвал и обосновал причинно – следствената връзка между вредите и противоправното поведение на ПРБ, но въпреки това не е приложил в пълнота принципа за справедливо обезщетение. Същевременно не е налице сходство между разглежданите в посоченото решение факти и тези, разгледани от въззивния съд. Поради което няма противоречие с това решение. С второто решение (по гр.д. № 3706 /2013 г.) в отговор на правен въпрос е прието, че справедливото обезщетение, каквото изисква чл. 52 ЗЗД на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. Въззивният съд не е приел различно разрешение на този въпрос. Същевременно не е налице сходство между разглежданите в посоченото решение факти и тези, разгледани от въззивния съд. Поради което няма противоречие с това решение. Следователно не е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Т. Н. П.. Воден от изложеното съдът