Определение № 50714 от 10.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 753/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от В. Б. – министър на финансите на Република България, чрез юрк. И. Г., срещу въззивно решение № 1125 от 03.11.2021 г. по в. гр. д. № 994/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261824 от 16.12.2020 г. по гр. д. № 1094/2019 г. на Софийски градски съд. С последното Република България, чрез министъра на финансите, е осъдена на основание чл. 4, § 3 ДЕС, да заплати на М. Й. и М. Й. сумата от 392 280, 82 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от нарушението на правото на Европейския съюз, изразяващо се в неотмяна на разпоредбата на чл. 251, ал. 2 НК към 18.07.2017 г. от законодателния орган – Народно събрание и неприлагане от Районен съд – [населено място] на чл. 9, § 1 и чл. 4, § 2 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 г. на ЕП и ЕС при постановяване на окончателен съдебен акт по нохд. № 535/2017 г. по описа на Районен съд – [населено място], ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.01.2019 г. до окончателното ѝ плащане. С първоинстанционното решение е върнат на основание чл. 130 ГПК предявеният от ищците М. Й. и М. Й. иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС против Народно събрание и Районен съд – [населено място] и производството по делото е прекратено в тази част. Определението за прекратяване на производството срещу Народното събрание и Районен съд – [населено място] е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за обезсилване на обжалвания акт, а в условията на евентуалност за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по следния въпрос:1/ „Достатъчно съществено ли е нарушение на общностното право, когато е допуснато спрямо норма, която не поставя специфични изисквания, а предоставя право на преценка и тълкуване от страна на държавите-членки?“. Сочи се противоречие с решения на СЕС по следните дела: C-224/01 Kobler, C-173/03 Traghetti del Mediterraneo SpA, C-168/15, C-278/05 Robins, C-392/93 British Communications, C-255/14 Chmielewski, C-190/17 Lu Zheng и др. Поддържа се също така и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос: 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?“. Твърди се, че е налице противоречие с Постановление № 1 от 13.07.1953 г. на Пленума на ВС, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ГК, IV ГО. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 3/ „Следва ли разпоредбите, уредени в ал. 1 и ал. 2 на § 6 (ДВ, бр. 94/2019 г.) от ПЗР на ЗОДОВ, да се тълкуват в своята взаимовръзка и систематичност, както предписва правната норма на чл. 46, ал. 1 ЗНА, като се съобразяват и началата на общностното право – принципът на равностойност и принципът на ефективност и въпросът за пасивната процесуална легитимация по делото да се определи по правилата на ЗОДОВ?“ и 4/ „Следва ли правното основание на предявения в настоящото производство иск да се подведе под хипотезиса на правната норма, уредена в чл. 4, § 3 ДЕС, но не и във вр. с чл. 49 ЗЗД?“. Сочи се, че така формулираните въпроси ще допринесат за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, съобразно произтичащия от чл. 5 ГПК принцип, тъй като въззивният съд е приложил разпоредбите на закона (ал. 1 и ал. 2 на § 6 от ПЗР на ЗОДОВ, ДВ бр. 94/2019 г.) в противоречие с правната логика и действителния им смисъл. Твърди се още и наличието на вероятна недопустимост на въззивното решение. Излагат се доводи, че държавата, представлявана на основание чл. 31, ал. 1 ГПК от министъра на финансите, не притежава нито материалноправна, нито процесуалноправна легитимация да отговаря по така заведения иск. Касаторът счита, че държавата следва да участва в производството именно чрез своите процесуални субституенти, а конституирането ѝ чрез министъра на финансите било недопустимо и необосновано. В подкрепа на своите изводи цитира решение по възз. гр. д. № 3062/2021 г. на Апелативен съд – София с идентичен предмет. Позовава се също така на т. 6 от ТР № 3 от 2005 г. по тълк. д. № 3 от 2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 2948 от 13.05.2020 г. по гр. д. № 12049/2019 г. на СГС, определение № 269 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 1867/2015 г., ГК, III г.о. Поддържа се, че от една страна държавата не е надлежен ответник по иск с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС (тъй като това са съответните органи, от чиито незаконосъобразни актове, действия и бездействия се твърди да са претърпени вредите), а от друга – дори да се приеме, че държавата притежава процесуална легитимация да отговаря за причиняването на претендираните вреди, то процесуалният ред за претендиране на процесните суми срещу нея не е този по чл. 4, § 3 ДЕС. Ответниците по делото М. Й. и М. Й., чрез адв. В. В., в писмен отговор изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че производството е било образувано по искова молба, подадена на 24.01.2019 г. – преди влизане в сила на новата разпоредба на чл.2в от ЗОДОВ, обн. ДВ бр.94/29.11.2019 г., с която е уредена отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. С разпоредбата на §6, ал.1 от ЗИД на ЗОДОВ е прието, че разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби след влизането му в сила, а съгласно чл.6, ал.2 от ЗИД на ЗОДОВ, неприключилите производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при последващо въззивно и касационно обжалване. Констатирал е, че чл.7 от Конституцията на Република България изрично предвижда, че отговорността е на държавата, а не на отделните нейни органи и длъжностни лица /Тълкувателно решение №5/15.06.2015 г. по тълк.д.№5/2013 г. на ОСГК на ВКС/. Установил е още, че когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД, предвид което предявеният срещу държавата иск е допустим. Отговорността на държавата за действия, които не попадат в обхвата на ЗОДОВ, се реализира по общия ред на чл. 45 и следващите от ЗЗД /опр. по ч.гр.д. №3266/13 г. на трето г.о., по ч.гр.д. №6711/14 г. на първо г.о., р. по гр.д. №93/12 г. на четвърто г.о. на ВКС и др./. Във връзка с горното съдът е приел, че по исковете с правно основание чл. 4, §3 от ДЕС, за реализиране на отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз, предявени преди влизане в сила на разпоредбата на чл.2в от ЗОДОВ, държавата е процесуално легитимиран ответник на осн. чл.7 от Конституцията на Република България, която на осн. чл.5, ал.4 от КРБ има непосредствено приложение, и когато искът е насочен директно към субекта на отговорността, държавата ще се представлява от министъра на финансите, на осн. чл.31, ал.1 от ГПК /в т.см. Определение №541/17.12.2019 г. по ч.гр.д.№2980/2019 г. на ВКС – 4-то г.о., Решение №72/21.04.2020 г. по гр.д.№2377/2019 г. на ВКС – 4-то г.о./. При тези съображения въззивният съд е намерил, че искът е предявен срещу процесуално легитимиран и надлежно представляван ответник. Съдът е установил, че оплакването за недопустимост на предявения иск, тъй като ищецът претендира присъждане на парично обезщетение за вреда, нанесена чрез плащането на определена парична сума, с което всъщност се иска не сурогат на отнетото материално благо, а реституция на същото материално благо, е неоснователно. В тази връзка е приел, че цитираните мотиви от съдебна практика обсъждат хипотеза на извършено от ищеца доброволно престиране на парична сума /плащане/ на правно основание, по-късно обявено за противоконституционно, докато в настоящия случай се касае за имущество /парична сума/, което е било принудително отнето от патримониума на ищеца в полза на държавата. Въззивният състав е приел като безспорно между страните, че на 18.07.2017 г., преминавайки през Митнически пункт К., ищците не са декларирали сумата от 200 570 евро, с левова равностойност 392 280,82 лева. За деянието е образувано незабавно производство №43/2017г. по описа на Митница Столична, пр.преписка №752/2017 г. на РП – С., и на 19.07.2017 г. Районен съд Сливница е одобрил споразумение по НОХД №535/2017 г., с което на ищеца на осн. чл.251, ал.1 от НК е наложено наказание 5 месеца лишаване от свобода, на ищцата на осн. чл.251, ал.1 от НК е наложено наказание 4 месеца лишаване от свобода, и в двата случая наложените им наказания са условни, като изпълнението им е отложено с три годишен изпитателен срок. Същевременно, на осн. чл.251, ал.2 от НК, недекларираната сума, предмет на престъплението, е отнета в полза на Република България. Съдът е установил още, че с постановяване на определението си от 19.07.2017 г., с което е одобрено споразумение по чл.382 от НПК по НОХД №535/2017 г., Районен съд – Сливница, е действал като последна съдебна инстанция, предвид разпоредбата на чл. 382, ал.9 от НПК, предвиждаща необжалваемост на определението, с което се одобрява споразумението. Приел е, че въпреки че към момента на одобряване на споразумението на 19.07.2017 г. разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК не е била отменена, същата е била в противоречие с разпоредбата на чл.4, §2 от Регламент 1889/2005 г., която не допуска отнемането на недекларираната сума като санкция за неизпълнение задължението за деклариране, а единствено задържането ѝ с цел да се позволи на компетентните органи да извършат необходимия контрол и проверка във връзка с произхода на сумата, предназначението и местоназначението ѝ. Въззивната инстанция е приела също така, че съвместното прилагане на наказанието лишаване от свобода по чл.251, ал.1 НК с отнемане на недекларираната сума в полза на държавата по чл.251, ал.2 НК е в явно нарушение на принципа на пропорционалност. Отбелязала е, че такова е тълкуването, дадено с по-късно постановените определения на СЕС от 12.07.2018 г. по дело № С-707/17 и от 30.01.2019 г. по дела С-335/18 и С-336/2018, постановени по преюдициални запитвания, отправени от РС- Свиленград, СГС и САС, с които е прието, че кумулирането на някое от наказанията по чл. 251, ал.1 НК с отнемането на недекларираната сума по чл. 251, ал.2 НК е в пряко противоречие с разпоредбите на чл.4, §2 и чл.9, §1 от Регламент 1889/2005г. на ЕС и Съвета. Това тълкуване действа от момента на влизане в сила на тълкуваната норма или в случая от 2007 г., когато Р България става член на ЕС, т.е. в този смисъл същата е следвало да се разбира и към 2017 г., когато е одобрено споразумението от РС-Сливница. Констатирала е, че прeюдициалните тълкувателни решения действат с обратна сила, което за случая означава, че към 19.07.2017 г. Народното събрание, като законодателен орган на Държавата, не е било изпълнило задължението си да хармонизира вътрешното право с правото на ЕС, като отмени кумулативното приложение на санкцията на чл. 251, ал. 2 НК с някоя от санкциите по чл. 251, ал. 1 НК още от 01.01.2007 г., когато Република България е приета за член на ЕС. Отчетен е и фактът, че Районен съд - Сливница е имал самостоятелна възможност и е бил длъжен да отчете противоречието на нормата на чл. 251, ал.2 НК с нормите на чл.4 и чл.9 от Регламента, и в изпълнение на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България, да не я приложи. В тази връзка е прието, че с така осъщественото бездействие РС-С. също е допуснал нарушение на правото на ЕС - нормите на чл.4 и чл.9 от Регламент № 1889/2005 г. Прието е още, че така допуснатото нарушение е достатъчно съществено, съобразно критериите, установени в практиката на СЕС (решението на Съда по съединени дела С‑46/93 и С‑48/93 - делото Brasserie du p кcheur et Factortame). При постановяване на акта на РС – Сливница от 19.07.2017 г. е била налице установена към този момент практика на Съда на ЕС в тази област, инкорпорирана в постановеното по-рано Решение на СЕС от 16.07.2015г. по дело С- 255/14 Chmielewski, с което е прието, че член 9, пар.1 от Регламент № 1889/2005г. трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнение на предвиденото в член 3 от Регламента задължение за деклариране се налага като санкция глоба, съответстваща на 60 процента от недекларираната сума, когато последната е по – голяма от 50 000 евро. Съдът е установил, че към датата на одобряване на споразумението решението е съдържало приложимото тълкуване, с което РС–Сливница е следвало да се съобрази. Вместо това, РС-Сливница е постановил необжалваем по същество акт, като е одобрил споразумението по чл. 382 НПК, приемайки, че не противоречи на закона и морала, и е прекратил производството. Отбелязал е, че според правилото на чл. 267, ал.3 ДФЕС, националната юрисдикция, чието решение не подлежи на обжалване, е длъжна да сезира СЕС по относим за главния спор въпрос относно тълкуване правото на ЕС, за да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на ЕС. Тълкуване на чл.4 и чл. 9 от Регламента е бил относим за висящото пред РС - Сливница въпрос, а актът на последния, имащ последиците на влязла в сила присъда, е окончателен (вж. чл.384 и чл. 382, ал.9 НПК ). Във връзка с горното е прието, че РС – Сливница е бил длъжен служебно да отправи преюдициално тълкувателно запитване за съответствието на чл. 251, ал.2 НК с общностното право. Установено е, че неизпълнението на това задължение, съчетано с постановяване на необжалваем съдебен акт, който противоречи на правото на ЕС, следва да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ нарушение на правото на ЕС. Съдът е констатирал още, че е налице е пряка причинно - следствена връзка между нарушението на правото на ЕС от страна на НС и РС - Сливница и понесената от ищците вреда в размер на отнетата сума. Загубата ѝ е директно следствие от постановената от съда мярка по чл. 251, ал.2 НК и следва да бъде обезщетена чрез паричната равностойност на отнетото. Възражението за неполагане на разумната грижа от страна на увредените лица, за да бъдат избегнати вредите, или да бъдат ограничени по размер, съдът е намерил за неоснователно. Отчел е, че ищците не отричат извършеното от тях нарушение на изискването на чл.3 от Регламент 1889/2005 г., което е инкриминирано в националното ни законодателство с нормата на чл.251, ал.1 от НК. В същата разпоредба е предвидена наказателна отговорност за извършеното от тях престъпление, която те са понесли. Срещу тях е образувано незабавно производство на 18.07.2017 г., когато около 17:40 ч. са направили опит да преминат през Митнически пункт К.. Още същата вечер са привлечени в качеството на обвиняеми, като ищецът е бил задържан за 24 часа, а по отношение на ищцата е била взета мярка за неотклонение „подписка“. Отбелязал е, че двамата са участвали в досъдебното производство със служебно назначен преводач от турски език. Още на следващия ден е бил внесен срещу тях обвинителен акт в съда, и е сключено споразумение, с което същите са се признали за виновни за извършване на престъплението, в което са били обвинени, и са се съгласили да понесат определеното със споразумението наказание. Посочил е, че прилагането на нормата на чл.251, ал.2 от НК е предвидено кумулативно с наказанието по чл.251, ал.1 от НК, поради което ищците не биха могли да се признаят за виновни за престъплението по чл.251, ал.1 от НК, без да се съгласят да настъпят за тях последиците на чл.251, ал.2 от НК. Следователно, ако не се съгласят с настъпването на предвидените в НК последици, те не биха могли да се възползват от облекчението при определянето на вида и размера на предвиденото в чл.251, ал.1 от НК наказание, поради което не са могли ефективно да релевират възраженията си пред РС – *, без да утежнят значително правното си положение. Определението, с което е одобрено споразумението, е окончателно, и те не биха могли да релевират възраженията си по реда на обжалването. Установил е още, че същите не са били длъжни да използват извънредните способи за отмяна по реда на НПК, като тяхно право е да изберат защитата на правата си по гражданскоправен исков ред. По изложените съображения съдът е намерил, че не е налице неполагане на дължимата грижа от страна на ищците за предотвратяване или ограничаване на вредите от нарушението на правото на ЕС. При тези съображения съдът е заключил, че държавата дължи на ищците обезщетение за претърпените вреди в резултат от извършеното от НС, като законодателен орган, бездействие да отмени разпоредбата на чл.251, ал.2 от НК, като нарушаваща принципа на пропорционалност, заложен в нормата на член 9, пар.1 от Регламент № 1889/2005г. и извършеното от РС - Сливница нарушение на правото на ЕС чрез одобряване в противоречие с разпоредбите на чл.4, пар.2 и чл.9, пар.1 от Регламент 1889/2005. на споразумение по чл. 382 НПК, с което наред с наказание лишаване от свобода, се отнема, на основание чл. 251, ал.2 НК, предметът на престъплението - недекларираната сума от 200 570 евро. Отчел е, че претендираният размер на обезщетението е определен в левовата равностойност на отнетата парична сума, в размер на 392 280,82 лева, поради което предявеният иск е приет за основателен до пълния му предявен размер. Поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции, въззивният състав е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Не се установява въззивният акт да е вероятно недопустим, като предявен срещу нелегитимирана страна. В чл. 7 от Конституцията е провъзгласен принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Отговорността за вреди е на държавата и тя е длъжникът по материалното правоотношение, а не нейните органи и длъжностните лица. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло, като елементи на държавна организация. Настоящият състав, след като съобрази съдебната практика на ВКС, приложима към настоящия случай, намира, че макар предявеният от ищците иск по чл. 4, § 3 ДЕС да е заведен на 24.01.2019 г., тоест преди обнародването на приетата нова разпоредба на чл. 2в ЗОДОВ - ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г., уреждаща отговорността на Държавата за нарушаване правото на ЕС от нейни органи и въпреки нормата на § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.), според която този закон се прилага за предявените искови молби, подадени след влизането му в сила, настоящото производство следва да се разглежда по реда на ЗОДОВ. Неприлагането на § 6 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 29.11.2019 г.) може да бъде обосновано с приетото с решението по делото № C-6/90, №C9/90, § 42 - 43, че материалните и процесуалните условия на установения от националното право ред за реализиране отговорността на Държавата за вреди от нарушения на правото на ЕС не могат да бъдат по-неблагоприятни, отколкото при подобни искове, засягащи само националното право (принцип на равностойност), и не могат да бъдат така нормирани, че да направят практически невъзможно или прекомерно сложно получаването на обезщетение (принцип на ефективност). В последната си практика /вж.решения по гр.д.№ 2377/2019г.на ІV г.о., гр.д.№ 3804/2019 г.на ІV г.о., гр.д.№ 3006/2020г. на ІV г.о., гр.д.№ 1914/2020г.на ІV г.о., гр. д. № 4069/2019 на IV г.о./, ВКС последователно приема, че в публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите. Разяснено е, че е държавата и нейните органи не са различни правни субекти в отношения на разделност, а са органически обединени и интегрирани в едно цяло, като конкретният държавен орган не може да бъде отделен от това цяло, тъй като неговите правомощия произтичат от държавата и той ги упражнява от нейно име. Държавният орган не може да съществува извън системата на държавните органи, нито пък може да упражнява правомощията си отделно от държавата. С оглед на това действията на държавния орган се явяват действия на самата държава. Поради това в случаите, когато от действията или бездействията на държавния орган бъдат причинени вреди на трети лица то отговорността за тях се носи от Държавата. Затова за държавния орган не възниква самостоятелна отговорност за причинените на третите лица вреди, която да съществува едновременно с отговорността на Държавата за същите вреди. В гражданскоправен спор за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, както е в случая, когато държавата не участва чрез процесуален субституент /органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите/, тя се представлява от министъра на финансите. А както е прието и в Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС, постановено по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК „Отговорността на Държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането неин орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. Във втория случай държавата не става страна по делото, но е обвързана от постановеното по него решение. Когато вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае до една отговорност на един и същи правен субект - Държавата. Недопустимо е предявяването на иск за обезщетение против Държавата и против нейния орган, който е причинил вредите, в едно и също производство. Предявеният иск не може да бъде разгледан едновременно по отношение на носителя на задължението и по отношение на неговия процесуален субституент, който извършва действия в процеса от свое име.“ Следва да се има предвид и фактът, че в процесния случай определението за прекратяване на производството срещу Народното събрание и Районен съд – [населено място] е влязло в сила. С определение № 1563 от 14.06.2021 г., поставено по възз. ч. гр. д. № 1288/2021 г. по описа на Апелативен съд – София, е потвърдено първоинстанционното решение № 261824 от 16.12.2020 г., постановено по гр д. № 1094/2019 г. на Софийски градски съд, в частта му с характер на определение, с което е върната исковата молба на М. Й. и М. Й., в частта по исковете с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, срещу ответниците Народно събрание на Република България и Районен съд – [населено място], и производството в тази част е било прекратено. Цитираното определение на Апелативен съд – София не е било обжалвано от страните пред ВКС в предоставения им едноседмичен срок. Цитираната от касатора практика – определение по гр. д. № 1867/2015 г. на ІІІ г.о. и цитираното решение на Софийски градски съд по гр. д. № 12049/2019 г., е несъотносима в процесния случай. Първото определение няма задължителен характер, а за втория акт няма данни за влизането му в сила. Във връзка с първия формулиран въпрос, а именно – кога нарушението на общностното право е съществено, настоящият състав счита, че не е налице поддържаното противоречие с практика на СЕС, съдържаща се в решения по дела C-224/01, С-173/03, С -168/15, С-278/05 и др. Въззивният съд е съобразил посочената практика. Така например в § 26 от решение по дело С - 168/2015г. е посочено, че „при всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (в този смисъл решения C-224/01, т. 56, от 12 декември 2006 г., C-446/04, т. 214 и от 25 ноември 2010 г., C-429/09, т. 52)“. Практиката на СЕС е константна, че нарушението, извършено от национален съд, винаги следва да се счита за достатъчно съществено, когато постановеният и влязъл в сила съдебен акт противоречи на влязло в сила решение на СЕС. Настоящият случай е точно такъв. Ищците са били осъдени за деяние, извършено на 18.07.2017г., по чл.251, ал.1 НК, вследствие на което и им е отнета недекларираната сума, предмет на престъплението, която е в размер на 200 570 евро. Към този момент, СЕС с решение от 16.07.2015 г., вече се е произнесъл по дело С-255/14, като е приел, че „ чл. 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която за неизпълнението на предвиденото в член 3 от посочения регламент задължение за деклариране“ се налага санкция с размер, съответстващ на 60 % от недекларираната сума пари в брой, когато тази сума е по-голяма от 50 000 EUR“. Впоследствие, по повод отправено от РС – Свиленград питане, касаещо идентичен на настоящия случай по приложението на чл.251 НК, именно защото приема, че „отговорът на преюдициалния въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика“, СЕС се произнася с определение по дело С-707/17г., приемайки, че „чл. 9, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1889/2005 на Европейския парламент и на Съвета от 26 октомври 2005 година относно контрола на пари в брой, които се внасят и изнасят от Общността, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която като санкция за неизпълнение на задължението за деклариране по член 3 от този регламент предвижда, от една страна, отнемане на недекларираната сума в полза на държавата, и от друга страна, наказание лишаване от свобода до шест години или глоба в размер на двойната сума на предмета на престъплението“. Правилното прилагане на правото на ЕС е основна част от правораздавателната дейност на националните юрисдикции, поради което е безспорно, че неправилното прилагане на общностни норми води до съществено нарушение на правото на ЕС, предвид задължителния характер на практиката на СЕС и принципа за предимство на правото на ЕС. Спрямо втория наведен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване.Въпросът е обуславящ, но не е разрешен в противоречие със задължителната за съдилищата практика, в това число – цитираната от касатора. В процесния случай въззивният съд е изпълнил задължението си да се произнесе по всички наведени доводи, твърдения, възражения на касатора, включително и по доводите му за липсата на причинно-следствена връзка межди нарушението и понесената от ищците вреда поради неполагане на разумна грижа от страна на увредените лица. Въззивният съд изрично е посочил в мотивите си, че счита това възражение за неоснователно, като е изложил конкретни съображения. Поддържаното от касатора твърдение, че въззивният съд е потвърдил неговата теза, че ищците са имали възможност ефективно да организират защитата си, не се споделя от настоящия състав и не кореспондира с направените от въззивния състав изводи в тази връзка. Същите в своята съвкупност акцентират върху бързината на извършените действия спрямо увредените лица при проведеното наказателно производство. При тълкуване на цитираното от касатора изречение във връзка с наведените преди това от съда констатации, става ясно, че се касае за допусната техническа грешка. Чрез така формулирания въпрос касаторът оспорва правилността на тези доводи, но в настоящото производство по допустимост съдът не може да се произнася по правилността на акта. Касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Формулираните трети и четвърти въпрос относно тълкуването на разпоредбите на ал. 1 и ал. 2 на § 6 (ДВ, бр. 94/2019 г.) от ПЗР на ЗОДОВ и правната квалификация на предявения иск, по същество са привързани към оплакванията на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение поради ненадлежна пасивна процесуална легитимация. Същите бяха отхвърлени по-горе в мотивите на съда, чрез излагане на конкретни доводи. Същевременно въпросът за правната квалификация е относим към правилността на решението, а не към допустимостта, като същият подлежи на преценка във втората фаза на касационното производство ако обжалването бъде допуснато. Само за пълнота на изложението следва да се посочи по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, че същото е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил съображения в тази насока, а такива не са и налице. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 9380 лева. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,